cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Плячкосването е една от най-справедливите тактики срещу превъзходството на белите в американската история.
Източник

Докато протестите във Фъргюсън продължават с неотслабваща сила седмица след убийството на Майкъл Браун от полицай, иначе симпатизиращи с протестиращите ъгълчета в Туитър и в левите медии започнаха яростно да критикуват плячкосващите в протеста. Някои твърдяха, че всъщност белите протестиращи крадат и унищожават собственост, а други се притесняваха, че това ще доведе до стереотипно и вредно медийно отразяване. Изглежда имаше и протестиращи, които се опитваха да спрат плячкосването, и те бяха поне толкова (ако не и повече) колкото самите плячкосващи. Не съм съгласен с тази тактика, но разбирам, че нейните застъпници действат от загриженост за борбата и отдавам чест на смелите им и вдъхновяващи действия от последните седмици.

Някои от политиците на място във Фъргюсън, като например Антонио Френч от градския съвет или членове на Партията на новите черни пантери, блокират плячкосването, за да поддържат собствената си водеща роля в протестите и за да намалят съпротивата, но има много други, които го правят заради ангажимента си към етически и политически изгодна позиция. Предлагам своята критика в солидарност с тях – и с плячкосващите – срещу политиците и „умиротворителите“ навсякъде, за да укрепя дискусиите между хората въвлечени в борбата с потисничеството във Фъргюсън и навсякъде другаде, където полицията увековечава бялото господство и заселническия колониализъм. С други думи, навсякъде в Америка.

 

• • •

Господстващите медии са инструмент на бялото господство: те повтарят безкритично каквото полицията им каже, дори когато версията на полицията се смени девет пъти, както досега в случая с убийството на Браун. Медиите използват фрази като „стрелба с участие на полицай“ и преминават в страдателен залог, когато чернокож мъж е застрелян от бели групи за саморазправа или от полицаи („чуха се изстрели“). Журналистите призовават да „изслушаме и двете страни“, за да привилегироват размътените доклади на държавата срещу ясните гласове и свидетелства на цялата общност, чиито членове са станали очевидци на хладнокръвното полицейско убийство на тийнейджър. Медиите се държат по-почтително с бели серийни и масови убийци, отколкото с техните невъоръжени чернокожи жертви.

И все пак, много от хората, които иначе са опитни критици, могат да се заклещят в медийното представяне на протестиращите. Те основателно искат да поправят медийните твърдения, че протестиращите са само плячкосващи, защото идеята за чернокож мъж, плячкосващ магазин е един от най-расистки заредените образи в бялото въображение. Когато протестиращите заявят, че „не всички протестиращи плячкосват, даже повечето мародери въобще не са част от протеста!“ или нещо подобно със същия ефект, те се съпротивляват на ужасяващата расистка история в американската култура, която обрисува чернокожите като обирджии и крадци. Или именно образът на Майкъл Браун, с който полицията във Фъргюсън се опита да изличи неговия героичен образ, за да оправдае убийството му в последствие. Затова позицията на протестиращите е справедлива и разбираема.

Въпреки това, когато се опитват да поправят медийния образ чрез утвърждаването на строгото разделение между Добри протестиращи и Лоши Бунтовници или между морални протестиращи, които практикуват ненасилие, и предполагаемо агресивни мародери, те единствено възпроизвеждат криминализиращия черните младежи медиен разказ. Този път се очертават няколко вида чернокожи младежи – тези, които грабят, срещу тези, които протестират. Ефектът от това говорене е втвърдяването на неизменното разглеждане на чернокожите субекти като престъпници, които извършват престъпления дори в контекста на протеста. Това възпроизвежда расизма и идеологията на бялото господство (включително чрез тактиката „разделяй и владей“), отписвайки някои като „незаслужаващи“ нашата солидарност и защита, и маркирайки ги неуловимо като легитимни мишени на полицейско насилие. Тези дни полицаите, чиито расизъм е много по-напудрен, но не по-малко злокачествен, твърдят, че „външни агитатори“ се бунтуват и ограбват. Междувременно полицията постоянно хвали демонстрантите, практикуващи „ненасилие“, и ни убеждават, че целта им е да охраняват тези протестиращи. 

Докато се мъчим да поправим медийните разкази за превъзходството на белите, се оказва, че възпроизвеждаме полицейските тактики на изолиране на индивидите, които нападат собствеността по време на протести. Въпреки че ако не бяха тези индивиди, медиите изобщо нямаше да обърнат внимание на протеста. Ако протестиращите не бяха плячкосали и запалили веригата КуикТрип на втория ден от протестите, щеше ли Фъргюсън да се превърне в точка, приковала към себе си световното внимание? Невъзможно е да знаем, но досега всички мирни и медийно-игнорирани протести срещу полицейското насилие в страната посочват, че отговорът е не. Плячкосването в аптеката Дуейн Рийд след бдението за убийството на Кимани Грей в Ню Йорк привлече внимание върху случая. Изкривената и болна медийна процедура ни подсказва, че бунтовете и плячкосването са по-ефикасни за привличане на внимание към дадена кауза.

Но, разбира се, целта ни не е просто да привлечем вниманието на медиите. Нито пък специфично медийно внимание: без значение колко мирен и възпитан е протестът, господстващите медии винаги ще ни пробутат полицейските опорни точки и дневния ред на „бялото превъзходство“. Целта ни е да постигнем справедливост. Тук ще се наложи да се занимаем с наследството на социалната справедливост, извоювана в Америка от движенията за ненасилие и за граждански права. С цел поправяне на всепроникващия и тотализиращ медиен и исторически разказ за Движението за граждански права, според който то било единствено мирно, спечелило е значими победи, защото е било мирно, и е превъзмогнало расовата несправедливост изцяло.

През 400-те години на варварска, колониална и геноцидна история на бялото превъзходство, позната ни като Съединените щати, Движението за граждански права се откроява като сияйния, красив и твърде кратък момент на надежда и борба. Все още живеем в сянката на неговите водачи, теория, образи и нито една борба в Америка не може да си позволи да пренебрегне работата (и философска, и организационна) през тези десетилетия, освен на свой собствен риск. И все пак, защо ни се набива в главите, от началното училище нататък, във всяко публично място, от президенти, професори и полицейски шефове, че движението за граждански права е победоносно, защото е мирно? Със сигурност е от изключителна важност да сме подозрителни към всяка история, около която тържествува консенсуса на белия елит.  

Движението за граждански права не е изцяло ненасилствено. Някои от неговите най-смели и най-вдъхновяващи активисти работят в рамката на дисциплинираното ненасилие. А много от най-смелите му и вдъхновяващи активисти – не. Нужни са месеци основно ненасилствена агитация в Бирмингам, Алабама преди президентът Кенеди да изнесе речта си за закона за гражданските права. Но в месеца преди да го направи, кампанията в Бирмингам придобива решително не-ненасилствена окраска: използвам тази несръчна фраза „не-ненасилствена“ нарочно. За някои идеолози на ненасилието, чупенето на прозорци, палежът на боклук и дори издигането на улични барикади е „насилие“. Веднъж наблюдавах как бял протестиращ се разкрещя на група чернокожи тийнейджъри, които псуваха полицаи „ебете си майката!“, тъй като това, което правят е насилие. Въпреки че има повече форми на насилие отколкото образът на физически удари срещу човешко тяло предполага, не вярвам в ефикасността на концепция за „насилие“, която обхваща едновременно изхвърлянето на боклук на улицата, и убийството на Майкъл Браун. Отчайващо е, че по време на протести насилието обикновено се дефинира като „каквото най-близкото ченге или практикуващ ненасилието каже, че е.“ Да наречеш счупването на прозорец „насилие“ възпроизвежда горната безсмислена дефиниция и поставя целия аргумент в рамките на реторическата структура на идеологията на ненасилието. Така не-ненасилието се превръща в по-полезния термин. Протестиращите започват да хвърлят павета срещу полицаите и Робърт Кенеди, наплашен, че насилието ще се разпростре извън Бирмингам към Алабама и целия Юг, убеждава брат си Джон да изнесе известната реч и да задвижи законодателството за граждански права.

Това нямаше да е възможно без предхождащите месеци смел и неуморим мирен активизъм. Но безспорно възникващата заплаха от бунтове е ключовата принуда за Кенеди. И Малкълм Х, и Мартин Лутър Кинг имат въоръжена охрана. По време на цялата епоха на борба за граждански права масовите прояви на мирно гражданско неподчинение се съчетават с масови бунтове. Най-известният бунт е в Уотс през 1965 г., но бунтове се случват в десетки градове из цялата страна. Твърдението, че движението постига каквото постига въпреки, а не поради съчетанието от форми на насилие и ненасилие, е меко казано лъжа. И да не забравяме, че Мартин Лутър Кинг Младши, човекът, който въплъщава порядъчния глас на ненасилието, в който белият истаблишмънт днес се кълне, е жестоко убит от същата тази властова структура.

Движението за граждански права спечели много битки, но загуби войната. Масовото въдворяване на чернокожи в затвори, покупателната способност на чернокожите и неравенството между белите и черните си стоят на същите нива както и в началото на движението за граждански права, а много градове в САЩ са по-сегрегирани, отколкото са били през шейсетте години. Без значение какво “слепите-за-цвета-на-кожата” либерали биха казали, расова справедливост все още не е извоювана, бялото превъзходство не е премахнато, расизмът не е приключил. Всъщност, расизмът срещу чернокожите продължава да бъде ключовият организиращ принцип на тази страна. Това е така, защото тази държава е построена върху правото на собственост, а в САЩ няма богатство, нито собственост без експлоатацията, присвояването, убийствата и поробването на чернокожите.

Или както е казала Рейвън Ракиа, „[в] Америка собствеността е расов факт. Винаги е била.“ И наистина, идеята за „чернотата“ е изобретена едновременно с американската концепция за собственост: тоест, по време на робството. В зората на колониална Америка, робството е много по-рядко срещано от дълговото ратайство[1]— въпреки че разликата между двете невинаги е била значителна—и е имало ирландски, френски и английски имигранти сред поробените населения. Въпреки че винаги е имало малко свободни чернокожи, в течение на XVII в. белокожите европейци постепенно спират да бъдат ратаи и роби. Това е отчасти, защото производството в колониите изригва с много по-голяма сила от необходимата за формирането на работещото население - или чрез възпроизводство, или чрез доброволна миграция, за да извършва работата и цената на работната ръка скача до небесата. Дори много беден и отчаян европейски работник става много по-скъп от африканец, закупен чрез все по-ефикасната транслатлантическа търговия с роби.

Различието между черен и бял постепенно се изковава като принцип на оразличаване на тези, които могат да бъдат поробени, и онези, които не могат. Най-ранната дефиниция за „чернокожи“ би могла да бъде „тези, които могат да бъдат притежавани“. Ако някой организира тълпа с цел освобождаване на роби насила, със сигурност ще бъде мислен като „плячкосващ“ (ако думата беше в употреба по онова време, със сигурност Джон Браун и Нат Търнър щяха да бъдат оклеветени с нея). Това не е с цел да построя някаква абсурдна етическа тъждественост между освобождаването на роб и задигането на плазмен телевизор в безредиците. Въпросът всъщност е, че през по-голямата част от американската история една от най-справедливите налични тактики срещу бялото господство е било именно плячкосването. Призракът на самоосвобождаващи се роби може да се разглежда като първообраза на чернокожите мародери в американската история.

Ироничният политически таг #suspectedlooters започна да циркулира из Туитър и обхващаше образи на европейски колонизатори, робовладелци, каубои и бели културни присвоители. По подобен начин, много хора посочиха, че ако Африка не беше плячкосана, в Америка нямаше да има чернокожи. Това са мощни корективи на аргументите срещу плячкосването, а реторическата позиция, че когато цветнокожите ограбят магазин, те си взимат обратно миниатюрна пропорция от това, което исторически е било откраднато от тях – от родната им история и език до основната сигурност на децата им на улицата днес— е абсолютно съществена. Но в името на този довод и защото съм изцяло съгласен с политическия проект на тези кампании, искам да заявя, че това, което белите заселници и търговци на роби са правели, е било повече от плячкосване.

Това е геноцид, кражба и варварщина от най-низък порядък. Въвеждането на нови територии и категории в сферата на собствеността е един от начините, по които робството и колониализма са функционирали. Не само че са откраднали земята на заварените населения, но и са произвели самата система, която е позволявала земята да бъде присвоявана и притежавана чрез правен декрет и силата на оръжието. Не само са отнемали живота, историята, културата и свободата на африканците, а са превърнали самите хора в собствеост, а работната им сила в търсена стока. Робството е най-варварската и насилствена форма на работна принуда, но както последните 150 години показват, цял народ може да бъде доминиран чрез закона, насилието и надниците също толкова ефективно.

Наскоро се появи популярно Инстаграм видео на протестиращ от Фъргюсън, който разсъждава върху плячкосването и подпалването на магазин на веригата КуикТрип. Той остроумно отговаря на честото обвинение към бунтуващите се: „Хората казват, че ние унищожаваме собствените си квартали. Да, ама ние не притежаваме абсолютно нищо тук.“ Това е разковничето на проблема и се отнася към по-голяма част от кварталите на чернокожите в Америка, където са съсредоточени повече магазини от големите вериги и ресторанти за бързо хранене, отколкото в нечерни квартали. Средният доход във Фъргюсън е по-малко от 21,000 щатски долара на година и тази сума със сигурност намалява, ако не броим 35% бяло население в града. Как би могъл средностатистическият жител на Фъргюсън да каже „това е нашият КуикТрип“? И наистина, въпреки че всички прекарваме доста време в тях, как е възможно веригите магазини и ресторантите за бързо хранене да бъдат част от квартала? Същите бели либерали, които се възмущават, че корпорациите унищожават местните общности, са втрещени, когато безредиците на практика доведат критиката им до нейния естествен логически завършек. 

Мистифициращата идеология, според която плячкосването е форма на неполитично насилие, е произвеждана внимателно от управляващите класи, защото именно насилническото запазване на собствеността им е едновременно основата и целта на тяхната власт. Плячкосването е ужасно опасно за богатите (и за повечето бели), защото разкрива непосредствено, че режимът на частната собственост се основава на един разводнен и несигурен консенсус, поддържан от смъртноносната сила на държавата. Когато бунтуващите се завземат територия и я плячкосат, те показват именно как в пространство без ченгета собственическите отношения могат да бъдат унищожени и нещата да се взимат безплатно.

По-конкретно в плячкосването има практически и тактически облаги. У противниците му имплицитно усещат, че плячкосващите винаги действат егоистично, „опортюнистки“ и твърде крайно. Но защо да е толкова лошо да се възползваш от възможност да подобриш живота и благосъстояннието си? Или както Хана Блак каза в Туитър, „ченгетата съществуват, за да не може хората да плячкосват и да си взимат готини неща безплатно, затова не знам защо е толкова объркващо, че хората плячкосват, когато протестират срещу полицаите.“ Само ако вярвате, че да имаш хубави вещи без пари е неморално; накратко, ако вярвате, че сегашния режим на собственост (бял и заселнически) е справедлив, можете да вярвате, че плячкосването е неморално.

Белитe привеждат довода, че плячкосването показва, че цветнокожите са алчни и мързеливи, но всъщност е точно обратното: плячкосването е следствие на много усилия и се случва с цената на много опасности и с потенциално ужасяващи последствия, а плячкосващите поемат огромен риск, за да вземат съвсем малко от печалбата на богатите. Междувременно собствениците, особено ако притежават верига като КуикТрип, крадат по четиресет часа всяка седмица от хиляди работници, които на свой ред получават привилегията да не умрат от глад още една седмица.

А допускането, че плячкосващите не споделят плячката си с другите, е расистко и идеологическо. Със сигурност знаем, че бедните и цветнокожи общности практикуват взаимопомощ и се подкрепят едни други много повече отколкото по-богатите общности на белите— отчасти защото нямат друг избор. Плячкосващите обикновено са хора, които се блъскат за малко пари всеки ден, хора, които, взимайки нещо ценно, могат да си позволят да прекарат остатъка от седмицата в „мирен“ протест. Те са онези, които трябва да хранят семействата си или възрастни хора в общността, едва оцеляващи на социални помощи и неспособни да работят (или плячкосват), за да се издържат. Плячкосващите може би крадат това, което иначе биха си купили – алкохол например, но така или иначе тези действия показват материалния начин, по който бунтовете и протестите помагат на общността: осигурявайки средства хората да се справят поне с някои от непосредствените проблеми на нищетата и създавайки пространство за свободно възпроизводство на живота вместо такова, основано на продажбата на работната сила.

Модерната американска полиция е еволюирала от патрулите за издирване на избягали роби, които се занимавали буквално с предотвратяване бягството на собствеността от собствениците си. Историята на американската полиция е историята на насилственото предотвратяване на чернокожата заплаха срещу собственическите права на белите. Когато, в рамките на протестното движение срещу полицията, хората започнат да плячкосват, те в никакъв случай не действат неполитически, не ни разсейват от проблема с полицейското насилие и господство, нито разпалват пламъците на вече расисткия медиен дискурс. Вместо това, те се насочват към ядрото на проблема с полицията, собствеността и бялото господство. 

Солидарност с бунтовниците от Фъргюсън! Справедливост за Майк Браун.


Превод от английски език: Жана Цонева

Редакция: Мадлен Николова



[1]Дългово ратайство (indentured servitude) е вид несвободно трудово отношение, при което безплатен труд се полага докато се изплати дълга на работника към работодателя. Например при трафик на хора.

canlı bahis siteleri