cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън


Публикуваме съкратена версия на статията, появила се като „History’s Restless Ruins: On Socialist Public Monuments in Postsocialist Buglaria,“ в: boundary 2, 41.1 (Spring 2014).

Какво да правим с паметниците от социалистическото минало? През последните двадесет и пет години постсоциалистически живот този въпрос припламва хронично, често под формата на продължителни обществени дискусии, които най-често водят до тежки кавги, задънени улици и накърнени политически чувствителности. Социалистическият период в България е завещал голям брой амбициозни обществени паметници, които през десетилетията са се превърнали в огромни ансамбли, дълбоко вкоренени в тъканта на градския живот и географията на държавността. След 1989 г. те бяха обезценени културно, търпящи забрава и разруха, оскърбления и грабежи. Изоставени като остатъци от една безполезна история, те въпреки това се превърнаха в едни особени места, без които трудно бихме могли да си представим постсоциалистическия обществен живот. Всъщност много от тези паметници продължават да водят неспокоен и бурен политически живот. Заедно с отворените пространства, които ги заобикалят, техните занемарени, но колосални фигури, както и разнообразните им повърхности и форми, се превърнаха в достъпни обществени платформи за активистки [
grassroots] форми на политически израз. Те продължават да вдъхновяват творчески намеси и спонтанни интерпретации, ненадминати по своята интензивност и комуникативна сила. Подслоняват много разнообразни събития като концерти, фестивали и пазари, и приютяват различни субкултури на градската младеж, маргинализирана вследствие на променящите се нормативни режими на постсоциалистическото обществено пространство. Износените им монолитни тела са вечно покрити със свастики, графити, любовни послания, обяви, изсъхнали цветя и восък от свещи, но те остават все така непомръднати, понасяйки търпеливо настоящата си историческа съдба.


За някои хора присъствието на тези паметници в общественото пространство има устойчиво историческо значение, което въпреки всичко остава еднозначно: те са най-видимият символичен израз на съветската политическа власт и продължават да функционират като обида към тези, които са понесли безчестията и насилието на комунизма. Според тази гледна точка социалистическите паметници не заслужават нищо друго освен да бъдат унищожени и радикално заличени. През 1999 г. празната сграда на мавзолея на Георги Димитров – секретар на Коминтерна и глава на българската държава през първите години на социалистическо управление – беше разрушен след серия от планирани експлозии. Много софиянци си спомнят преживяването на едноседмичното разрушаване като пречистващ колективен ритуал на уреждане на сметките с трудното минало[1].

Други твърдят, че паметниците трябва да бъдат запазени, защото те все още функционират като места за празненства, траурна почит и историческа памет. На 9 септември, националният празник на България през социализма, честван и като първия официален ден на комунистическото управление, хиляди хора, които се отъждествяват със социалистическата партия-наследник, се стичат към паметника на Бузлуджа в Стара Планина. Гигантската абстрактна сграда, кацнала на най-високия връх в местността, е завършена през 1981 г. като символичен дом на БКП, където деветдесет години по-рано на тайна среща се сформира първата комунистическа организация в региона.

Също така, поради това че са отхвърлени, паметниците често предоставят терен за активистки и артистични намеси, които продължават да променят историческите и политически им значения. Любимо място за подобни интервенции е паметникът на Съветската армия от 1954 г. в София, един от първите социалистически паметници в страната и класически пример за сталинистки соц-реализъм. Той е един от най-нежеланите обществени обекти в столицата, но парадоксално, в същото време е едно от най-обитаваните обществени пространства както през деня, така и през нощта. През лятото на 2011 г. анонимен млад художник на графити стигна до международната преса, след като оцвети една от страничните сцени на паметника, която изобразява първата линия от настъплението на Червената армия срещу нацистите в динамична барелефна композиция. За една нощ всяка от фигурите беше преобразена в различен супер герой от комерсиални западни комикси – по този начин сцената се превърна в еклектичен монтаж и насочи критиката си към постсоциалистическите популярни медии, пренаситени със западна поп-култура.


Снимка: Иван Петров, Септември 2013

Наскоро друго анонимно политическо послание се появи върху паметника на Съветската армия в Пловдив, известен като Альоша. Още един класически образец на сталинистка монументална скулптура, след падането на социализма Альоша се превърна в едно от най-противоречивите места в политическия живот на града: в определени дни войникът посреща носталгични посетители, които полагат червени карамфили в краката му, а друг път се събужда нашарен със свастики и обидни надписи. В една септемврийска нощ през 2013 г. на раменете на колосалния гранитен воин се появи величествено пурпурно червено наметало, а черна кърпа закриваше лицето му. Издигнат победоносно и гордо, той бе преобразен във въоръжен бунтар и за няколко часа се порадва на игрива слава. Така за разлика от намесата в София, която тълкува паметника еднозначно като идеологически символ на чуждото господство, тази в Пловдив предлага по-нюансиран политически прочит. Първоначално представящ мощта на сталинисткия военен държавен апарат, сега маскираният герой ни препраща към радикалната история на местните комунистически и анархистки бунтове в региона.

Свастиките са тревожно и обичайно явление по социалистическите паметници. Често са използвани от прокапиталисти и либерали, за да подсилят аналогията между комунизма и фашизма, представяйки ги като различни лица на тоталитарната държавна власт. В същото време те са дело и на растящи реакционни и крайнодесни движения, които възраждат неонацистки, расистки и ксенофобски политики. Свастиките се роят особено много по паметниците на социализма и по-точно по тези, посветени на местните антифашистки движения, за да заличат и обругаят антифашисткото съдържание, върху което социализмът в България и навсякъде в източна Европа бе изграден. Тези съвпадения не са случайни: те ни подсказват, че в контекста на постсоциализма едновременната поява на неолибералните, прокапиталистически сили и на крайнодесните, неофашистки политически сили имат политически припокривания и историческа логика  въпреки, че те често се самоопределят в опозиция. 

***
Тук ще използвам за отправна точка сблъсъците, които понастоящем тези паметници въплъщават, за да повдигна няколко политически въпроса, които се отнасят до историческата пресечна точка между социализма и постсоциализма:

Първо, като проследим историята на създаването на тези паметници и политическите им послания, ще видим как те придават форма на политическия и обществен живот по времето на социализма, като същевременно въплъщават противоречията на времето си. Превърнали се в места, които олицетворяват разрива със социалистическото минало, ще видим, че те все пак продължават да упражняват влияние в настоящето дори и върху тези, които твърдят, че са прозряли тяхното политическо съдържание и са ги отхвърлили изцяло.

Второ, паметниците могат да ни послужат като обектив, през който се разгръща един алтернативен политически спектър в постсоциалистическото обществено пространство  това не е „спектърът” на институционализирания, парламентарен  либерализъм, а по-скоро този, който прави видими спонтанните [grassroots] политически явления и техните изменящи се родства и антагонизми. Хора с различни политически позиции – от неофашисти и националисти, през либерали-антикомунисти, до разрастващи се алтернативни леви и анархистки движения – използват низвергнатите им тела, за да изразят гледните си точки към социалистическото минало, критиката си към настоящето, и представите си за бъдещето. Освен това преходните всекидневни употреби на тези места непрестанно подриват, разрушават и променят първоначалните им политически значения. 

***
В литературата, посветена на социализма, културната и интелектуална продукция от социалистическия период най-често се разглежда като идеологическата легитимация на авторитарната държавна власт. Работейки в рамката на „тоталитаризма”, тези анализи разглеждат „комунистическата идеология” като официална държавна доктрина, която диктува политическото съдържание отгоре-надолу. Това съдържание се спуска „отгоре” от контролиращи организации на интелектуалните и културни дейци и до останалите хора, за да бъде пасивно повторено, възпроизведено и последвано. По този начин замесените обикновени хора или „масите” се превръщат в пасивни субекти без политическа или социална агентност. Като продукт на Студената война, парадигмата на тоталитаризма продължава да произвежда изследвания, които опростяват всекидневния живот и маргинализират важни аспекти от политическата и интелектуална история на социализма. Държавата се представя изцяло като насилническа структура, организирана отгоре-надолу, а политическият живот в социализма е сведен до дихотомичното противопоставяне между дисиденти и партийци.

Също така тази перспектива разглежда идеологическата продукция като невярно представяне на „реалността”. Възниква противопоставянето между идеология и „неидеологическа” реалност като се счита, че идеологията е налагана отвън върху предшестващия я всекидневен обществен живот. Тази представа също така предполага субект, който остава незасегнат от тази идеология, субект, който съществува преди и отвъд „идеологията” и нейната дискурсивна и материална логика[2].

През последните три или четири десетилетия на изследвания в сферите на съветските и социалистически науки е свършена много работа, която усложнява това схващане по отношение на политическата, културна и всекидневна история от периодите на сталинизма и постсталинизма, като премахва противопоставянето между идеологическото и всекидневното и същевременно се съсредоточава върху действията на обикновените хора. Реално държавната „идеология” по времето на социализма не е монолитна, двуизмерна доктрина, а сложен, отворен и противоречив дискурсивен контекст с динамична история, който изгражда субектности, създава материални и телесни реалности и функционира като средство, което структурира обществени отношения, прояви на полова идентичност, сексуални желания, етнически различия и национални идентичности (и едновременно дава възможности за тяхното подриване). С други думи, политическият живот в социализма не бива да се разбира като просто противопоставяне между комунисти и дисиденти, а като сложен спектър от политически идеи, борби и колективни политически субектности, които се разгръщат в определени дискурсивни граници и върху определени политически предпоставки.

Паметниците на социализма най-често се разглеждат като символичното представяне на идеализирани, неосъществени социалистически отношения и като заместители на едно утопично, недостижимо общество. Например често срещан аргумент е социалистическата модернизация да се разглежда като „незавършен” напредък, постоянно отлаган в бъдещето. В този смисъл културната и интелектуална дейност през социалистическия период изглеждат като утопично предписание на идеализирани социални връзки и като компенсация за реалностите на провал, недостиг и „недоразвитие”[3].

Но нека тук да допуснем, че тези паметници успешно изменят и произвеждат обществените отношения по време на социализма. Планирани и осъществени от интердисциплинарни колективи, те изпълняват сложни регулативни функции, като например да отварят или да отнемат достъп до общественото пространство, да организират модели за развлекателна дейност и форми на социалност и колективност. Паметниците са специфични за местоположението си, и в определен смисъл са микросветове, които организират колективния живот според социалистическите идеи за обществено управление, демокрация и разбиране за личност и народ. Много от тях са разработени като част от обществената градска и пътна инфраструктура, водейки до иначе недостъпни местности в страната. По този начин те биват въвлечени в производството на „природата”, на социалистическия градски пейзаж и на топографията на националния и/ли социалистическия героизъм. Следователно те не бива да се разглеждат като обекти, които експлоатират съществуващи отпреди пейзажи и история. Въпросът е не как те се вписват в предпоставената заобикаляща ги среда, а по-скоро как те активно произвеждат отношението ни към заобикалящото ни пространство, което толкова лесно се възприема като неутрално.

Днес терените на паметниците продължават да придават форма на всекидневното, осигурявайки материалните условия за различни форми на съвместност и общуване. В постсоциалистическия град тази организираща функция е продължена, но същевременно е придобила различно политическо значение и въздействие в лицето на неолибералното развитие и управление на общественото пространство. Паметниците не само продължават да организират живота и свободното време. Те също така влизат в ролята на градски плебеи, които ефективно се противопоставят на агресивната приватизация на общественото пространство като запазват големи градски територии, достъпни за хора от различен социален произход и като отварят своето пространство за политически действия. 


Паметникът „1300 години България“
Тук ще се концентрирам върху паметника в центъра на София „1300 години България“, познат ни като паметника пред НДК. В момента той е в разнебитено състояние и продължава да е в центъра на крайни спорове, и в определен смисъл живее живот, който е постоянно „отложен”. Като една от най-радикалните творби на обществената скулптура по време на късносоциалистическия период, паметникът е израз на противоречията на своето време. Той въплъщава политическите ценности на социалистическия хуманизъм. Но един близък прочит на паметника ще покаже как постсталинисткият хуманизъм произвежда националистически, етноцентрични и патриархални представи за човешка борба и човешка свобода, породили множество изключвания и заличавания. Парадоксално, тези заличавания биват продължени след 1989 г. в антикомунистическите политически дискурси и практики.

Създаден през 1981 г., паметникът „1300 години България” има уникална история. Координиран заедно с построяването на многофункционалната сграда на НДК, той е част от огромен обществен площад и парк, които предоставят на хора от различни социални принадлежности и класи достъп до необикновено голяма площ земя с висока стойност в центъра на столицата – където обществените пространства през последните 25 години продължават да се свиват.



И докато сградата и парка около нея си остават добре поддържани, причудливата структура, стърчаща в близост, е в бедствено състояние вече над две десетилетия. От 1989 г. паметникът бе изоставен без никаква поддръжка, а мраморът започна да пада парче по парче, постепенно оголвайки излятия под него бетон и поддържащата го метална конструкция. Понеже мнозина го виждат като „язва“ в центъра на столицата, през 2001 г. общината загради околностите му, за да го скрие от поглед, и през по-голямата част от последвалото десетилетие пространството около паметника си остана заградено, превръщайки се в неформално социално средище за различни субкултурни дейности на постсоциалистическата градска младеж. Често материалите на подобни изоставени паметници в градските райони биваха предавани на вторични суровини и изплозвани от най-маргинализираните общности като случаен източник на оцеляване в условията на постсоциалистическа бедност и безработица.

През поседните две десетилетия жителите на София последователно подлагаха на натиск общината да „направи нещо“ с паметника, отново и отново предизвиквайки обществени дебати чрез различни медии. Изисквайки той да бъде срутен, реконструиран или трансформиран, тези дебати най-често приключваха в непродуктивни, горчиви препирни, а в най-добрия случай завършваха в задънена улица и бавно утихваха. Онези, които следят често драматичните избухвания не могат да избягат от иронията, че въпросът „Какво трябва да се направи с паметника пред НДК?“ се е превърнал в постоянен крепежен елемент на обществения живот в София. След години на непродуктивни дразги между кмета, Министерство на културата и различни групи граждани, съдбата на паметника и неговото бъдеще са все така нерешени. Наскоро общината започна някаква дейност, но след първоначалния етап по време на който излетият бетон и плочите мрамор бяха изцяло премахнати, паметникът пак е в обичайното си състояние на забрава, и като че ли за да се подсили иронията, никой не знае дали в момента той е в процес на реконструиране или събаряне[4].

Един по-близък прочит на политическото съдържание на паметника разкрива допънителни усложнения. Както е известно, „1300 години България” е създаден по времето на Людмила Живкова и в контекста на нейната амбициозна визия за културно и градско възобновяване на страната през 70-те и 80-те[5]. Културната политика на този нов период има за цел да влее енергия в живота на нацията като използва културата, за да еманципира страната от съветската хегемония, да изгради „уникално“ национално културно наследство, което да получи световно историческо признание и обмен, и да сигнализира за принадлежността на последното към една по-широка интернационална и „световна“ култура. Като цяло композицията предлага красноречива  и дръзко националистическа  интерпретация на абстрактната тема „Минало, натояще, бъдеще“. Както официалното й име подксазва, тя е посветена на 1300 години българска държавност и е част от амбициозна инициатива да се отбележи годишнината. Композицията пренаписва социалистическото настояще от ранните 1980 г. като историческото пресрещане на националистичния и социалистическо-хуманистки проекти, изковавайки историческа приемственост и концептуална симбиоза между националната държавност и ценностите на постсталинисткия хуманизъм – демокрация, народност, и развитие на личността.


Паметникът пред НДК е най-красноречивият пример за това как подемът на постсталинисткия социалистически хуманизъм създава условията за подема на национализма през късната социалистическа епоха. На мнозина е известно, че марксисткият хуманизъм се появява през 60-те и 70-те години, за да надмогне ограниченията на сталинистката доктрина. Сталинистката философия, или марксизъм-ленинизмът, елиминира човешката действеност или участието на обикновените хора от разбирането за историческо развитие като ги превръща в пасивни субекти без историческа роля. Нещо повече, той изповядва телеологично разбиране за историята, което прави „идването” на комунизма неизбежно, като в същото време твърди, че комунизмът трябва да бъде доведен със сила (това е едно от множеството противоречия в сталинистката философска система, което е отломък от една изгубена диалектика). Единственият активен исторически деец остава Партията, чиято легитимност се основава на телеологичната неизбежност на историческото развитие.

Не е изненада, че много от усилията да се преодолее наследството на сталинистката мисъл в източна Европа от 60-те нататък се ангажират последователно с въпроса за човешката действеност. Стремейки се да преодолеят ограниченията на сталинистката доктрина, постсталинистките мислители имат за цел да възстановят хуманистките аспекти както на Марксовите творби, така и на буржоазните либерални традиции. Те преоткриват Марксовите ранни съчинения, които са маргинализирани в периода на образуването на канона на марксизъм-ленинизма и които биват постепенно изцяло изключени от това, което минава за марксизъм спрямо сталинистката доктрина. Хуманистите преоткриват материалистическите понятия за отчуждение и човешка еманципация и свобода, както и понятието за диалектическа тоталност. Всичко това е придружавано от силен интерес към възстановяването на Марксовия философски дълг към Хегел и Фойербах. Социалистическата личност е „хармонично и всестранно развита личност“ – понятие, специфично за постсталинисткия хуманизъм. Тази личност въплъщава един вид микровселена посредством творческата си самодейност, интегрирайки стратифицираните сфери на социалния живот, които са резултат от разделението на труда, и по този начин възстановя социалната цялост.

Почти без изключение останалите източноевропейски социалистически страни развиват свои собствени хуманистки традиции, които символизират движения за социална и политическа промяна в постсталинисткия свят. Югославката школа „Праксис“ е вероятно най-добре познатият пример, но ние също знаем, че антисталинистките движения из цяла източна Европа призовават към „социализъм с човешко лице“. В същото време обаче, те произвеждат свои собствени универсализми, прогресивистки дискурси и хегемонни представи за „човека“, които в контекста на българския хуманизъм проявяват силно етноцентрични, националистически и патриархални елементи.

Паметникът пред НДК принадлежи на този контекст. Бидейки победител от състезание, проектът е избран заради формалната си радикалност, концептуална новост и амбицията да ангажира зрителя в общение със заобикалящата го среда. В първоначалния си вид зданието се състои от няколко огромни многостенни геометрични тела, които се вият в спирала нагоре и се пресрещат при най-високия геометричен компонент, завършващ композицията с устремено движение нагоре. Вероятно най-поразителното и изобретателно послание е сложната динамичност на паметника: дори и най-малките детайли в пространството около него разкриват нов аспект от триизмерната композиция, което прави напълно невъзможно формата му да бъде асоциирана със стабилен визуален референт: от една перспектива той изглежда като пирамидална структура, от друг ъгъл напомня за чудовище с обърната назад глава – оттук и множеството прозвища, които придобива в разговорната култура на столицата. При все това тези елементи ясно отразяват прогресивистките аспекти на постсталинисткия хуманизъм, както и постсталинистката представа че „човек е създател на собствената си среда“.



В динамичнотото, но доста строго архитектурно тяло, се разполага серия от четири огромни скулптурни сцени, направени от метал. Те по свободен начин представят четири повратни точки от епичния разказ на нацията. Сцената най-отдолу – „Златният век на Симеон“  изобразява славата на Първата българска държава; малко по-нагоре е „Покръстването“, която подчертава централното място на християнството в образуването на българската идентичност – въпреки големите мюсюлмански и еврейски населения у нас. Точно отгоре е „Пиета“, измъчено мъжко тяло, омотано във въжета и символизиращо страданието на българския народ из вековете и сочещо към Османското присъствие, срещу което се оформят националните движения за самоопределяне на Балканите. Накрая, високата мъжка фигура „Строителят“ представя един образ на социалистическия работник и също има предназначението да обозначи обикновените трудещи се хора през вековете.


Композицията е замислена като проект, предназначен да чества борбата на обикновените хора за освобождение така както тя кулминира в социалистическото настояще. В същото време тя въплъщава националистическите политики на Възродителния процес, който, зародил се по време на постсталинизма, създава програми за принудителна асимилация на турските и ромски населения и общности от мюсюлманска вяра, заличавайки техния език, култура и вероизповедание. Белязано от демонстрации и вълнения, към 1989 г. десетилетието ескалира до прогонването на няколкостотин хиляди дущи самоопределящи се като турци от страната – историческа кулминация, равняваща се на най-голямата етническа чистка в съвременната история на страната.


Паметникът пред НДК е могъщо материално въплъщение на тези исторически процеси и техните противоречия. Изобразявайки триумфа на универсалния хуманизъм като пресрещането на социализма и национализма, той сляпо възпроизвежда насилственото политическо съдържание на Възродителния процес. Той придава сила на едно усещане за национална общност и социалистическа народност, изключвайки стотици хиляди хора от различна принадлежност и идентичност и прокарвайки линейна национална история, която заличава историческото присъствие и културните приноси на множество общности от различно вероизповедание, етническа принадлежност и цвят на кожата, които са съжителствали в региона в продължение на векове.

Подобен проблем се появява, ако обърнем внимание на факта, че една-единствена мъжка фигура, която доста силно налага своята мъжественост, стои зад общата идея за работника, за трудещия се, за трудовака. „Винаги е имало човек, който е съзидател и е работел” – отбелязва скулпторът Валентин Старчев, отстоявайки общата съотносимост на образа отвъд най-очевидното му позоваване към социалистическия работник[6]. Но марксистко-феминистките критики вече са ни показали как подобни общи и универсални представи твърде често заличават женската работа и възпроизводствен труд, като ги правят невидими и като натурализират тяхната социална дейност. Това е нещо повече от просто съвпадение: по подобен начин скулпторът се отказва от женската фигура при интерпретацията му на сюжета „Пиета“, която по традиция има за свой център нейната скръб и печал. Или даже по-лошо, той я свежда до сянка, избирайки вместо това да се фокусира върху мъката на плененото мъжко тяло. Очертан по този начин, паметникът заличава всеки женски труд, борба и страдание от понятието си за национална общност и гради исторически разказ за човешката свобода, който е не само националистически, но и мъжкоцентричен.


Тези моменти са вероятно по-актуални за онези политически сили в контекста на постсоциализма, които желаят радикални разриви със социалистическото миналото, но които сами възпроизвеждат невидими исторически приемствености. Например нито един от дебатите за паметника не е повдигнал тези крещящи въпроси – даже и гласовете, които жестоко се противопоставят на запазването му и оказват натиск за неговото събаряне. Вероятно най-ироничният момент е в това, че националистическо-асимилационисткият обрат на 70-те и 80-те, на който паметникът пред НДК е носител, е всъщност охотно продължен в Паметната плоча на жертвите на комунизма – паметник, изграден в близост до социалистическата постройка в края на 90-те. Подражавайки на Мемориала на ветераните от войната във Виетнам във Вашингтон, паметникът изброява в безкрайни редици имената на над 7000 души, убити и затворени през периода на комунизма – част, от които са всъщност на хора с небългарски етнически произход – само за да ги коронясат с православно-християнски кръст и параклис от двете му страни[7]. На човек му остава да се чуди как мюсюлманските и нехристиянските общности, кактo и нерелигиозните жители, се чувстват в контекст, който прави възможна публичната им видимост само през господстващата религиозна и културна традиция, в контекст, който безразсъдно затваря възможността за публичен израз на тяхната скръб и печал според собствените им вероизповедание и култура.

Това ни връща към много обсъжданото „идеологическо“ съдържание на тези паметници, или по-точно, към въпроса за това къде лежи политическата им действеност и сила. Както Алтюсер по известен ни начин предлага своето наблюдение, идеологически интерпелираният субект не обикаля наоколо, разкривайки идеологическите си обвързаности. По-скоро той е неволно конституиран като субект чрез набор практики, които неизбежно оперират в определени нормативни рамки с косвени политически последици. Други теоретици като Мишел Фуко и Джудит Бътлър отвеждат това Алтюсерово проникновение в различни продуктивни посоки: те показват как същият този субект не е някакъв пасивен продукт на интерпелация, а се появява като субект, ангажиращ собствената си действеност, чувство за автономия и преживяване на свободата.


Видяна от тази перспектива, активната политическа сила на тези паметници лежи не в това, което на някои им изглежда „идеологическо“, а по-скоро в това, което е прието като даденост и остава в несъзнаваното. Този момент може би най-ясно се чете в думите на Валентин Старчев, водещият скулптор на паметника пред НДК. В едно скорошно интервю за състоянието на паметника понастоящем и бъдещата му съдба той настоява, че съдържанието на работата е „неполитическо“, че „[паметникът] не е отнесен към социализма, а е направен само през този период”[8]. Обаче „идеологическите“ парадигми произвеждат конкретни реалности и дават живот на субекти, опериращи в определена политическа рамка, именно като виждат националистическите и мъжкоцентрични наративи на държавата и човешката свобода като неполитически или политически неутрални.

Старчев настоява, че единственият елемент, който е възможно да бъде конструиран като „политически“   „знамето“ (обикновено тълкувано като символ на комунизма) – е замислен не като знаме, а като „крило“, „символ на летенето”, препращащ ни към гръцката богиня Нике[9]. Но ако разгледаме тези интерпретации като взаимоизключващи се, ние изпускаме възможността да схванем един ключов аспект от по-общия смисъл – че господстващата политическа парадигма по времето на късния български постсталинизъм изковава особена симбиоза между националистическия и социалистически политически проекти, видяни като кулминацията на хуманистките идеали. По подобен начин, ако поддържаме едно толкова тясно разбиране за това какво съставлява дадено политическо съдържание, изпускаме възможността да видим как националистическите и патриархални елементи, налични у паметника, участват в сложния спектър борби и политически перспективи през пост-сталинистката епоха. 

***
Макар и отречени, материалните наследства на социалистическото минало продължават да бродят из настоящето в тяхната множественост и историческа сложност. За повечето от нас 1989 г. обозначава разрив с миналото, края на комунизма от XX век. Въпреки това този разрив бива радикално подкопан от неизказаните политически приемствености и подводни течения, които устояват в постсоциалистическото настояще.

В този смисъл вероятно би било исторически по-смислено да се противопоставим на изкушението да неутрализираме суровата и неразрешена политическа сила на паметниците от времето на социализма. Вместо да се опитваме да усмирим неукротимата действеност на тези странни метални, каменни и бетонни същества, можем да се опитаме да признаем културната им и историческа ценност именно в силата им да разделят – да политизират настоящето. Защото те свидетелстват за простото и доста очевидно наблюдение, че миналото е политическо, но то е политическо не защото притежава някакво недвусмислено „идеологическо“ съдържание, а именно защото значението му е радикално нееднозначно. И като такова то ще бъде все така оспорвано, тълкувано и изживявано наново. Ето защо тези пространствени средища продължават да ангажират различни социални преживявания, преплетени в отношения на неравенство и власт. Те продължават да служат като среда, чрез която противостоящи си политически перспективи се изразяват в отношение едни към други. И продължават да улавят сложните начини, по които хетерогенните, антагонистични социални сили са се сблъсквали в миналото и се сблъскват в настоящето.

Превод от английски език: Александър Феодоров и Станимир Панайотов
Редакция: авторката

 
Бележки:

[1] За конструирането на паметта и „битките” около мавзолея, вж. Maria Todorova, “The Mausoleum of Gorgi Dimitrov as lieu de me’moire,” The Journal of Modern History 78 (June 2006), pp. 377-411; Лиляна Деянова, “Битките за мавзолеите: 1989 (свидетелство)-2006 (свидетелство)” в: Очертанията на мълчанието: историческа социология на колективната памет, София: Критика и хuманизъм, 2009, сс. 113-127.

[2] Например, Александър Кьосев, “Thaumazein и trauma-zein: опит върху лъжата” в: Около Жак Дерида: чудовищният дискурс, София: Дом на науките за човека и обществото, 2002, сс. 211-226.

[3] Например, в работата на Андрю Хършър: Andrew Herscher, “Urban Formations of Difference: Borders and Cities of post-1989,” European Review, Vol. 13, No. 2, 2005, pp. 251-260.

[4] Статията е писана през ноември-декември 2013 г., а в момента тече конкурс за решаване съдбата на паметника, организиран от общината.

[5] Иван Еленков, Културният фронт, София: Институт за изследване на близкото минало и Институт Отворено общество, 2008, сс. 279-473.

[6] “Валентин Старчев, скулптор на монумента пред НДК: Този паметник е направен при социализма, но не е политически” (интервю с Георги Марчев), Дневник, 20 Август 2012. http://www.dnevnik.bg/intervju/2012/08/20/1889719_valentin_starchev_skulptor_na_monumenta_pred_ndk_tozi

[7] Вж. Стоян Груйчев, “Мемориал на жертвите на комунизма в гр. София - един трагичен и недовършен разказ за страданията на българския народ”, Декомунизация, www.decommunization.org/decommunization2/memorials.htm.

[8] Георги Марчев, интервю с Валентин Старчев, http://www.dnevnik.bg/intervju/2012/08/20/1889719_valentin_starchev_skulptor_na_monumenta_pred_ndk_tozi

[9] Пак там.

canlı bahis siteleri