Печат 



Учените проследиха пътя на SARS-CoV-2 до приемник – диво животно, но трябва да обърнем внимание и на промишленото животновъдство.


Откъде дойде вирусът, причинил настоящата пандемия? Как стигна до пазарa за храни в китайския град Ухан, откъдето се смята, че е прескочил у хората? Отговорите на тези въпроси постепенно се натрупват и историята, която разказват, не е приятна за четене.

Да започнем отначало. От 17 март знаем, че вирусът SARS-CoV-2 (член на семейството на коронавирусите, който причинява респираторноτο заболяване COVID-19) е продукт на естествената еволюция. Изследване на генната му секвенция, проведено от експерта по инфекциозни заболявания Кристиан Андерсен и колеги от научния институт Scripps в Ла Хоя, Калифорния, изключва възможността той да е произведен в лаборатория или да е бил проектиран по друг начин. Толкова за конспиративните теории.

Що се отнася до следващата стъпка, не е толкова сигурно, но изглежда вероятно първоначалният животински приемник на вируса да са били прилепи. Екипът на Андерсен показа, подобно на китайските учени, че кодът на SARS-CoV-2 е като на други коронавируси по прилепите.

Тъй както коронавирусите, носени от прилепите, обикновено прескачат от тях към хората посредством междинен животински гостоприемник, изглежда вероятно и този да е преминал по същия път. Това животно може би е било „деликатес“, който се продава на т.нар. „мокри“ пазари (за прясно месо, риба, морски дарове и други продукти). Вероятно е бил люспестият бозайник, познат под името панголин. Не може да се докаже категорично, но няколко групи учени откриха сходни секвенции между SARS-CoV-2 и други коронавируси по панголините.

Ако наистина това е пътят, който вирусът е изминал до хората, то в него са налице две критични допирни повърхности: една между нас и междинния гостоприемник, вероятно панголин, и друга, свързваща гостоприемника и прилепите. По-голямата част от вниманието досега бе насочена към допирната между хората и панголина, при което някои размахаха пръст на китайските мокри пазари и табиети. Но и двете повърхности на контакт са необходими, за да се подпали пандемия. И така, къде и как се е случило прехвърлянето на вируса от прилепа към панголина или друг див (или полудив) междинен гостоприемник?

„Нашето изследване не хвърля пряка светлина върху географския произход на вируса“, казва Андерсен. „Въпреки това, всички налични доказателства сочат към Китай.“

Тогава да приключваме случая и да признаем, че Тръмп е прав да нарича SARS-CoV-2 „китайския вирус“...? Това би било прибързано, тъй като за да разберем защо тази пандемия се случва сега, а не, да речем, преди 20 години, трябва да включим редица други фактори в анализа – понеже кулинарните предпочитания на китайците за неща, които на Запад минават за „екзотични“, не са нови. „Можем да обвиняваме нещо конкретно: вируса, културните практики, но причинно-следствената верига с разпростира надалеч във взаимоотношенията между хората и екологията“, казва еволюционният биолог Роб Уолъс от Изследователския институт по агроекология и селско стопанство в Сейнт Пол, Минесота.

Като част от икономическата си трансформация, започнала през 90-те години на миналия век, Китай разшири производството на храна до промишлени мащаби. Един страничен ефект на този процес, документиран от антрополозите Лайл Фърнли и Кристос Линтерис, е че дребните стопани биват изтласквани от животновъдството. Търсейки ново препитание, някои от тях се насочват към отглеждане и продажба на „диви“ видове, които преди това са служели само за прехрана. Дивечовите продукти се превръщат в официален отрасъл и постепенно се брандират като луксозни.

Но дребните стопани не са изтласкани само икономически. Тъй като промишлените земеделски концерни узурпират все повече и повече земя, те изтласкват дребните стопани също така и географски: в близост до необработваемите зони, до ръба на гората, където дебнат прилепите и вирусите им. Плътността и честотата на контактите между хора и диви животни се увеличават, а оттам и рискът от зарази.

С други думи, истината е, че нарастващото население, проникващо все по-надълбоко в досега девствените екосистеми, през последните десетилетия допринася за увеличаващия се брой на зоонозите (човешки инфекции от животински произход). Това е доказано например за ебола и ХИВ. Но зад тази промяна се крие още една: начинът, по който се произвежда храната. Съвременният агробизнес също допринася за появата на зоонози.

Да вземем грипа, заболяване с висок пандемичен потенциал, причинило около 15 пандемии през последните 500 години. „Очевидно има връзка между генезиса на високо патогенните вируси на птичия грип и все по-интензивните системи за производство на пилешко месо“, казва епидемиологът Мариюс Жилбер от Брюкселския свободен университет.

Сред причините, много от които отразени в книгата на Уолъс Как големите ферми правят големия грип (New York: Monthly Review Press, 2016), са гъстотата, с която пилетата, пуйките или други домашни птици са наблъскани в индустриалните ферми, както и факта, че птиците са почти генетични клонинги една на друга – селектирани десетилетия наред за желани качества като крехкото месо. Ако някой вирус проникне в такова еднородно множество птици, той ще премине светкавично през него, без да срещне никаква съпротива от устойчиви генетични варианти, които биха попречили на разпространението му. Както експерименталните манипулации, така и наблюденията в реалния свят показаха, че този процес може да усили вирулентността на вируса. Ако след това той прескочи у хората, потенциално изпадаме в беда.

В статия, публикувана през 2018 г., екипът на Жилбер се връща към историческите „генетично конверсионни събития“, когато неособено патогенният щам на птичия грип мутира в по-опасен и установява, че повечето от тях са възникнали в индустриални птицевъдни ферми, най-често в богатите страни. Европа, Австралия и САЩ са създали повече такива вируси от Китай.

Това обаче не извинява Китай. Две силно патогенни форми на птичия грип – H5N1 и H7N9 – се появиха в тази страна през последните десетилетия. И двете заразяват хора, макар и по-трудно, поне все още. Първите случаи на заразяване на човек с H7N9 са отчетени през 2013 г., следвани от локални ежегодни избухвания. Но Жилбер споделя: „Не бяха взети мерки, докато вирусът не се оказа патогенен и за пилетата. Това го превърна в значителен икономически проблем и Китай започна масово да ваксинира птиците срещу H7N9, което на свой ред прекрати трансмисията му към хората.“

Китай е един от най-големите износители на пилешко в света, но птицевъдната индустрия там не е изцяло в китайски ръце. След рецесията през 2008 г. например, базираната в Ню Йорк инвестиционна банка Голдман Сакс разнообрази портфолиото си и започна да инвестира в китайски птицеферми. Макар Китай да носи своята отговорност за изтичането на птичи патогени към хората, отговорността не е единствено негова. Ето защо Уолъс настоява да се говори за релационни, а не за абсолютни географии, когато става дума за идентифициране на причините за болестта. Или както казва той: „Следвайте парите.“

Не всеки вижда пряка връзка между индустриалното животновъдство и новите опасни грипни щамове. Майкъл Уороби, еволюционен биолог от Аризонския университет, изтъква, че преди да бъдат затворени във фермите, домашните птици са били държани навън. Фабричният модел може да увеличи вирулентността, казва той, но същевременно предпазва ятото изобщо да се зарази.

Все пак и Уороби не се съмнява, че селското стопанство и други взаимодействия между хората и животните оформят екологията на патогените. Неговият екип секвенира грипни вируси от редица животински гостоприемници, включително хора, и ги наслагва върху „родословно дърво“, за да разбере как грипът се е развил във времето. Грипът непрекъснато мутира – това е причината ваксината за сезонен грип да се актуализира всяка година, но той мутира с различна честота при различните гостоприемници. От „родословното дърво“ научаваме както за родителството, така и за междинния гостоприемник на всеки щам и за приблизителното датиране на отминали трансмисии между различни видове.

Възможно е, макар в никакъв случай да не е сигурно, грипът за първи път да се е превърнал в човешка болест след опитомяването на патиците от китайците преди около 4000 години, тъй като това може да е било първият контакт на човешките общности с животинския резервоар на вируса. Но хората могат да хващат и да предават грип от и на прасета – други животни, с което живеем от хилядолетия. Преди няколко години Уороби изказа спорното твърдение, че птиците може би не винаги са били основният междинен гостоприемник за вирусите на човешкия грип. Според него, допреди около век хората вероятно са хващали грип от коне. Но моторните превозни средства слагат край на конния транспорт едновременно с разширяването на птицевъдството в западното полукълбо и е възможно, твърди Уороби, тогава птиците да са станали основният междинен гостоприемник на грипа при хората.

Не всеки утвърждава този сценарий. Уенди Баркли, вирусолог от Импириъл колидж Лондон, казва, че ако конете някога са били основният междинен гостоприемник за грипа, „повечето птичи вируси щяха да съдържат адаптация за бозайници“. Дейвид Моренс от американция Национален институт по алергии и инфекциозни заболявания в Бетесда, Мериленд, смята, че е по-вероятно конят да е бил временно отклонение и че основният междинен гостоприемник на грипа за хората винаги са били птиците, особено дивите. Но всички са съгласни, че хората са формирали връзките между гостоприемник и патоген, ползвайки земята и други животински видове. И както посочва Уороби, големият размер на човешкото население означава, че в XXI век ние правим това в безпрецедентен мащаб. Според него в наши дни опитомените патици вероятно надминават дивите по брой.

Тук не става въпрос само за птици. Жилбер предполага, че вирусната вирулентност расте и в свинските стада. Свинският репродуктивен и респираторен синдром (PRRS), заболяване при прасетата, за първи път описано в САЩ в края на 80-те години на миналия век, се разпространи в стадата по целия свят, а щамовете, открити наскоро в Китай, са по-вирулентни от американските. Изследване от 2015 г., проведено от Марта Нелсън и екип от Националния здравен институт на САЩ, картографира генетичните секвенции на свинския грип и установява, че Европа и САЩ, които са най-големите световни износители на свине, са и най-големите износители на свински грип.

В социалните мрежи имаше твърдения, често публикувани от вегани, че ако ядяхме по-малко месо нямаше да има COVID-19. Любопитно е, че някои от тях бяха блокирани от новинарските организации като „отчасти фалшиви“. Но твърденията са също така отчасти вярни. Въпреки че връзките, които чертаят са твърде опростени, доказателствата вече са категорични – начинът на производство на месо, при това не само в Китай, ни докара COVID-19.

Ясно е, че за да се предотврати или поне забави появата на нови зоонози, твърдят Фърнли и Линтерис, мокрите пазари в Китай ще трябва да бъдат по-добре регулирани. Но трябва да погледнем отвъд тези пазари към това как нашата храна се произвежда в световен мащаб.

Според Уолъс, макар и сега това да не се усеща, всъщност сме извадили късмет със SARS-CoV-2. Той изглежда далеч не толкова смъртоносен като например H7N9, който убива около една трета от заразените или H5N1, който убива още повече. Това отваря възможност да поставим под въпрос начина ни на живот, защото пилешкото месо съвсем не излиза толкова евтино, ако ни коства милион животи. Трябва да гласуваме за политици, които ще наложат на агробизнеса по-строги стандарти за екологична, социална и епидемиологична устойчивост. „Надявам се“, казва Уолъс, „че това ще промени представите ни за селскостопанското производство, земеползването и опазването на природата“.

Лора Спини е автор на научно-популярни изследвания, сред които книгата Бледният ездач. Как испанският грип от 1918 г. промени света (New York: Public Affairs, 2017). Източник: в-к Гардиън.

 

Превод от английски език: Жана Цонева

Joomla SEF URLs by Artio
instagram web viewer instagram profile