Печат 

 Снимка Martin Fisch/flickr



Всяка година петдесет и няколко годишните Камен и Лиляна прекарват по около шест месеца в бране на зеленчуци в Англия. За двамата земеделски работници карантината, наложена от коронавируса, не е причина да си останат у дома.

Тъй като се страхуват да не загубят дори земеделската си работа във Великобритания, двамата се връщат там през март: „Първо пристигнахме в България, а на другия ден обявиха карантина. Стояхме десет дни и се върнахме обратно вече в нова ферма в Англия.

Към момента работят в стопанство за маслодайни култури срещу минимално заплащане (8.72 паунда, или около 19 лева на час) и живеят в лагер заедно с други земеделски работници. Плащат наем за скромното си жилище директно на своя шеф. Така част от изработените заплати се връща обратно в джоба му. „Преди бяхме в каравани, които бяха доста луксозни, имаше всичко. Сега има много малко хора на тази ферма. Лагер с две огромни каравани. Плащаме наем цената е като навсякъде извън Лондон, 55 паунда на седмица, с включени сметки.

Въпреки че брането на праз в предишното стопанство със сигурност е било много по-трудоемко, мъчителната жега в парниците, в които работят сега, ги изтощава и прогонва по-младите работници, предпочитащи да работят навън. Но Камен и Лиляна са доволни, че имат трудови договори и така могат да разчитат на здравните и пенсионните осигуровки във Великобритания.

Работят рамо до рамо с други сезонно наети българи и румънци, както и с поляци и литовци, последните установили се в Англия преди години и навярно работещи за по-високи заплати, които им позволяват да живеят извън лагера. Предпазните мерки срещу епидемията са добри, казват те работодателят е предоставил маски и ръкавици. „Но ние сега сме малко. Просто няма как в голяма ферма да въведат същите мерки като тук.

Могат да ползват служебен автомобил, за да си пазаруват храна и други продукти от близките магазини и като цяло се чувстват в безопасност. Но щяха ли да си останат в България, ако условията на труд във фермата не бяха толкова добри? „Тук е по-хубаво, отколкото в България, включва се Камен. Лиляна обяснява: „В България рискувахме да закъсаме с парите. Ходят в Англия от няколко години връщат се в България само за да си починат и да поддържат дома си: „Почиваме си и гледаме зеленчуци вкъщи в двора. Продаваме някаква част.

В България са имали малък магазин, а Лиляна е била учителка, но за да свържат двата края им се налагало да работят на по няколко места. Обезкуражила ги е и невъзможността хора на тяхната възраст да си намерят работа: „Ако работиш, възрастта не е никакъв проблем тук, казва Камен. А и заплащането е добро: „Последния път успяхме да спестим 11 000 паунда. Обяснете ми в България колко време ще трябва да работим, за да изкараме 25 000 лева! Трябва да съм депутат! Все пак осъзнават, че успяват да спестят, само защото ограничават разходите си на Острова до абсолютния минимум.

Планът им е да продължат да ходят в Англия, докато не достигнат десетте години стаж, необходими за получаване на британска пенсия, след което да се пенсионират в България. И те изобщо не са уникален случай в това отношение. Немотията принуждава стотици хиляди източноевропейци да емигрират из цяла Европа, за да работят по немски и британски ферми, като се връщат у дома единствено за да се видят с децата си и да поддържат къщите, в които ще се пенсионират.

Това международно разделение на труда ги превръща в още по-евтина работна ръка на разположение на западните корпорации, понеже техните медицински и осигурителни разходи се поемат от едва смогващите източноевропейски държави, от които идват. Както пише Цветелина Христова, европейският режим, разчитащ на придвижването на нископлатени работници от Изток на Запад всяка година,

води до разрив в географията на производството и социалното възпроизводство в Съюза. Източноевропейските мигранти са принудени да отделят пространството на труда от това на социалното възпроизводство. Ангажиментите по поддържане на здравето, социалните мрежи и социалното осигуряване са прехвърлени към страната на произход и по-специално към домакинството, което – в условията на рушаща се социална защита от страна на държавата – се превръща в централна институция за социално възпроизводство.

За западните земеделски стопанства, тази схема означава евтини работници, които ще се завърнат по домовете си щом приключи работата. Но за страните, от които те идват, има много малко дългосрочни ползи.

Земеделие по време на пандемия

За Екатерина, жена на петдесет и няколко години, берачка на ягоди в Англия, съкратена от вече приватизирана българска компания, всичко си е същото като преди пандемията: „Аз съм 7 години тука. Но сезонно се работи. Повече от 7-8 месеца не стоя. Идвам пролетта и есента се прибирам. Аз си решавам кога ще дойда и кога ще се прибера. Те ме информират кога започват да набират хора. Попълвам там едни формуляри през интернет и те ми изпращат писма дали съм одобрена. Дори работниците, които работят в стопанството години наред, трябва да кандидатстват наново всяка година. „Но сега понеже спряха полетите заради коронавируса, англичанинът, собственикът на фермата, изпрати два чартъра, за да вземе хора. Защото той има три лагера и му трябват хора, за да работят.

Лагерът на стопанството, в което работи Екатерина, приютява основно румънски и български работници – те са настанени близо едни до други в каравани или по-малки временни постройки, които тя нарича ‘боксове’: „В боксовете са по двама човека, в караваните по трима. Опитват се да вземат някакви мерки за изолация на хората, но то просто няма как, защото работата е колективна и няма как да работим на разстояние един от друг. Като се събираме преди работа ни карат да пазим дистанция, но според мен е излишно, защото като работим групово, ние пак сме един до друг.

Работодателят не предоставя нито маски, нито ръкавици, а само дезинфектант. Някои работници въобще не взимат заплахата от вируса насериозно: „Мен лично ме е страх от короната, но тука младежите много-много не ги е страх, събират си се на групички, въпреки че е забранено. Макар че и по-възрастните така не спазват разстояние. Екатерина носи собствена маска докато работи, не само заради вируса, но и заради алергията си към ягоди: „Ходих на алерголог в България и ми изписа хапчета“.

Работниците, пристигащи от България и Румъния, биват поставени под карантина за седмица или две, в зависимост от стопанството. Настанени са в каравани далеч от тези на останалите работници. Мерят им температурата щом пристигнат, но те не смятат, че работодателят е загрижен за тяхното благосъстояние: „Не ги интересува тази корона и набират хора. Не съм много съгласна с тези неща. Но човекът иска да му се берат ягодите и друго не го интересува“.

Изгубени в миграцията

През 90-те години Камен и Лиляна са били политически активни, надявайки се, че всичко ще се промени за добро след края на държавния социализъм. Но трийсет години по-късно двамата не виждат никаква перспектива за достоен труд у дома.

„На много хора мечтите им за промяна свършиха там. Стана България на мизерията, спомня си Камен. Ако не друго, Великобритания и други западноевропейски страни поне подсигуряват прилично заплащане.

Въпреки безкрайното дуднене за европейска интеграция и насърчаване на междукултурното разбирателство и обогатяване, за двойката и техните колеги на полето работата в чужбина носи само пари, които ще похарчат обратно вкъщи. Почти нищо друго. В свободното си време работниците се разхождат покрай стопанствата или пък ловят риба, но избягват социални или културни събития в близките градове и села. Това би струвало пари, а те просто не могат да си позволят излишни разходи.

Екатерина научава за работата във фермата от бивш колега от България. Колегиалните отношения, които работниците установяват по време на работата си в бившите държавни предприятия, са пресъздадени в британската ферма. Работниците рядко създават нови приятелства със своите съграждани в Англия и почти никога с местните. Малцина успяват да научат английски докато работят на Острова, тъй като колегите им също са мигранти. Разбират се на смесица от български, румънски, руски и немски език. Рядко се срещат с местни хора, а шефовете им подсигуряват превод, когато искат да им съобщят нещо. Ученето след работа е невъзможно. Екатерина работи на полето шест дни в седмицата: „Работи се много часове и това е. Почивката е само 1 път в седмицата. Когато те решат, тогава ме пускат. Никога не знам кога ще бъда почивка.

Екатерина и колегите ѝ се оказват в страна, чийто език не говорят, получавайки четири пъти по-високи заплати от тези в България, но все пак недостатъчни, за да им позволят да живеят добре във Великобритания. Езиковата бариера и допълнителните пречки, наложени от мерките за социална дистанция, възпрепятстват самоорганизирането на работниците и ги изолират още повече едни от други.

Струва ѝ се, че българите са третирани като „втора ръка хора. Това мен ме дразни. Българите на фермата се оказват и с отнети политически права, тъй като не могат да гласуват във Великобритания, нито пък на българските избори: „Няма как да гласувам, защото когато се произвеждат изборите аз съм на полето. Екатерина и колегите ѝ са изпаднали в дълбока апатия: „Аз съм си дошла да си изкарвам пари и не искам да се интересувам от тая ферма.

Брекзит сякаш не е променил живота на работниците. За Камен „Абсолютно нищо не се е променило. Хората са много коректни. В Англия му харесва и му се иска и в България да е също толкова удобно: „В България е хубаво, но въпросът е да е прозрачно, хората да са честни. Искам в България хората да бъдат като в Англия.

Екатерина от своя страна признава, че „Аз лично не харесвам Англия като държава и не харесвам англичаните, защото това е лицемерна нация. Нищо в отношението им не се е променило след Брекзит. Те са просто робовладетели.

В същото време всички си дават сметка, че дори да искаха да останат във Великобритания, заплатите им нямаше да са достатъчни. Мотивира ги далечната мечта един ден да се завърнат у дома с някакви спестявания и британска пенсия, подсигуряващи ги с достатъчно средства, че да не се тревожат за старините си. Екатерина се притеснява дали ще издържи непосилния труд, който се изисква от нея на полето, през следващите две-три години, нужни ѝ, за да получи английска пенсия. Въпреки това всички работници са благодарни, че не им се налага да работят в Испания или Италия, където заплатите са два пъти по-ниски, а условията много по-лоши от тези във Великобритания.

 

Няма прости решения

Разочаровани от повсеместната несправедливост, ниското заплащане и дискриминация у дома, Камен и Лиляна съветват своите деца да напуснат България. Камен разказва: „Когато тръгнахме за Италия и двамата викат ‘Ама вие къде отивате на тия години?’ Викам ‘Аз вече се махам от България. Тука не става. Тая държава не става.’ До там се стигна, че не може да живееш в собствената си страна. Имаме къща, която е като палат. Имаме голям двор, обработваема земя. Ябълкова градина, смокини, ягоди, малини. И всичко го оставяме е така, когато се върнем, тогава ще го оправяме.

Мисленето на Камен е типично за цяло поколение работници, които – след десетилетия икономическа нестабилност и убийствено ниски заплати – вече не се надяват на по-добро бъдеще.

Когато в началото на март беше въведено извънредното положение и започнаха да затварят граници из цяла Европа, някои наблюдатели изразиха плахи и оптимистични очаквания за огромен брой завръщащи се от чужбина работници, които могат да се самоорганизират и да поискат по-високи заплати, по-добро здравеопазване и по-справедлива данъчна система в собствените си страни. Два месеца по-късно обаче тези очаквания изглежда няма да бъдат оправдани – разбрахме, че УизЕър превозва стотици крайно необходими работници към Великобритания, а българският външен министър съобщи, че много завърнали се мигранти опитват да напуснат страната отново.

Както вече писаха други, опростеното противопоставяне на империалистическия Запад/Север и експлоатирания Изток/Юг не е особено полезно, ако се опитваме да разберем властовите отношения в Европа. Истината е, че много източноевропейски работодатели внасят работници от още по-бедни страни извън ЕС, за да компенсират привидния недостиг на работна ръка в собствените им държави. Въпреки че тежкото положение на румънските и българските работници в Западна Европа най-накрая получава нужното медийно и политическо внимание, не трябва да забравяме десетките хиляди украински, молдовски и други работници, които се озовават още по-ниско в йерархията на трудовия пазар в Европа.

Няма прости решения за това предизвикателство. За европейците, които не се впечатляват от хала, на който се намират мигрантите-работници, забраната за движение на работната сила може да изглежда добър вариант, но както показва и опитът, тази забрана не спира миграцията, а единствено прави работниците още по-уязвими, а трудът им още по-несигурен. Въпреки недостатъците на свободата на движение, тя остава една от най-привлекателните черти на ЕС, а ограничаването ѝ няма да реши икономическите неравенства между страните-членки. В крайна сметка Камен, Лиляна и Екатерина се намират в тази тежка ситуация не заради миграцията като такава, а заради статуса им на ниско платена, но преработена и неорганизирана работна ръка. Минимумът, действително необходим на работниците от Източна Европа, са хармонизираните социални защити и прилагането им във всички европейски страни. Въпреки че членството в ЕС ни беше рекламирано като път към западния просперитет, единният пазар на практика принуди източните страни-членки да държат заплатите и данъците си ниски и да отпускат трудовото законодателство.

В дългосрочен план левицата и работническото движение трябва да измислят „как да спрат работодателите да експлоатират разликите в заплащането в Европа. Изграждането на достатъчно мощна сила, която да обуздае работодателите и да ги принуди да осигурят по-високо заплащане, изисква работническо движение способно да наложи исканията си из целия континент.

Текстът е публикуван за първи път в сайта на списание Якобин.

Joomla SEF URLs by Artio
instagram web viewer instagram profile