19.00 ч., 15 декември 2014, the fridge и Хаспел, бул. Мадрид 8

Какво означава „икономическо самоубийство“? Този особен социален феномен преследва Европа някъде от 2008 г. насетне. Той се превърна в отличителен белег на финансовата криза в Еврозоната – или казано с други думи, на европейската криза на държавните дългове, – която се характеризира с два взаимосвързани, но не тъждествени феномена: икономическата рецесия и режимът на фискална дисциплина наложен, според някои автори, от т. нар. „Тройка“- Европейския съюз, МВФ и Европейската централна банка. Нещо повече, от 2012 г. към множеството изследвания на рецесията от 2008 г. и на здравните последици от нея се присъединяват тревожните изявления на Европейския парламент, които изтъкват „пагубното влияние на икономическата криза върху психичното здраве на европейските граждани“. Вярно е, че подобни възгледи могат (отчасти) да се обяснят с повишаването на безработицата, обедняването и отнемането на обществена собственост. Само че настоящата тенденция на „повишаване на самоубийствата по време на икономическата криза“ извежда на преден план една обезпокоителна констатация: „на всеки 1% нарастване на безработицата съответства 0,8% нарастване на самоубийствата“ (European Parliament 2012). Това води здравните експерти до заключението, че „Европа е изправена пред криза на психичното здраве“ (European Parliament 2012). Оттук и въпросът, който поставям: психично болна ли е Европа? Във връзка с така очертаната рамка аз твърдя, че т. нар. „икономически самоубийства“ не съществуват. Вместо това, съществува една юридико-политическа система на непрестанно производство на смърт, през която става възможно да се изследва настоящата неолиберална матрица на некровласт, както и политическите псевдо-самоубийства, до които тя води.

Марко Стаменкович (1977, Враня) е историк на изкуството и куратор, роден и израснал в Сърбия. Завършва история на изкуството в Белградския университет (2003) и придобива магистърска степен по Интердисциплинарни културни изследвания в Художествената академия в Белград (2005). През 2014 г. защитава докторска дисертация по философия в Гентския университет в Белгия на тема „Култури на самоубийството. Теории и практики на радикалното оттегляне“.

„Според нас съвсем буквално, а не метафорично, следва да се приема (хипо)тезата на Жижек – нейните основания и последици, – че фашизмът не е инцидентен случай (или страничен ефект) за либералнодемократичния Запад. Напротив фашизмът е присъщ отвътре на парадоксалните процеси по овладяване на излишъка, които успешно произвежда и възпроизвежда либералният тип победител – икономически, военнотехнически, политически. ... Сприхавият дискурс на успеха подклажда взривоопасна “диалектическа” етика, която не може да предотврати крайностите – в абсолютни стойности – между синтези (благо_имане) и разпади (благо_нямане) и по такъв начин неврастенично продуцира повтарящи се структури на икономически кризи. Тук процесът по минимизиране на фашизма може пряко да се свърже с процес на минимизиране на победите по овладяването на пазари, на завоеванията, на капитализирания успех. Не-фашист е този, който не се изнася, за когото благото/доброто е незрима черта на волята за желание. Всеки друг опит е вкусване плодовете на фашизма от първа ръка.“

„Мащабните идеологии на доброто разчитат – енергетично – на съсипващия стремеж към изчерпателност и страстта да се редактира докрай всяка забелязана неравност; да се запълни всеки пропуск в нормативната решетка, опъната върху релефа на ходенето, на живеенето на крачки. ... Печелившата страст за разширено производство на подобрители спокойно може да бъде назована капитализъм на доброто. Като универсален капак на ценностите, доброто затваря всичкостта на съществуващото цяло непосредствено. Светът има вкус на ястие, готвено по рецепта в тенджера под налягане.“

„Характерният за консумацията неврастеничен маниер на поглъщане обуславя и постоянното ре-активиране на всякакви механизми (като масираната реклама и пакетния абонамент за услуги), надценяващи нахалството: способността на човека да ражда из себе си 'нови потребности' – тези симулакри на желанията. Субектът на доброто, агентът на надценяването е неуморен идеологически работник, зает с обработката и преработката на 'ново-постъпващи' мотиви за технологично обновление на поточните линии, по които остарява – предметността, човека и, разбира се, тялото на света.“

„Злото си самодейства. То е естествен резултат от хода на разложение, на развала (corruptio). Казано едро, злото представлява следствие от залиняващо производство на живот. Противоречието е привидно. При тази представа поддържането на живот, което не е преднамерено и не се възобновява периодично, заслужено носи белега на злото. ... На мощно идеологическо разпространение, тъй да се каже, на ускорено спекулативно производство подлежи Доброто с главна буква и без кавички. Доброто е нещо, което се изнамира отново и отново. То представлява такава стойност, съществуването на която е обвързано със самонарастване. Когато самонарастването се капитализира чрез нарочни механизми за разширено възпроизводство, тогава преследваната неуморно цел да се максимизират печалбите има за резултат продукцията на: добри хора и нрави, добри общества, съюзи и обединения; добри стоки и пазари; добри оръжия и войни(?) и т. н.“