cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
В последната си книга Ярост и време Петер Слотердайк твърди, че „етиката на дара“, насочена срещу обичайния егоизъм на пазарната размяна, може да превъзмогне дълбоките „антиномии“ на социалната държава. Предложението му ни води неочаквано близо до нещо, което може да се нарече комунистическтият възглед. 

Слотердайк предлага нов вид културна революция, радикално психосоциално превключване, основано на прозрението, че в наши дни, експлоатираната производителна социална класа не са работниците, а (горният сегмент на) средната класа: те са истинските даващи и допринасящи, чиито данъци финансират образованието, здравеопазването и общото добруване на мнозинството.  

За да постигнем промяната, трябва да изоставим абсолютисткия остатък на етатизма, необяснимо оцелял в демократичната епоха, или идеята, неочаквано силна дори сред традиционната левица, че държавата разполага с безспорно право да облага с данъци гражданите, да определя и присвоява – при нужда и чрез правна принуда – част от техния продукт. Излиза, че не гражданите дават доброволно част от дохода си на държавата, а като че ли са ѝ а приори задължени.
В основата си това отношение е поддържано от мизантропското допускане, характерно дори за левицата, която иначе проповядва солидарност, че хората са по същество егоисти, които трябва да бъдат принуждавани да допринасят поне малко за общото благо. Само държавният репресивно-правен апарат е в състояние да осигури насъщните солидарност и преразпределение.

Според Слотердайк, основната причина за горното социално извращение е нарушеният баланс между eros и thymos, или между еротично-властния нагон, създаващ у нас желание да акумулираме богатство и нагонът за проява на гордост и щедрост, характерен за предмодерния режим за даряване, носещ ни чест и уважение. Можем да възстановим баланса само като се отнасяме към произвеждащите блага не като към група, автоматично заподозряна, че няма да плати дълга си към обществото, а като към истински дарители, чийто принос трябва да бъде напълно признат, така че да са горди с щедростта си. 

Според Слотердайк, на първо време е нужно да превключим от пролетариата към „благотвориата“ [„voluntariat”]: вместо да облагаме богатите с излишни данъци, трябва да им дадем (юридическото) право да решават свободно каква част от богатството си да дарят за общото благо. За целта не е нужно да се намаляват данъците радикално, а да се отвори област, в която богатите могат свободно да решат колко и за какво ще даряват. Такова начало, колкото и да е скромно, постепенно ще промени из основи етиката, върху която стъпва социалната сплотеност.

Но не сме ли хванати отново в стария парадокс на свободно избрали това, което вече сме задължени да изберем? С други думи, не се ли получава така, че свободата на избора дадена на „благотвориата“ на „успелите“ е фалшива свобода, зависеща от принудителен избор? За да съществува обществото нормално, „успелите“ са свободни да изберат (дали да дарят или не) само при условие, че направят правилния избор (да дарят). И това е само първият от редица проблеми в предложението на Слотердайк; проблеми различни от посочваните от страна на (очаквания) левичарски протест:   
 
● Кои всъщност са дарителите (успелите) в нашето общество? Нека не забравяме, че финансовата криза от 2008 г. бе причинена от успелите богати дарители, а „обикновените хора“ финансираха държавния спасителен план за фалиралите банки. (Образцовият случай е на Бърнард Мадоф, който първо открадна милиарди, а после се направи на великодушен, дарявайки милиони за благотворителност.) 
● Забогатяването не се получава във вакуум от държавата и общността, а е по правило процес на присвояване, изтъкан от насилие. Това пък хвърля сянка на съмнение върху правото на богатите да притежават онова, което после великодушно биха дарили. 
● Опозицията на Слотердайк между собственическия eros и щедрия thymos е твърде опоростена: нима автентичната еротична любов не предполага най-чисто (себе)отдаване? Само си припомнете известното слово на Жулиета: 
 
"защото щедростта ми е без бряг 
като морето, но и любовта ми 
е също тъй без дъно като него 
и колкото по-щедро те дарявам, 
със толкоз повече любов оставам!… "

А не е ли именно thymos пагубен? Да не забравяме, че завистта (пораженчеството, възмущението) също е категория на thymos, която нахлува в сферата на eros, изопачвайки „нормалния“ егоизъм, т.е., превръщайки това, което другият има (а аз нямам) в по-интересно, от това което имам.  

Като цяло основният упрек към Слотердайк трябва да бъде: защо той отстоява щедростта само в порядъка на властническият
eros и съревнованието par excellence, т.е., в капитализма? В ограниченията на капитализма всяка форма на щедрост не е нищо повече от обратната страна на бруталното скъперничество: както милосърдният доктор Джекил е страна на капиталиста Хайд. Нека се занимаем с първия модел за щедрост посочен от Слотердайк: Карнеги, мъжът от стомана със златно сърце, както казват. След като жестоко смазва съпротивата на работниците с помощта на детективи и частна армия, Карнеги показва милосърдие като дарява някаква част от онова, което е отнел. Или да вземем за пример Бил Гейтс: можем ли да си затворим очите за бруталните тактики, чрез които сразява конкуренцията и става монополист? Ключовият въпрос е следния: възможна ли е щедростта извън капиталистическата рамка? Или всеки подобен проект е само сантиментална моралистка идеология?
 
Често се повтаря, че комунистическият възглед разчита на опасно идеализиране на човешките същества, като им приписва „природна доброта“, напълно външна на егоистичната ни природа. Обаче в бестселъра си Нагон Даниел Пинк цитира редица изследвания в бихейвиористичните науки, според които понякога външното поощрение (като парични награди) може да е контрапродуктивно; оптималната производителност е налице, когато хората намират вътрешноприсъщ смисъл в работата си. Външните стимули успяват да принудят хората да свършат само скучна и рутинна работа, но с по-интелектуално взискателни задачи успехът на индивидите и организациите все повече зависи от наличието на пъргавост и новаторство, така че става все по-належащо намирането на смисъл и стойност в работата. 

Пинк определя три елемента залегнали в основата на вътрешната мотивация: автономия, или способността да избираме задачите си и пътя, по който да ги постигнем; изкусност, или процесът на овладяване на дадена активност; и цел: желанието да подобрим света. Ето един доклад за изследване, проведено от MIT:

„На група студенти бе възложена серия от предизвикателства: например, наизустяване на редица числа, решаване на пъзели с думи или в пространството, дори физически задачи като хвърляне на топка през обръч. Три нива от награди служеха да поощряват студентите: ако се справяш добре, получаваш малка парична награда, при умерено добро изпълнение – по-голяма, а при отлично изпълнение взимаш големи пари. Ето и резултатите: докато задачата се състоеше само от механични умения, бонусите работеха както очаквахме: колкото по-голямо заплащането, толкова по-добро изпълнението. Обаче, при задания, изискващи елементарни когнитивни умения, по-голямата награда водеше до по-лошо изпълнение. Но как е възможно това? Изглеждаше ни противоречащо на всичко, което знаехме от икономикса, където се смята, че колкото по-голямо е поощрението, толкова по-добре работят хората. На всичкото отгоре според учените, в момента, в който отидем едно ниво над елементарните умствени умения, става обраното и поощренията спират да функционират. Дали е някаква странна социалистическа конспирация? На тези от вас, които вярват, че е социалистическа конспирация, искам да обърна внимание на пословично социалистическата организация финансирала изследването: Федералният резерв на САЩ. Възможно е 50 или 60 долара награда да не е достатъчно мотивираща за студент в MIT, затова учените повториха експеримента в Мадурай, в провинциална Индия, където 50 долара са значителна сума пари. И там хората, на които бе предложена средната награда не се справиха по-блестящо от хората с по-ниската награда, а тези, на които бе обещана най-високата награда се издъниха зрелищно; следователно, по-големите стимули водят до по-лоша работа. Експериментът бе повтарян много пъти от психолози, социолози и икономисти: за прости и ясни задачи, поощренията работят, освен в случаите, които изискват абстрактно и новаторско мислене. Най-добрата употреба на парите като мотиватор е да се плаща на хората достатъчно, за да не мислят за пари, а за работата. Така получавате хора, вършещи висококвалифицирана работа; които доброволстват по 20-30 часа седмично и даряват каквото създават, а не го продават. Откъде накъде толкова вещи хора ще работят също толкова добре (ако не и повече) не за шефа си, а за някой друг, при това безплатно?! Чудато икономическо поведение“. 

„Чудатото поведение“ всъщност принадлежи на комуниста, който следва известното мото на Маркс: „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите“. Това е единствената „етика на дара“, която притежава автентично утопично измерение. 

Каквито и кусури да намираме на такива експерименти, те определено посочват, че няма нищо „естествено“ в капиталистическото съревнование и максимизиране на печалбата; над определено ниво на задоволяване на основните нужди за оцеляването, поведението на хората започва да клони в посока, която не можем да не наречем комунистическа, а именно, даваме на обществото според способностите си, а не в зависимост от финансовите облаги. 
 

Превод от английски: Екип НЛП
Редакция: Ирина Недева
canlı bahis siteleri