cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
В крак с времето ли са българските медии? Десетоноемврийският „Поход на справедливостта“ и неговото представяне в българската преса и телевизия.
 
На 10 ноември се състоя протест на „Ранобудните студенти“ под надслов „Поход на справедливостта“. В по-голямата си част, българските медии намериха протеста за важен и дори за главна новина. Въпросът обаче е какво ни казаха медиите за протеста?
 
Първо, това, което може да се обобщи за течащите дискусии в самия университет, както и за похода на 10 ноември е, че случващото се там е много сложно. Подобна констатация някак неловко звучи като началото на пост-структуралистки текст. Но това, което трябва да имаме предвид, е фактът, че процесите, които текат в самата окупация, трудно биха могли да се синтезират накратко. Първо, защото се развиват много бързо и второ, защото самите участници имат доста различни политически и житейски виждания, които не могат да бъдат сведени до това дали са „леви“ или „десни“, националисти, либерали, антикомунисти и прочие. Всъщност, на този етап, всеки един такъв опит да обобщим случващото се там ще игнорира много от течащите дискурси и ще представи неточно или дори направо погрешно студентската стачка. Но точно това направиха главните български медии, както в репортажите от протеста във вечерните новинарски емисии на националните телевизии, така и в представянето на похода в пресата на другия ден. Нюансите на това многослойно явление напълно убягнаха на медиите и те го рамкираха в доминиращите разкази на постсоциалистическия дискурс. А всъщност най-вълнуващото от окупацията и похода е, че чрез участието си в това събитие, участниците дадоха началото на един нов политически субект, който повдига глава в постсоциалистическото уеднаквено пространство. Това всъщност го различава и от летните протести - от около една седмица след започването им до днес. Естествено, че искането за оставка е споделено и централно, но същевременно окупацията (до този момент) следва една много по-гъвкава линия на аргументи от тази на скования антикомунистически език на летните протести. И все пак, медиите свързаха това събитие изцяло с датата 10 ноември 1989 г. и го представиха като един вид честване на падането на комунизма, докато сведоха социалните искания на студентите само до желанието за оставка.
 
„Студентски поход на справедливостта блокира центъра на София. 10 ноември, 24 години по-късно... Датата 10 ноември, разбира се, не е избрана случайно.“ Така започна централната емисия на БНТ. Веднага след това новинарите обявиха искането за оставка и не забравиха да добавят, че някои от преподавателите подкрепят своите студенти. Втората новина в емисията пък беше за „митинг-концерт“ под надслов „Вдигни очи“, „събрал няколко поколения артисти и музиканти пред храм паметника „Александър Невски“ в София. Те подкрепиха студентите и всички, които искат да спрат псевдо-прехода. Виновните да отидат, където им е мястото. Да има нови избори и морал в политиката“. Докато течеше това послание, БНТ показваше 60-годишен човек, държащ плакат със затворник зад решетки, който освен раирана риза, имаше и нарисувана петолъчка на челото. Разбира се, този образ доста помогна да разберем кои всъщност са тези виновни. И кои се оказаха хората от тези „няколко“ поколения, които „подкрепяха“ студентите, според БНТ? Валди Тотев, Васко Кръпката, Камен Воденичаров, Тончо Тотмакчиев, Ваня Костова, група „Седем“ и други. С други думи, от упоменатите, освен последните, другите са просто обичайните носталгици на 90-те години, които в момента са на около петдесетгодишна възраст. А каква бе третата новина на емисията? „Днес се навършват 24 години от историческата дата 10 ноември... Тодор Живков бе освободен от поста си на генерален секретар на партията...“ Трудно е да не се забележи хронологичното подреждане на новините и съответното им навързване в една история. Студентите протестират днес, неслучайно на тази дата. Подкрепят ги застаряващите либерали, носталгични по 90-те години. И нека да не забравяме, началото на тази навързана и естествено незавършена история - падането на Живков от власт.
 
BТV също започна централната си емисия с новината за протеста и точно както обществената телевизия, веднага рамкира протеста в миналото. „Хиляди на протестно шествие в деня, в който се навършват 24 години от началото на прехода.“ Отново исканията бяха сведени до „оставка на правителството“. След репортажа от студиото, BТV, не само че също последва новината за протеста със сбирката на Васко Кръпката и компания, ами директно сля похода с носталгичното концертче. За всичко, случило се през деня, разказваше репортерка, директно от концерта на площад Александър Невски, като не пропусна да уведоми, че събитието е в подкрепа на студентите. След това BТV показа репортаж от по-рано през деня като, също както БНТ, не пропусна да спомене, че освен студентите, там са и „техните преподаватели и много хора, които помнят началото на прехода, а днес отново настояват за промяна“.
 
Нова Телевизия последва формата на репортаж на BТV и БНТ като също рамкира протеста в историята за 10-ти Ноември 1989г. и заяви, че с похода на студентите се „отбелязва 24-тата година от началото на прехода в България.“ Телевизията не пропусна да изтъкне и искането за оставка и също разказа за случващото се през деня от деведесеттарския концерт на площад Александър Невски. Но пък техният репортаж, без да иска, беше най-автентичен, защото репортерката заяви, че на концерта „най-много емоции предизвикаха артистите, които бяха в първите редици на движението за промяна през 1990-те, с опит да върнат духа именно от годините на демократичните промени. Чуха се на запис и песните символи на прехода - „Вдигни очи,“ „Последен валс,“ „Комунизмът си отива,“ „Утре започва от днес,“ „Развод ми дай'“ и други парчета, които едва ли са любими на човек на около двадесет години. Както и другите телевизии, Нова Телевизия изтъкна присъствието на преподаватели, с които студентите заедно отбелязват „края на комунистическия режим и началото на прехода“. „Ние започнахме една революция на 10 ноември 1989 г., която спря по средата на пътя. Време е да я завършим,“ сподели пред камера един от преподавателите. След това пък, Нова Телевизия отново се върна на площад Александър Невски, откъдето включи кратко обръщение на Васко Кръпката, който гордо заяви: „Който не участва, съучаства. Ще кажа, че аз смятам, че, ако не си участвал в свалянето на поне на едно комунистическо правителство в живота си, значи си живял напразно“.
 
ТВ 7 бе една от главните телевизии в България, които представи събитията от деня по различен, но също толкова объркан начин. Първо, защото те не започнаха новинарската си емисия с протеста, а той дойде едва като трета новина. Другата разлика бе, че още в началото той бе определен като изпълнен с насилие и безредици: „блокирани кръстовища, изгорени плакати с лика на премиера Орешарски и опит за премахване на загражденията около парламента. Това е равносметката от днешния протест...“ По късно в емисията пък, Бареков каза, че протестите на 10 ноември били платени от Бойко Борисов.
 
В пресата събитието по същия начин бе рамкирано в стари дискурси, без някакво сериозно усилие за разбиране на нюансите на движението. Най-четеният български вестник, Телеграф, подобно на ТВ 7, представи похода по доста изкривен начин, като на първата си страница изписа „Вандали щурмуват парламента с водни бомби. Парализираха цяла София, чупиха билбордове и пушиха джойнт“. На страница втора вестникът продължи крайно негативните дискусии, а на следващата страница (трета) пък бе поместена обичайната разголена девойка, която „обича есента, защото цветовете й носят топлина“. „Коректният вестник“, „Преса“, пък дори направи още по-абсурден анализ, като заяви, че горенето на плакати на Пламен Орешарски напомняло на времената, когато „демократи палеха книгата „Фашизмът“ на лидера си Желю Желев, и на още по-далечни [времена], когато аутодафето беше любимо занимание на тълпата“.
 
24 часа, един от другите популярни вестници в България, намери място за похода едва на страница пета и подобно на БНТ, BTV и Нова Телевизия, свърза протеста със събитията от 1989 г. и разиска само исканията на протестиращите за оставка. Вестникът дори не пропусна да включи един дребен, но комичен момент от цялото шествие, който обаче  се вписваше в антикомунистическия дискурс. Някой бе залепил надпис на италианското посолство: „Италия, мафията ти има много да се учи от нашата червена мафия“. Другият вестник с висок тираж, „Труд“, също коментира (доста сухо) похода като „посветен и на датата 10 ноември 1989 г.“ и за представителни лозунги от протеста бе избрал „Оставка,“, „Веднага“, „Червени боклуци“ и „Свобода“. Най-безкористен бе анализа на вестник Капитал. „Исканията са същите като на протестиращите в последните 150 дни-оставка на кабинета и незабвавни избори“.
 
Онова, което става ясно от този кратък анализ на някои от най-важните традиционни медии, е рамкирането на протеста във вече установени дискурси. Един от най-доминантните разкази представя университетската стачка като едно продължение на делата, започнати на 10 ноември 1989 г , т.е. пълното отърваване от комунистическия строй, с който са се борили Васко Кръпката и други и просто продължаване на щафетата от днешните студенти. В този разказ протестите от лятото и стачката са едно и също нещо, с едно единствено искане: да се махнат „комунистите“. В другия дискурс пък - онзи който осъжда студентите - те също са определени като част от летните протести, но са представени като „вандали“, които „трошат“, „палят“, „пият“ и се „друсат“. И двата дискурса показват не само липса на желание да се проследи един процес в дълбочина, вместо да се вкарва във вече готови форми, но също така изкарва наяве и неспособността на журналисти и коментатори да си представят, че в България има хора, които вярват, че един друг свят е възможен.
 
И все пак случаен ли е изборът на тази датата? Не е ли основно искането за оставка? Няма ли между студентите такива, които търсят стълкновения?
Изборът на 10 ноември не е случаен, а наистина маркира началото на един период, който малцина биха определили като „успешен“. Искането за оставка остава основно и неговото олицетворение е заместник-министърът на финансите в правителството на Костов и сегашен министър-председател с мандат на БСП и с подкрепата на ДПС и Атака, Пламен Орешарски. Истина е също, че някои от студентите подкрепят и по-радикални акции - като например паленето на билбордове на Атака. Но тази акция на студентите бледнее пред факта, че преди две години активисти на тази партия горяха килимчета за молитва, биеха молещи се и нападнаха религиозен храм в сърцето на София. Тези медийни позиции обаче са крайно недостатъчни, за да опишат едно много по-сложно и динамично политическо явление.
 
Нека изтъкнем поне няколко неща, които правят историята доста по различна от тази в медиите. Да погледнем един основен документ - призивът за „Поход на справедливостта“. Там няма нито една дума за 10-ти ноември 1989 г. или за комунизма. Там липсват всякакви термини от либералния дискурс като „демократизация“, „декомунизация“ или пък каквито и да било призиви за превръщането ни в „цивилизовани“ „бели хора“ с „евроатлантически ценности“.
Това, което става ясно в този текст е, че зад него стои сериозен интелектуален труд, който не възпроизвежда постсоциалистическите клишета. Зад него стои субект, който изобщо не очаква идването на някакъв месия и не се надява на външни фактори, които да му помогнат (осезаема е липсата на флагове на Европейския съюз в университета, както и на послания на английски, които молят западно европейците за помощ). Напротив, студентите си дават сметка много добре с какво се сблъскват и какво ги очаква. „Излизаме сега, докато не е дошъл гладът и не са спрели тока“. Исканията им са актуални, разумни и дълбоко свързани с конкретиката от днес, а не вчера: „Излизаме, за да се противопоставим на бедността и безработицата... Излизаме, за да не емигрираме... Излизаме, за да отхвърлим образованието, което ни прави роби, а не свободни... Излизаме, преди да сме станали висококвалифицирани просяци... Излизаме, защото е несправедливо заплатите и пенсиите да са по-малки, отколкото политическият и икономическият каймак харчи за един обяд“. А в прав текст студентите отговарят на опитите да бъдат интерпелирани от (нео)либералното статукво: „Напук на всеобщото мнение, ние не довършваме започнатото дело. Напротив, ние започваме нещо ново. Нямаме само памет, но и визия“. По-ясно едва ли може да се каже…, но е явно, че поради една или друга причина българските медии не са взели насериозно този текст.
 
И наистина, студентите са изградили едно радикално демократично пространство в университета, което в момента не съществува никъде другаде в България. По думите на един от ораторите на протеста, Ивайло Динев, движението е изградило „една независима територия в университета, със собствени правила, граничен пункт, охрана, щаб и работни отдели.“1 Дискусии, дебати и самодисциплина, достигаща пуритански размери, придвижва движението напред. Може би дори точно това експериментиране им помага да напишат една изключителна декларация за тяхната визия за образование. Едва ли в България още е останал някой, който да не е чул израза „морал в политиката“. Но тяхната употреба на термина е обяснена по много конкретен начин: „Но какво е морал в политиката? За нас новият морал не означава замяна на едни господари с по-добри, а овластяване  на самите граждани, чрез просвещение. Не може да има нова политика без политически образовани и независими граждани.“ Те дефинират по изключителен начин още една известна фраза подхвърляна безкритично и от ляво и от дясно - гражданско общество. „Искането за действително, адекватно, будно и критично гражданско общество обаче означава искане за коренно различна образователна система -такава, която образова не поданици, конформисти и груби кариеристи... Образованието трябва да е еманципиращо и да ни помага да развиваме аналитичен апарат, който ни прави самостоятелни и критични, а не ни снабдява просто с умения, адаптирани за краткосрочните нужди на пазара на труда.“
 
В тези текстове наблюдаваме един ясен опит за критично мислене (неслучайно  думата критика се среща осем пъти в краткия текст на декларацията за образование), което минава отвъд границите на онова, на което сме свикнали през последния четвърт век. На самия поход също се виждаха лозунги, които сигурно накараха много хора да не се чувстват комфортно. Заради това може би и бяха игнорирани в медиите. Защо в нито един телевизионен репортаж или статия във вестник не се видя един от най-големите транспаранти, който бе разпънат непосредствено вдясно от ораторите, а след това се разнасяше и в най-предни позиции на шествието? Може би защото казваше „Не ви признаваме прехода. Не ви признаваме властта. Не ви признаваме собствеността“. Какво да кажем пък за „просветния щит“ от табели с имената на български леви автори като Христо Смирненски, Никола Вапцаров и Гео Милев? Това не трябва да ни кара да заключим, че протестът е фундаментално ляв, а просто, че това не бе носталгичен по 90-те митинг, който „продължава“ делото. Все пак момиче, което държи табела с надпис „Гео Милев - „Септември“ (текстът, заради който той е арестуван през 1924 г., а след това и „изчезнат“) едва ли може да се види на митинг на Реформаторския блок. Някои от скандиранията също показаха една по сложна картина. Един от най-забележителните лозунги бе „лустрация на прехода“. Тука наблюдаваме едно деформиране на деветдесетарския приоритет за разобличаване на агентите от държавна сигурност, като е превърнат по-скоро в един вид ревизия на прехода и материалното натрупване, което се случи след 1989 г. Друго скандиране директно трансформира един от най-популярните антикомунистически лозунги „Кой не скача е червен“ в „Който скача е студент“. Нека също да подчертаем, че сред многото поканени (и самопоканили се) лектори в Софийския университет имаше участничка в Occupy Miami, както и ляв интелектуалец като Ясуо Кобаяши. Не трябва да ни изненадва, че Даниел Кон-Бендит, лидер на студентските окупации във Франция през 68 г., познат като „Дани Червения,“ изпрати поздравително обръщение към студентите, което веднага бе поместено на страницата на „Ранобудните студенти.“ Тези и много други примери показват, че картината има много повече нюанси от представената в българските медии. Затова не е случайно, че журналист на The Independent озаглави статията си за стачката в университета като „Студенти призовават духа на 68 г. в битката си срещу корупцията“. За съжаление, в българската медийна среда такива сравнения са все още немислими. Затова свръзката бе направена с вечерния концерт на носталгици от 90-те години. Никой през деня не спомена, че има концерт, който „продължава“ похода от сутринта. Липсва такава информация за концерта на  страницата на „Ранобудните студенти“ на Фейсбук - както преди събитието, така и след това, а от 130-те снимки от похода няма нито една от концерта „Вдигни очи“. Но за традиционните, най-гледани и най-четени медии такава връзка бе основна в разказа им за този ден.
 
Дискурсът за „вандалите“ студенти едва ли си заслужава разискване. Само мога да отбележа, че самите студенти правеха всичко възможно да предотвратят насилие (това бе отбелязано от много медиите, които не се вписваха в този дискурс). Пред централата на Атака студентите направиха кордон между полицията и шествието, за да предотвратят сблъсъци, а същото направиха и пред парламента. Там нещата станаха малко по-сериозни, когато Йоло Денев, човек на над седемдесет години, с явни психични отклонения, реши да щурмува парламента, с призив „Да свалим това турско правителство“. След като съвсем естествено полицаите го отстраниха от прага на парламента, въпреки съпротивата му, обстановката се нажежи, но в крайна сметка нямаше други, които да преминат загражденията. За съжаление, нямаше медия, която да намери за безсмислено отразяването на зрелището, създадено от така наречения „човек-протест“ .
 
Но този анализ на представянето на „похода за справедливост“ в медиите показа не само рамкирането  на събитието в определени идеологически дискурси, а също така и едно много неприятно, ограничено и патриархално отношение към студентите. Всяка медия държеше да спомене, че там са и техните преподаватели. Нито една медия обаче не спомена, че една голяма част от тези преподаватели са разгневени от факта, че трябва да представят документ, за да бъдат допуснати в университета. Нима е трудно да се повярва, че много от тези преподаватели не са впечатлени от това радикално обръщане на властовите отношения? Но това, което показа медийната захласнатост по присъстващите преподаватели бе тяхната, а и по-широката обществена неспособност да възприемат, че млади хора могат да действат автономно и колективно като един рационален политически субект. Това е един показателен пример за факта, че до голяма степен българското общество и медии са доста геронтократски настроени. Всички медии, анализирани в тази статия, представяха студентите като едни незрели деца, които са водени за ръчичка ту от мъдрия учител, ту от Васко Кръпката, ту от Йоло Денев, но никога от собствените си виждания за днешната реалност, толкова ясно описани в призива им за похода на справедливостта. Най-ярък пример за този геронтократичен елемент бе новинарската емисия на BTV, която реши да завърши новините с репортаж за едно момиче на 24 г. от провинциално, обедняващо селище в България. В този репортаж, озаглавен „Връстник на прехода“, на фона на пасящо магаре, журналистката заключва: „с три обеци на едното ухо и профил в социалните мрежи, Динка няма и представа какво е Ленински съботник, санитарен полуден или бригада, без спомен от промените тогава, девойката не разбира и защо са протестите сега“. Момичето е скептично настроено към продължаващите протестите (както мнозинството от хората в провинцията). Но причината за това, журналистката открива във факта, че момичето е родено след 1989 г.  За да потвърди думите си, тя я пита дали знае кой е Ленин, но момичето не знае и по този начин потвърждава тезата на журналистката. Аргумент като „вие сте още малки и не знаете какво беше“ е съставна част на този геронтократичен дискурс. Той присъства и на похода за справедливост. След като пред парламента страстите се нажежиха, двама мъже на около 50 години взеха да клатят яростно загражденията пред парламента, а когато двама студенти се опитаха да ги вразумят, двамата реагираха много агресивно и казаха, че „само с насилие ставало“ и че те знаели по-добре как се сваля правителство, защото още от 1989 г. се борели с комунистите, а пък студентите били „малки“, за да знаят как се действа. Студентите непрекъснато се сблъскват с подобно държание към тях. На оградата на университета идват всякакви хора, за да ги съветват. Например вчера разярен националист им крещеше, че правили нещата грешно и това, което трябвало да свършат, е да отидат и да затворят границата. На това лумпенско предложение студентът просто отговори „ами ти що не отидеш да я затвориш?“.
Тук можем ясно да видим кой всъщност е недозрял и недорасъл.
 
Как ще продължи окупацията, малцина могат да предвидят. Ще удържат ли студентите на опитите за интерпелация от всички страни, също не e ясно. Но това, което се видя на похода и в дните преди него, е, че студентите имат визия за бъдещото, която е утопична и еманципираща. Исканията им може да се осъществят един ден, а може и да не се случат. Но със сигурност тяхната утопия има по-голям шанс за реализиране от тази на консервативната утопия на предишните генерации, които смятат, че могат да се качат в машината на времето и да се върнат в 1990-те години. Само можем да гадаем какво ще се случи, но изглежда, че студентите успяха да вкарат един нов дискурс в публичното пространство, който ражда нови идеи и саботира овехтели лозунги. Може би е време и българските медии да влязат в крак с времето.

1. За стойностен анализ на случващото се в университета, виж „Окупацията срещу Узурпация
canlı bahis siteleri