cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Българският Великден и Българският Благовец [1]
 
Млади хора с плакати “Искам да остана в България”. Младежи, които се оплакват, че държавната политика ги принуждава да напуснат и заплашват с емиграция като част от тактиките си на протестиращи. Това е един от тропите, които гражданското ни общество произвежда в последните две десетилетия – младите, образовани хора, които напускат България, като показател за провала на държавните политики. Мотивът за изтичане на мозъци, общ между другото за държавите извън списъка на развитите западни страни, присъства в публичното пространство в изказвания на политици, статистики и анализи. Миналата година председателят на КТ “Подкрепа” Константин Тренчев изчислява, че от изтичане на мозъци България е загубила 40 млрд лева за 10 години [2]. Преди това, още през 2000 г. Иван Костов стартира акцията “Българският Великден”, която цели да привлече образовани хора с кариера на Запад, които да помогнат за развитието на страната. Изтичането на мозъци е една от трагедиите на прехода – страната има нужда от квалифицирани и активни хора, а не може да ги привлече или задържи.

И все пак, разказът за емиграцията не спира до тук. Националният статистически институт изчислява през 2011 г., че броят на емигрантите е над 2 млн. Има основание да се предполага, че действителният брой е по-голям. Каква част от тях са високообразованите и “успели” емигранти е реторичен въпрос – минимална. Зад тях са легионите чистачки, строителни работници, проститутки, просяци и живеещи от схеми за източване на социални помощи в чужбина. Това са хората, за които не се прави Български Великден и не се говори. Новините за експлоатация на строителни работници в Германия, работещи без осигуровки, не намират институционален отклик тук, нито пък широка обществена реакция. Българските роми, които Франция гони, макар да са граждани на ЕС, не бяха припознати като сънародници и след известно неуспешно усилие да бъдат етикетирани като румънски цигани си останаха просто „цигани“. Не българи.

Всъщност, това е основната група хора, които емигрират в последните години – бедни, често хора изпаднали от образователната система, от райони, в които дългогодишни индустрии и поминък се разпадат по време на прехода. Цели села от райони с малцинствено население заминават в чужбина. В цели райони семейства се издържат от парите, които близки им пращат от чужбина. Според доклад на Институт “Отворено общество” от 2010 г. размерът на паричните преводи по различни канали от емигранти към близките им в страната надвишава размера на усвоените стредства по програми на ЕС [3]. Тоест, тези преводи спасяват обществото от колапс и помагат за по-лесното справяне с негативните последици от приватизацията и прехода.

Нискоквалифицираната емиграция ни спести гледката на умиращи от глад хора в села и градове. Тя се превърна в една от стратегиите за оцеляване на групи, които в процеса на преход се маргинализираха до крайност – работници от затворени заводи, фабрики и стопанства, бедни работещи, чиито заплати не стигат за издръжка на семейството, роми, младежи от селата и малките градове, където образованието и перспективите за работа се влошаваха. В хода на прехода и стремежа към капиталистическо развитие на страната тези групи останаха извън грижата на държавата и извън погледа на общността. Останаха дотолкова извън погледа и грижата, че в един момент започна да се възпроизвежда (нео)либералния дискурс, че те сами са си виновни за мизерията и липсата на перспектива. Успоредно с въвеждането и провала на интеграционни политики в образованието, циганчетата, които често не можеха да отидат на училище, защото трябва да помагат в домашната икономика (което често значи просия) и рядко можеха да получат вкъщи помощ с домашните, започнаха да се считат за природно неспособни да учат [4]. Безработните станаха мързеливи, проститутките (често жертва на трафик) търсеха лесен живот, старците живееха на гърба на останалите, изобщо всичко намираше обяснение в липсата на мотивация, способности и инициативност. И това на фона на екстатична предприемчивост сред магринализираните в обществото, които впрягаха умения и ресурси, за да преживяват от събиране на отпадъци, социални помощи, нелегална търговия, емиграция в страни, чиито език не говорят. Предприемчивост, която снемаше отговорността на държавата и съчувствието на съгражданите.

Може би точно предприемчивостта и справянето с нарастващата бедност чрез индивидуални идиоматични стратегии направи невидима нарастващата пропаст на разделението в страната. Това разделение не се измерва само в икономически показатели, а и в социални и културни неравенства и взаимно неприпознаване на различните групи в обществото. Виждаме го в разделянето на протестиращи и контрапротестиращи, на гражданско общество и хора, които си продават вота. Срещата на площада предизвика погнуса и даде явен знак, че неравенствата са по-големи, отколкото сме можели да предположим. От едната страна – хора, които искат морал в политиката, от другата – бедни, докарани с автобуси, вероятно платени демонстранти. Тук искането за морал намира предела на своята претенция за универсалност. Морално ли е да продаваш вота си за партии, които явно не работят на ползу роду? Вероятно не. Морално ли е да презираш този, за когото оцеляването се е свело до това да продаде политическите си права за 20 или 50 лв? Вероятно не.

Има нещо по-обезпокоително от факта, че България е най-бедната държава в ЕС и с отчайващо висока корупция и това е, че живеем в страна, която генерира толкова ужасяващи неравенства, на които ние доброволно съдействаме и които възпроизвеждаме. Живеем в страна, в която хиляди хора са толкова бедни и лишени от надежда, че продават собствения си глас, а останалите ги презират и идентифицират като основен проблем на политическата система. Статистически, броят на потенциалните емигранти сред контра-протестиращите би надхвърлил този на протестиращите. Само че те са от онези, които няма да си искаме обратно. Тяхната емиграция ще е поредното изпускане на социалния клапан, който ще освободи нас и държавата от гледката на беззъбите им физиономии и мизерията, с която се справят чрез своето дребно предприемачество. И отново ще скрие жестокото ни съучастие в увеличаващите се неравенства.

[1] На Благовец, според обичая, се гонят змии и гущери.
[2] http://www.investor.bg/ikonomika-i-politika/332/a/ot-iztichaneto-na-mozyci-stranata-e-zagubila-40-mlrd-lv-za-10-godini,136379.
[3] Тенденции в трансграничната миграция на работна сила и свободното придвижване на хора – ефекти за България. Доклад. София: Отворено общество, 2010 г. http://www.osf.bg/downloads/File/OSI_Report_Migration_2010_MEW.pdf
[4] Майя Грекова цитира изказвания на учители в т.нар. интегрирани училища, които споделят, че усилията за интегриране на роми в образователната система са безсмислени, понеже циганчетата по природа не са добри ученици. Вж. Майя 
Грекова, Невена Германова, Вероника Димитрова, Давид Кюранов, Яна Маркова. Ромите в София: от изолация към интеграция?, София: Изток-Запад, 2008, сс. 242-245.


Цветелина Христова е родена през 1982 г. в гр. Габрово. Завършва магистратрура по медиевистика в Централен европейски университет в Будапеща и културна антропология в Софийски университет. Част от социален център Хаспел. Брули кайсии през септември.
canlı bahis siteleri