cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Тази статия е съвместна публикация между Нови леви перспективи и порталът LeftEast



(Снимка от февруари 2013 г.; източник: Facebook)

На 12 ноември 2013 г. една снимка на 15 годишно момиче, плачещо пред полицейски служител, се появи из социалните медии и обиколи международния инфообмен.  



(Снимка: Стефан Стефанов, 2013)

Момичето бързо се превърна в емблематичен образ на опитите да бъде свалено предвожданото от БСП „ляво” правителство. Това бе трогателен образ на младежки
 гняв, изобразяващ повратна точка в тогавашните усилия да бъдат мобилизирани ученици и студенти, в чийто авангард стоеше окупацията на Софийския университет.

Мобилизацията на този образ бе придружена от съчувственото мъжество на същия утешаващ момичето полицай, който й казал „Дръж се, всичко ще бъде наред”. Ситуацията очевидно беше смесица от трансгресии в общението между половете. От една страна, тийнейджърка, израстваща по площадите като протестираща гражданка, на ръба на детството си, която излива сълзите си в отчаяността на настоящето; от друга, идеологическата трансгресия на мъжа полицай, който й обещава бъдещето докато служи на същото онова правителство, което я е накарало да плаче в и да оплаква настоящето – и да протестира за него. В ответ 
полицаят съшо се просълзил, казва момичето.


Тази образност е симптоматична за колективния морален шпионаж, упражняван в българските протести. Поддържаният дискурс бе този на превърналото се в малцинство морално мнозинство, което трябва да завземе отново авансцената на властта. Какво може по-добре да предизвика колективно морално сплотяване от плачещо момиче, почти дете, ала не съвсем, почти гражданка, но все още не? В 
последвалите и предшестващите социални дебати относно участието на децата в протести, два наратива се сблъскаха в един хоризонт – про-наративът, който трябваше да научи всички ни, че гражданите се създават in situ, в собственото им обживяване на полиса, и контра-наративът, който настояваше на липсата на морална автономия у децата, които трябва да бъдат предпазвани от политическите възгледи на родителите си: както създаването, така и защитата на детето-гражданин служеха за оправдание на консервативна програма от някой друг. Програмата винаги бе тази на прикрит национализъм: нито в либерално-десния алармизъм на образоването. нито в доста левия морализъм на защитаването на детето – все за колективни цели, - някой се усъмни че то, детето, е самият материал за всеки национализъм. Че самото бъдеще е националистическо, ако бива опосредствано от фигурата на детето. Че да създаваш потомство и да имаш деца създава граница между хората и една йерархия на това, да заслужаваш бъдеще или не. Че логиката на създаването или предпазването служи на същата цел да се подсигури както бъдещето, така и неговата популация, податлива на едва две версии на обществото, които никога не включват живота на онези, които вече са излишни или просто не създават потомство (което и ги прави излишни). Низките идентичности, произведени от мнозина протестиращи доказаха това. По тази логика няма нищо чудно, че обетованият остров на бъднините преобладава и сред ЛГБТ движението, което сякаш също бе широко представено в протестите през лятото и зимата на 2013, в чиято основа бяха екологичните протести от лятото на 2012 г. 



(Снимка: Десислава Петрова, 2011; снимката е направена по времето на софийския гей парад 2011 г.)

Колкото и да бе отличима, демографията на протестите към момента е широко оспорвана. Докато образността на зимните протести на 2012/13 показваше пенсионери и обеднелите на ръба на съществуването, последвалите летни протести на 2013 г., заедно с окупацията на СУ, възпроизведоха младежките изображения на ония, които и без това държат хватката над бъдещето. (Истина е, че имаше някаква социална мобилност между протестните вълни, но младите поколения инвестираха малко в нея, сплотявайки се около социалния си статус, класа, възраст, като определящи за собствената им неподправеност). Пактът между младостта и капиталистическата жизненост бе скрепен допънително от съюзяването на либералните университетски елити с летните протести, оставяйки предходните на ретроградните, нереформирани (или наследствени) леви интелектуалци. Фактът че ляво-ориентираните български медии се осланят на по-възрастните социални слоеве, докато тези в център-дясно таргетират професионалисти от средната класа и на средна възраст (което прави първите баби и дядовци, а вторите - бъдещи или настоящи родители) само утежни възможността за междукласова/междупоколенческа мобилизация в протестните вълни. В резултат на това се оказахме в ситуация на доста юношеско усещане за социален гняв, приписан на летните протести. Определен социабилен тип на аза беше спряган като добър и изгоден за целите на протестите. Към момента е неоспорено клишето, че яростта на „младите, образованите и красивите” (медийна фигура, срещу която мнозина тъй назовани протестират с право) бе лятна афера, докато аферата на „беззъбите” е дълбоко заровена под снега на зима 2012/13. Точно поради тази тъжна полярност имаме нужда от обзор на това какви точно предпоставки изнесе тази детска образност на политическата арена.

В опозиция на национално-поддържания стереотип за негативистка народопсихология, разклоняващите се линии на протестиране откриха общия си символен капитал в детската плът. За мнозина това бе свеж политически ход. Сред зимната върхушка от отчаяния и самоподпалвания вече не те, а коварният призрак на детето поддържаше многообразните искания и послания за промяна на Политическото и Системата. Тъй като актуалносто послание бе „Не ние, а вие си тръгвате!”, детето и логиката на прокреирането бяха аргументативното скеле, върху което протестирането процъфтя. Хората масово водеха децата си на протест като символичния, ала въплътен начин да изискат отново res publicaонова, което е буквално на народа. Това бе най-висшата и най-благородна амалгама между настояще и бъдеще. Детското протестиране за бъдещето се превърна в капиталистически тормоз над настоящето. Това създаде модел на потомствено протестиране. Този модел е неизбежно националистически.

Бяха направени множество опити от страна на либерални медийни популисти да се прикрият консервативните характеристики на летните протести и да се тиражира образ на узряло про-ЕС гражданство. То някак все се представяше като саботирано в гражданския си манталитет от консервативните проруски хомофобни путиноиди на БСП. (Като отплата бяха създадени 
соросоидите.) Някои отидоха дотам да нарекат всички тези, които поставят под въпрос, сред всичко останало, фокуса върху гражданската моралност на протестите, като леви фашисти. Но онова, което обедини всички протестни вълни беше присъщия им сексизъм и хомофобска жлъч, чийто източник бяха съшо и самите жени и ЛГБТ хора.



(Снимка от летните протести през 2013 г.; източник: Facebook)

Предизвикателството да се слеят културни и икономически изключвания бе набързо разиграно и изгубено завинаги. Това, което доминира бяха обещаните бъднини, въплътени в нещото, което тук наричам детско или потомствено протестиране: детето като политическия проводник на исканията на добрия и плащащ си данъците гражданин. Граничният образ на 15 годишното момиче докосна струна във фантазматичното бъдеще на нацията, което е обещано по дефиниция: децата не плачат и не протестират, или поне не правят двете в едно и съшо време. Двете в един и същ момент бе твърде много. В крайна сметка, ако децата не са щастливи и усмихнати, какво остава от бъдещето?

Но какво бъдеще има за онези, които не се вписват в логиката на това, което Лий Еделман нарича 
„репродуктивен футуризъм”, а именно да се подсигури „оцеляването на социалното под Въображаемата форма на Детето”? Можем ли тук да включим както искания свързани с културни права, така и сполетяните от бедност маси? Можем ли въобше да си представим (да не говорим да възпроизведем) протеста на множестото низки идентичности, които пак и пак бяха подигравани от моралното мнозинство на протестите? (Отделен анализ изисква това, че по същество тези идентичности бяха едновременно репрезентирани и изтласкани; или по-скоро репрезентирани, за да бъдат изтласкани от сцената на легитимността). Всички ли ще бъдем изнудвани от тиранията на детето, от един неолиберализъм с бебешко личице? Създаването на потомство легитимира и насърчава една моралистка и „по-висша” форма на протестиране, като позиционира определени субекти или като невъобразими, или като излишни в арената на протеста.

Както ни казва Еделман, всяка утвърждаваща политика е консервативна. Българските протести бяха опит това да бъде доказано, макар и те наистина да успяха да внесат свежи политически перспективи в изискването на Политическото. Само че всеки дискурс относно промяната на социалната реалност, минаващ през образа на детето е свойствено консервативен и не може да спаси набедения за прогресивност про-ЕС дискурс: самата представа за добрия гражданин вече е бременна с (бъдещото) дете. Тази семейна хватка над гражданина вече предпоставя едновременно базата на хетеросексуалността и надстройката на хетеросексизма; ето затова няма принципно противоречие да си едновременно политически прогресивен и регресивен в едно и също време. Про-семейните ЛГБТ активисти в България също утежняват нещата. Още късният Хегел номинира семейството като подпората на държавата, но и на гражданския дълг и достойнство. Да се провалиш в създаването на потомство е провал в гражданския дълг, който ти отнема социалното достойнство. Ето затова всеки, който не се вписва в атомарното семейство е низък и е незабавно изтласкан от политическата (хетеросексуална) нормативност.

Това е чисто и просто либерален национализъм. Съмнявам се, че кой да е самоидентифициращ се български либерален протестиращ ще възрази на етикета „просветен патриотизъм” (ако ли не и национализъм), ако му се отправи обвинението в репродуктивен футуризъм. Това, което репродуктивният футуризъм изважда на показ в този случай е хетеросексуалната и хетеросексистка гордост на нацията, която отразява точно логиката на гей гордостта. (Затова и ЛГБТ хората репродуцират и също отразявят, като „апроприират”, хетеросексизма в този случай, което кулминира в илюзорното усещане за тяхната включеност в прогресивен дискурс). По този начин припознатият тук в протестите репродуктивен футуризъм вече включва ЛГБТ хората и феминистки, които отчаяно се опитват да се инфилтрират в протестите и да ги „queer”-нат.

И двете употреби на децата в политиката (имплицитна и експлицитна) са моралистки. Ето за това ние трябва да изградим наратив срещу репродуктивния футуризъм: такъв, който е разбираем за целия ни жизнен спектър. Можем да направим това като включим реалистична представа за социалната смърт, причинена от неолибералната доминация в България и Източна Европа, пред която се изправяме всекидневно. „Алтернативата” е да се потопим в отрицанието на бъдещето и детето - едно социално измъквачество, славославещо моралната си висота, и обвиняващо всички във фашизъм с бебешко личице. Вярно е, че „сакрализирането на Детето ... прави необходимо пожертването на Педераста” [1] (Еделман): българските протестни вълни доказаха това доколкото бяха и сексистки, и хомофобски. Предизвикателството не е да се протестира срещу детето като граждански придатък в кътче на света, което ридае над собственото си геополитическо изличаване и демографска апокалиптичност. Трябва да отправим предизвикателство към самата логика на съхраняването на обществото: да протестираме срещу и отвъд логиката на създаването на потомство, която подминава беззъбите пенсионери, които никога няма и да видят зъболекар, докато социалната им смърт не стане реална такава.

Да се постави под въпрос политическата употреба на създаването на потомство като подпората на легитимната неолиберлна форма на протестиране означава да се научим да защитаваме живите мъртви в това общество. Да видим как и всички ние сме живите мъртви на неолибералния капитализъм, без значение хомо или хетеро, създаващи потомство или не. (Но никакво класово сътрудничество не може да се центрира върху изнудвачески дискурс около детето, в чийто ракетоносител се предполага че всички ще се превърнем). Означава да се про-креира и ре-креира живота на всички онези, който не струва нищо при капитализма; не като се поддаваме на либералната про-ЛГБТ реторика, която ни обдарява с възрадостни изображения на еднополови двойки и семейственост, а като подкрепим политическата рационалност на (не)мъртвите граждани, в които се превърнахме. Защото сме изправени пред социална смърт на всекидневно ниво – и конфискуването на бъдещето от всевключващата толерантна либерална рамка ще донесе още социална смърт. Защо?

Защото живеем в настояще лишено именно от деца и зъби. Самият неолиберализъм е система срешу своето собствено – и нашето – съществуване, 
както твърди Радика Десай. Тази теория току-що беше потвърдена с данни от икономиста Томас Пикети. Неолиберализмът е форма на управление, която не може да осигури собственото си оцеляване, но ние се поддаваме на идеологията му на оцеляването (откъдето идва и отчаяната стратегия на репродуктивния футуризъм). Ето затова инвестирането в детето при такива протести е толкова смущаващ и опасен реторически екзорсизъм: ако българските протести от 2013 г. могат да бъдат наречени неолиберални, то тогава те призоваха за още от същата онази система, която не може да поддържа сигурност за родителите, да не говорим за децата. При политиката на строги мерки и неолиберализма няма нужда от зъби или деца, както и от създаване на потомство, за да се протестира. Обещаните светли бъднини, към които либералните елити и протестиращите се стремят, са всъщност насочени срещу сигурността на самото бъдеще, а така и срещу сигурността на децата. Можем да видим настоящето ясно само като видим изпразненото от деца – ако не и от хора – бъдеще на неолиберализма, който обещава не друго, а края на самото бъдеще.

[1] За целите на този текст предавам „queer” като „педераст”; бел. авт.

canlı bahis siteleri