Печат 



Нито жив, нито мъртъв, нито дори просто инертен, вирусът е лош враг. Как да се изправим срещу него?

 

„Воюваме“, твърдят политиците. Но за разлика от политическите опоненти, вирусният враг не може да бъде нито прогонен, нито убит, нито дори наистина победен. Вирусът е вектор, сила, която можем единствено да усилим или да отклоним.

Тогава какво общо има вирусната пандемия с политиката? Преди няколко седмици приех да напиша колонка, разглеждаща сцената на президентските избори през 2020 г. Оттогава имената Джо Байдън и Бърни Сандърс почти изчезнаха от големите вестници, а Доналд Тръмп се явява вече не като политик, а като цар, гол или не. Цялото говорене за идеи или избираемост на кандидат-президентите, за избор между конкурентни визии за бъдещето – свършено е с него вече. Днес слушаме само за изравняване на кривата, за стаден имунитет, обръщане на Дау Джоунс.

Политиката също може да бъде вектор и каквото и да се случи, изглежда вероятно тази пандемия да ускори тенденцията към срив на следвоенния интернационализъм, укрепване на границите и завръщане на основаващата се на страх атавистична политика. Досега карантината беше метоним за тази промяна. Но може би най-драматичният ефект на кризата не е затварянето на пространството, а унищожаването на времето, разбъркването на ритмите, чрез които преживяваме дните си.

Разбира се, кризите обикновено изглеждат внезапни: единия ден всеки си гледа своята работа; на следващия светът се променя. Но пандемията не работи така. Тук няма Събитие с главно „с“– няма убийство или избори, няма нападение или земетресение – което да прекъсне потока на ежедневието и да ни вкара в нова реалност. Този път като че ли начинът, по който отделни събития се разпространяват в света, се превърна в събитието. Кризата се състои именно в това, че продължава; вирусът плъзва като вирус.

Опитайте да си представите „преди“ и времето отлита. На 27 февруари, когато извън Китай имаше приблизително 3600 случая на COVID-19, резервирах полет от Ню Йорк до Лос Анджелис в последния момент. По време на шестчасовия си престой на летището в Орландо гледах как фондовата борса се срива, а туристите от Дисниуърлд се скитат с хирургически маски; очевидно нещо не беше наред, но когато стигнах до Ел Ей, продължих както обикновено, срещах се с приятели, ходех по ресторанти, докосвах лицето си. Усещах, че нещо се случва, но като погледна назад, сякаш не съм имал представа какво се задава.

И наистина: в даден момент прилеп е махнал с криле, панголин е кихнал, купувач се е разболял на пазара за морски дарове в Ухан, но не в това е въпросът; въпросът е по-скоро в това, че милиард решения между тогава и сега се прибавят към криза, взривила способността ни да я овладеем – и никога няма да можем да кажем точно в кой момент се е случило това.

Именно това разбъркване на времевите последователности, загубата на линейно време – дори когато сме ограничени в пространството – е най-объркващото в тази криза. Как изглежда ден в самоизолация? Събуждате се и веднага се гмурвате в потока от образи, цифри и реторика. „Социално дистанциране“ означава да сте онлайн. Похапвате по цял ден или си играете на домакиня или домакин, или пък кроите планове срещу съквартиранта си; рутината изглежда безкрайна и нереална. Милиони са изгубили работата си, а милиони други ще я изгубят скоро; трети са в чистилището – платеният отпуск може да се окаже както ваканция, така и път към принудителния неплатен. Фондовата борса се срива и заделеното за пенсия напълно се стопява; или пък никога не сте заделяли за пенсия, а сега вече няма и да го направите.

Но за мнозина кризата не е точно разрив: тя означава работа както преди, само че по-лоша. Ако сте в някоя от т. нар. индустрии в растеж на XXI век – хранителните доставки, шофирането за Юбер, пакетирането за Амазон, обгрижването на болни – сте изложени на по-силно напрежение и на нов вид опасност. Денят ви и преди е бил сив и размит: постоянно на повикване, без усещане за начало и край, за включване или изключване. Обичайният живот е чакалня, един-единствен, безкраен, еднороден момент.

Този вид работа – откъсната от дневния ритъм – беше извънредна, запазена за онези, на които е възложено да управляват, а и да пресичат границите на човешкия живот: лекари и войници; хора на изкуството, майки, свещеници. Сега, когато всичко е спешно – от исканията за допълнително обезпечение на хедж фондове до логистиката на Амазон за т. нар. „последен километър“ – а всеки миг изисква специално обслужване, изключението се превърна в правило.

През последните няколко години все по-често се хващам как седя пред компютъра, с отворен празен раздел в браузъра, и се опитвам да направя нещо между спомнянето и предвиждането. Нямаше ли някаква информация, която някаква друга информация ме подсети, че искам да проверя? Дали не може да се изнамери нещо ново, някаква нова верига, чиито брънки могат да доведат до нещо неочаквано? Седя с пръсти, надвиснали над клавиатурата, подобна на дъска за спиритически сеанс, която чака да се раздвижи по силата на импулс или алгоритъм. Сега сякаш цели дни потъват в тази чакалня. Хората сравняват интернет с наркотик, но положението е по-лошо или по-странно: все едно цял ден да подготвяш спринцовката, ако случайно те сполети желанието за доза. Сякаш искаш да убиеш време, но не можеш да го намериш.

Като помисля откога дните взеха да изчезват по този начин, не мога да кажа, че е започнало с паниката около вируса. Дали социалните ефекти на пандемията са радикално отклонение от статуквото или радикално негово ускоряване? Gig икономиката, подобно на интернет, трябваше да ни освободи както в работата, така и в живота, като свие разстоянието между двете; когато живееш в облака, всичко е „свободно време“. През последното десетилетие напредъкът в мобилната свързаност ни изведе във все по-стесняваща се орбита около виртуална сфера, обещаваща чиста свобода и чиста производителност, в която можеш да правиш всичко, откъдето и да е, докато поръчваш арепас, работиш за правилна стойка, търгуваш петролни фючърси и преотдаваш апартамента си.

Това е сфера, в която пространството няма значение, а времето се разпростира в безкрайно настояще – видео игра, която се играе в психическо мазе, безкрайно събиране на жизнена сила и златни монети. В подобен свят може и да има смисъл да купонясвате на Саут Бийч посред чума или да изискате, подобно на Боинг, правителствен спасителен план, равен по размер на сумата на заетите пари, които сами сте си изплатили при обратно изкупуване на акции. Вероятно ще стигнем до синтез между двете: потребителите ще бъдат спасени, за да можем да летим завинаги, докато купуваме все по-нови айфони и се надяваме никога да не се разбием. Както Доналд Тръмп продължава да казва: „Когато всичко приключи, ще си спретнем голям купон.“

Редица остроумни корона мислители – католици, постструктуралисти, либертарианци – твърдят, че под карантина жертваме своя по-възвишен, истински живот заради низкия страх от смъртта. Но смятам, че те не схващат. Играта свърши отдавна; не са ни затворили – заровили сме се по дупките си. Ако ще излизаме, ще е нужно повече от връщане към нормалното.

 

Източник: The Point Magazine.

Превод от английски език: Надежда Московска

Joomla SEF URLs by Artio
instagram web viewer instagram profile