cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв. Всъщност дори дивите животни разбират когато искаш да им помогнеш и не нападат… От утре [8.12.2014] навсякъде, където е... имало такива инциденти, екипи на Спешна помощ ще влизат само след постигнато споразумение с местните ‚лидери на мнение‘ на общността за персонализирана отговорност за поведението на въпросната популация или с екипи на полицията. С нарочна моя заповед ще сваля отговорността за тези решения от регионалните центрове и екипите. Това ще са решения, за които отговорността ще бъде моя“. – д-р Петър Москов, 7.12.2014

„...нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи пенсии по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки“. – Валери Симеонов, 17.12.2014

 

Дехуманизацията

Не можем да се скандализираме от Валери Симеонов за изказаните думи, не можем да осъждаме непрекъсналата го Цецка Цачева, не можем да порицаваме Петър Москов за дискриминация. Първо, защото в противен случай няма да можем да говорим за извършената от тях дехуманизация – нещо много по-радикално от „битовия расизъм“, който засяга определени и набедени като изкупителни жертви групи като ромите и бежанците. Второ, защото реформаторското решение да се пуснем по инерцията на междуетническа омраза и така да имитираме „радикална“ законова реформа на ръба на закона не е никак новаторско – нещо повече, то не е новаторско дори и за либерали.

Да приветстваш конфликтите в едно общество като продуктивни не е просто маоизъм. Конфликтът и противоречието са присъща особеност на антропоцентричния ни свят, който се движи по политическата ос на несъгласието. Насилието е крайна форма на невъзможността да бъдат представени реторически аргументите на несъгласието; но все пак насилието е политическо така, както самата политика може да е насилническа. В този смисъл видимостта на конфликта сама по себе си е продуктивна: не може да има радикализация без оголения живот на противоречието. Москов и Симеонов направиха ясна за всички ни именно връзката между насилие и политика, при това в режим на либерална демокрация.

Татяна Ваксберг вече писа за „невъзможните думи“ на дехуманизацията, както и Леа Коен: и двете са прави да говорят за такъв процес, но не и за невъзможност Да си послужиш с „невъзможното“ и „невъобразимото“ означава да отвориш вратата към нещо „ново“ – поне за нас, които от своя страна възмутено се преструваме на изненадани от тази „новост“. За разлика от Ваксберг и Коен смятам, че политическата оголеност на тези невъзможни думи, от една страна, не е „новина“, а, от друга, е продуктивна за цялото общество, и особено за ромите. Не в смисъл, че тези думи правдиво нормализират и легитимират расизма, а понеже мобилизират радикални гласове, които досега или не са проговорили, или не са били чувани.

Днес е едновременно късно и безсмислено да се възмущаваме от омразата към ромите. Да оставим този прерогатив на вярващите в правовата държава моралисти, сиреч на теологичните легалисти. В политическата рационалност на либерализма никога не е лежало прогресивно разширяващо се понятие за „човек“ и „човечество“. Да се възмущаваме подобно на Ваксберг и Коен от расизма на реформаторите или либералите ни поставя в глупавата и оскъдно аналитична позиция да предпоставяме, че според либерализма всички са равни.

Без да искам да огорчавам всички либерали и давайки си сметка, че мнозина вече се дистанцираха от управляващата коалиция и по-специално от РБ, трябва да кажем, че либералната демокрация никога не се е борила активно срещу робството: то е било нужно, за да се развие института на частната собственост [1]. А за да се случи това, либерализмът е имал своите подчинени не просто в Европа, а по целия свят – и този процес не е приключил. В крайна сметка либерализмът се крепи на частната собственост: така че не става дума за това, да накараме ромите да живеят „по-добре“, като им предоставим възможността да теглят жилищни кредити; не става дума за това, ромките да (могат да) си плащат за качествено раждане. Става дума за това, всички ние да имаме правото на жилище, всички да можем да раждаме в еднакво несегрегирани родилни отделения. Става дума за това, не да сриваме циганските гета, а да направим от тях острови на благоденствието.

Политическият либерализъм не само че не може, но и не иска да осигури това на ВСИЧКИ. Декларацията на РБ по повод Московото изказване е доказателството. А 10-те дни межу Московото и Симеоновото изказвания са твърде дълъг период на надежда, че държавата не е расист.

България е посята с крайни квартали и покрайнини, които, казано на самия фашистки език, са развъдници на фашизъм. Но либерално-капиталистическата легитимация на расизма не е продукт на покрайнините, а на центъра: както на политическия, така и на столичния. Както дехуманизацията на ромите не ги прави автоматически псета, така и фашизацията на етническия българин не го превръща автоматически във фашист. Но какво да кажем за център-дясно? В момента нищо не оспорва впечатлението, че този фашизъм е осъзнат. 

Всъщност, етническият българин може и наистина да не е фашист: именно тази възможност е най-ужасяваща.

В този смисъл във възмушението на Ваксберг и други праведници на правовата държава прозира болка и огорчение от сринатата реформаторска надежда, че законът най-сетне ще надделее. Наместо това надделява не просто расизъм, а тясното понятие за човека на либерализма, което е дехуманизиращо. Либералната дехуманизация означава налагането на този възглед, разпръснат в междупартийната нивелация на настоящия триглав расов инжинер Борисов-Москов-Симеонов.

 

Дехуманизираните

Това тясно понятие живее своя живот в България отдавна: както ромските гета, така и крайните ж.к.-та (самите те гета на преживяван като унизен български етнос) са тясно свързани едно с друго поселения на това, което Агамбен нарича „оголен живот“: живот, който може да бъде пожертван по силата на преустановяването на закона от самите властимащи (Москов). Някога осъществени като архитектурни решения, съпътстващи индустриализацията при социализма (дали те са имали дехуманизиращ ефект в онази епоха е твърде спорен въпрос, на който Хайтовия Дърво без корен дава твърде лесен отговор), днес ж.к.-тата са се превърнали в гетата на етническия българин и в убежище на мигриращите работници, търсещи препитание в големите градове. Единственото, което тези гетарско патриотични, но социално унизени българи-работници съумяват да направят в тази ситуация е да изключят себе си от логиката на оголения (си) живот: те остават слепи за собствената си дехуманизация, за да задълбочат нечия друга – тази на ромите.

Но можем ли наистина да виним работниците от ж.к.-тата в расизъм? Нима те не са оставени на произвола на опасните предразсъдъци, произведени от липсата на всеобщи социални политики? Не е нужна никаква расистка теория, за да произведеш расистки народ и да го закрепостиш във (вече) дехуманизиращото го ж.к.: от панелната крепост на „средния, нормален етнически българин“ не-човешкото не е въпрос на избор.

Чрез фигурите на homo sacer („свещения човек“) и концентрационния лагер Агамбен обяснява преустановяването на закона от самата власт като механизъм за собственото й преутвърждаване. Ако днес дехуманизацията на ромите ни кара да истеризираме публично и изстрелваме обвинения във фашизъм и нацизъм, то е защото моделът на „лагера“ от Втората световна война като биополитическа парадигма не е изчезнал, а се е разпръснал под нови и невидими форми: на жилищни политики, районно облагородяване, трудоустрояване и т.н. [2] Ако тези политики водят до дехуманизация, то това е, защото политическата рационалност на либералната демокрация оперира с тясно понятие за „човек“ и „гражданин“. (В този смисъл гетата на етническия българин, ж.к.-тата, никак не се били изключващи. Те станаха такива след 1989 г.)  А това е така, защото всеки, който не може да се справи с универсалния тест за човечност на либерализма – а именно, да придобиеш собственост, да си успешен пазарен субект, да станеш господар на самия себе си – изпада от това понятие рано или късно.

Производството на съвременните „лагери“ – новите ромски гета на капитализма и наследените и трансформирани в „затвори на нищетата“ ж.-к.-та [3], не е изключение, а правило на обществото на частната собственост. Това изключение се основава именно на логиката на оголения живот, захвърлен в лагера – този живот е изключението на политическия либерализъм. Днес всеки, без оглед на етнос, който не е успял на пазара, а следователно и в живота си, е потенциално дехуманизиран. Че етническият българин предпочита да остане сляп за дехуманизацията си като се насочва срещу ромите означава, че той става активен съучастник в собствената си дехуманизация.

Оттук във възмущението на Ваксберг и пр. прозира оскърбление, което може да бъде охарактеризирано, освен като възмутено разочарование, и като възмущаващо, оскърбително оскърбление. Факт е, че дехуманизацията е била стратегията на нацистите. В своята книга от 1905 г. Теозоология Йорг Ланц фон Либенфелс говори за „низшите раси“ именно чрез термина „популация“, както Москов и Симеонов – за ромите; той обяснява пораждането на тези раси чрез сексистко осъждане на жените и тяхното сляпо и неконтролируемо сексуално желание, довело до нечовеците. Стъпката от тази теория до „уличните кучки“ на Симеонов е чисто реторическа, но не е нужно някой като него да е въобще запознат с интелектуалното кредо на нацизма, за да бъде нацист.

Всъщност, той може и наистина да не е нацист: именно тази възможност е най-ужасяваща.

 

Дехуманизиращите

Дехуманизацията не е само и единствено последствие на нацизма. Тя е много по-стара, датираща още от времето на римската империя и създаването на частната собственост. Но какво означава за самият „човек“, който дехуманизира някой друг човек или група хора, неговата стратегия по дехуманизация? Означава, че той самият изключва себе си от общността на човечеството.

Изумителното е, че ние не третираме дехуманизиращите като дехуманизирани.

Не само че определени обществени слоеве са склонни да оправдават дехуманизиращите, но и често осъждащите ги имплицитно ги оправдаваме без да ги третираме като автодехуманизирали се. Ако един човек притежава властта да изключи друг човек от (представата за) човечеството, човек ли е той? В най-добрия случай той е на ръба на човешкото.

Как да третираме тези хора? Мазохисти ли сме, ако ги третираме като хора? Нацисти ли сме, ако искаме да се саморазправим с тях? Какво може да оправдае гнева на дехуманизираният – човечността или нечовечността?

Ако представителната демокрация си позволява да оперира с понятия за човека на ръба както на човечността, така и на закона, можем ли да си позволим лукса да бъдем радикални хуманисти? В крайна сметка, ако няма „кой да възпитава възпитателите“ (Маркс), възпитанието на дехуманизиращите е в ръцете на дехуманизираните.

Призивите за мирна саморазправа са оксиморон така, както и самото либерално възмущение от либерализма, което можем да чуем по различни начини тези дни [4].

Това, че дехуманизацията на ромите е възможна би било невъзможно без свещения статус на частната собственост на либерализма: оттеглила се от живота на всички ни (освен от този на едрия бизнес и капитала, както и на неговата компрадорска буржоазия), минималната държава на корупцията („те“) кулминира в максималното възмущение на некорумпираните („ние“). Може би не насилието е възпитателният отговор на дехуманизираните към дехуманизиращите, може би дори не и самото (пре-)възпитание на политическите възпитатели, но не е отговорът както корумпиращото гражданина възмущение, така и деморализиращата човека частна собственост, която се разпорежда със самия статус на „човечеството“: ако да живееш в гето и да нямаш собственост и работа те прави не-човек, колко етнически българи биха минали за човеци?

Ако дехуманизиращият не е човек, то той е по-скоро някакво политическо чудовище; но чудовището е същество на ръба между човешкото и нечовешкото. Радикалният ни хуманизъм е такъв само, ако можем да видим чудовищното като съседно на човешкото. Но сякаш нито смилението над, нито ужасът от чудовищното решават проблема.  

Сега ни остава да отправим въпроса, който Симеонов и Москов сякаш си задават за ромите, към самите тях: какво да правим с вас, дехуманизирали се политически чудовища?


Бележки:

[1] Цитирам теза, изказана от Георги Медаров при представянето на съставения от него сборник Критически погледи към човешките права на 19.12.2014 в thefridge и Социален център „Хаспел“.

[2] Само помислете за етнизацията на трудовите войски преди 1989 г. Споменавам това, за да не бъда обвиняван че оставам сляп за комунистическия расов инжинеринг.

[3] Вж. книгата на Лоик Вакан, Затворите на нищетата, превод от френски Лиляна Деянова и Стилиян Деянов, София: ЛИК, 2004. В тази книга Вакан изяснява връзката между бедност и престъпност по начин, който категорично доказва че неолиберализмът произвежда престъпността, която цели да осъди. Този анализ лесно може да бъде приложен към говоренето за т.нар. „циганска престъпност“ и политиката на етнизирано инкарцериране.

[4] Вж. също текстовете на Емил Коен и Светла Енчева, у които възмущението по-скоро изчезва. 

canlı bahis siteleri