cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Публикуваме текста на Славой Жижек върху отзвука от убийствата в Париж.

Формулата на състрадателното отъждествяване „Аз съм...” (или „Ние всички сме...”) действа само в определени граници, отвъд които става неприлична. Можем да заявим „Je suis Charlie”, но нещата започват да се разпадат с примери като „Всички живеем в Сараево!” или „Всички сме в Газа!”. Жестокият факт, че не всички сме в Сараево или Газа, е твърде неоспорим, за да бъде прикрит от състрадателни отъждествявания. Подобно отъждествяване става неприлично при случая Muselmänner[1], живите мъртъвци от Аушвиц. Невъзможно е да кажем „Всички сме Muselmänner!”. В Аушвиц дехуманизацията на жертвите е достигнала такива размери, че е невъзможно каквото и да е смислено отъждествяване с тях. (А ще се отнася до обратната посока, би било също толкова абсурдно да заявим солидарност с жертвите на атентатите от 11-ти септември, твърдейки, че „Всички сме ню-йоркчани!”. Милиони биха казали: „Да, всички ние бихме искали да сме нюйоркчани, дайте ни визи!”).

Същото важи и за убийствата отпреди месец: отъждествяването с журналистите от „Шарли Ебдо” беше относително лесно, но щеше да бъде много по-трудно да заявим, че „Всички сме от Бага!” (За тези, които не знаят, Бага е малък град в североизточна Нигерия, където Боко Харам екзекутира две хиляди души). Името „Боко Харам” може да бъде грубо преведено като „Западното образование е забранено”, най-вече образованието на жени. Как можем да обясним странния факт, че съществува мащабно социално и политическо движение, чиято основна цел е йерархичното управление на отношенията между половете? Защо мюсюлманите, които несъмнено са били подложени на експлоатация, господство и други разрушителни и унизителни аспекти на колониализма, се прицелват в най-добрата част (поне според нас) от наследството на Запада: егалитарните и личните ни свободи, включително свободата да се присмиваме на всички авторитети? Възможен отговор е, че тяхната мишена е добре подбрана: либералният Запад е така непоносим, защото не само практикува експлоатация и насилствено влияние, но и представя тази жестока реалност под маската на нейната противоположност: свобода, равенство и демокрация.


Обратно към зрелището на големите политически имена от цял свят, които се държаха за ръце в знак на солидарност с жертвите на убийствата в Париж, от Камерън и Лавров до Нетеняху и Абас: ако някога е съществувал образ на лицемерието, това беше той. Анонимен гражданин свиреше „Одата на радостта” от Бетовен, неофициалният химн на Европейския съюз, добавяйки щипка политически кич към отблъскващия спектакъл, поставен от хората в най-голяма степен отговорни за бъркотията, в която се намираме. Ако руският министър на външните работи Сергей Лавров се бе присъединил към подобно шествие в Москва, където се убиват десетки журналисти, щеше веднага да бъде арестуван. А спектакълът действително беше една постановка: снимките, показани в медиите, оставиха впечатлението, че редицата от политически лидери беше следвана от голяма тълпа, която върви след тях по булеварда. Но на друга снимка, направена отгоре и обхващаща цялото действие, ясно се вижда, че зад политиците присъстват едва стотина души и има огромно празно пространство зад и около тях, охранявано от полицията. Истинският жест на „Шарли Ебдо” щеше да бъде да публикува на първата си страница голяма карикатура, която жестоко и безвкусно да се подиграе с това събитие.

Заедно с плакатите, които казваха „Аз съм Шарли!”, имаше и такива, на които беше изписано „Аз съм полицай!”. Националното единство, прославено и разиграно в големи обществени събирания, не беше само единството на хората, преминаващо границите между етнически групи, класи и религии, но също така и обединението на хората със силите на реда и надзора – не само полицията, но също и CRS [Compagnies Républicaines de Sécurité] (един от лозунгите на майските протести от 1968 г. беше “CRS-SS”), тайните служби и целият апарат на службите за национална сигурност. В този свят няма място за [Едуард] Сноудън или [Челси] Манинг. „Презрението към полицията вече не е такова, каквото беше, освен сред бедната младеж от арабски или африкански произход”, написа преди месец Жак-Ален Миле: „Несъмнено нещо невиждано в цялата история на Франция”. Накратко, терористичните атаки постигнаха невъзможното: те помириха поколението на 68-ма със заклетия му враг в нещо като френски популярен вариант на Патриотичния акт, в който хората сами предлагат да бъдат поставени под наблюдение.

Моментите на възторг в парижките демонстрации бяха триумф на идеологията: те обединиха хората срещу враг, чието парализиращо присъствие заличава всички антагонизми за момента. На обществото бе предложен потискащ избор: или си полицай, или си терорист. Но къде е мястото на непочтителния хумор на „Шарли Ебдо” в тази ситуация? За да си отговорим на този въпрос трябва да имаме предвид взаимовръзката между Декалога[2] и човешките права, които всъщност са правата да нарушаваме Десетте Божи заповеди, както Кенет Райнхард и Джулия Райнхард Лъптан твърдят. Правото на уединение е право да прелюбодействаш. Правото да притежаваш собственост е право да крадеш (да експлоатираш други). Правото на свободата на изразяване е право да лъжесвидетелстваш. Правото да носиш оръжие е право да убиваш. Правото на свобода на религиозните вярвания е право да почиташ лъжебожества. Разбира се, човешките права не оправдават пряко нарушаването на Десетте Божи заповеди, но допускат съществуването на сива зона по границите, която се предполага, че се намира извън обсега на властта (религиозна и светска). В тази сенчеста област мога да нарушавам Десетте Божи заповеди, а ако властта се намеси и ме завари по долни гащи мога да извикам: „Нарушавате основните ми човешки права!”. Смисълът на казаното е в това, че е структурно невъзможно за властта да установи ясна граница и да предотврати само злоупотребата с някое от човешките права, без да нарушава правилната му употреба, т.е. употребата, която не нарушава Десетте Божи заповеди.

Жестокият хумор на „Шарли Ебдо” принадлежи на тази сива зона. Списанието се ражда през 1970 г. като наследник на „Хара-кири”, което е забранено заради подигравки със смъртта на генерал дьо Гол. След като в началото на съществуването си в свое писмо читател обвинява „Хара-кири” в това, че е „тъпо и противно” (bête et méchant), фразата е възприета като официален лозунг на списанието и я превръща в част от всекидневния език. Щеше да е по-уместно за хилядите демонстранти в Париж да възкликнат „Аз съм тъп и противен”, отколкото плоското „Аз съм Шарли”.

Колкото и освежаваща да е в някои ситуации, позицията „тъпо и противно” на „Шарли Ебдо” е ограничена от факта, че смехът не е сам по себе си освобождаващ, а дълбоко двусмислен. Според всеобщото разбиране в древна Гърция съществува противопоставяне между тържествената аристократичност на Спарта и веселата демократичност на Атина. Но спартанците, които се гордеели със суровостта си, поставили смеха в центъра на своята идеология и практика: те разпознавали обществения смях като сила, която помага за нарастването на славата на държавата. Спартанският смях – жестоката подигравка с унизения враг или роб, подигравката със страха и болката от позицията на силния – отеква в речите на Сталин, когато той се надсмива над паниката и объркването сред „предателите”, и се е запазил до днес. (Между другото, не трябва да се бърка с друг вид смях на тези, които са във властта: вид цинично осмиване, което показва, че те не възприемат собствената си идеология сериозно). Проблемът с хумора на „Шарли Ебдо” не е, че стига твърде далеч в своята непочтителност, а в това, че е безобиден излишък, който съвършено пасва на хегемонното цинично действие на идеологията в нашите общества. Той не представлява каквато и да е заплаха за властта; единствено прави упражняването й по-поносимо.

В западните либерално-светски общества, държавната власт защитава обществените свободи, но се намесва в личното пространство: например, когато съществува подозрение за насилие над дете. Но както пише Талал Асад в [сборника] Светска ли е критиката? Богохулство, оскърбление и свобода на словото (2009): „навлизането в семейното пространство, нарушаването на ‚частни‘ полета, е забранено в ислямския закон, въпреки че следването на ‚общественото‘ поведение може да е много по-строго... [З]а общността това, което е от значение, е общественото поведение на мюсюлманския субект – включително това, което се оповестява устно – а не неговите вътрешни мисли, каквито и да са те”. Коранът казва: „Който желае, да вярва, който не желае, да остане неверник!” [18:29][3]. Но според Асад това „право някой да мисли каквото желае не... включва правото да изразява собствените си религиозни или морални вярвания публично с намерението да спечели други хора на страната на неверни убеждения”. Това е причината, заради която за мюсюлманите „е невъзможно да останат безмълвни, когато са изправени пред богохулство... богохулството не е нито ‚свобода на словото‘, нито предизвикателството на нова истина, а нещо, което се стреми да разруши живо взаимоотношение”. Съществува проблем с двата члена на това нито/нито от гледна точка на либералния Запад: ами ако свободата на словото трябва да включва действия, които могат да разрушат някое живо взаимоотношение? И какво, ако някоя „нова истина” притежава същия разрушителен ефект? Какво, ако някое ново етическо чувство изобличи живото взаимоотношение като несправедливо?

Ако за мюсюлманите не само е „невъзможно да останат безмълвни, когато са изправени пред богохулство”, но също така е невъзможно да останат пасивни – и напрежението да се предприеме нещо, което може да включва насилствени и убийствени действия – тогава първото нещо, което трябва да се направи, е да се открие това отношение в настоящия му контекст. Същото важи за християнското движение срещу аборта, което също намира за „невъзможно да остане безмълвно”, изправено лице в лице със смъртта на стотици хиляди зародиши всяка година; клане, което християните сравняват с Холокоста. Тук всъщност започва истинската толерантност: толерантност към това, което намираме за невъзможно-да-понесем (l’impossible-a-supporter, както го нарича Лакан), и на това ниво либералното ляво се приближава до религиозния фундаментализъм със собствения си списък от неща, заради които е „невъзможно да остане безмълвно, когато е изправено срещу”: сексизъм, расизъм и други форми на нетолерантност. Какво би станало, ако някое списание открито се подиграе с Холокоста? Има противоречие в лявата либерална позиция: либертарианската позиция на всеобхватна ирония и подигравка – осмиването на всеки авторитет, духовен и политически (позицията въплътена в „Шарли Ебдо”) – има тенденцията да се преобразява в своята противоположност: изострена чувствителност към болката и унижението на другия.

Заради това противоречие повечето реакции на убийствата в Париж от ляво следваха предсказуем и достоен за съжаление модел: правилно подозираха, че има нещо дълбоко сбъркано с представлението на либералния консенсус и солидарност с жертвите, но взеха погрешен завой, когато успяха да заклеймят убийствата едва след протяжни и скучни уговорки. Страхът, че като заклеймим убийствата открито, някак си ще се окажем виновни в проява на ислямофобия, е политически и етически неправилен. Няма нищо ислямофобско в заклеймяването на убийствата в Париж, както няма нищо антисемитско в заклеймяването на израелското отношение към палестинците.

Колкото до възгледа, че трябва да контекстуализираме и „разбираме” парижките убийства, той също е тотално подвеждащ. Във Франкенщайн Мери Шели позволява на чудовището да говори от свое име. Изборът й отразява либералното отношение към свободата на словото в най-радикалния му вид: гледната точка на всеки трябва да бъде чута. Във Франкенщайн чудовището е напълно субективирано: чудовищният убиец разкрива себе си като дълбоко наранен и отчаян индивид, копнеещ за приятелство и любов. Но за този похват съществува ясен предел: колкото повече знам за и „разбирам” Хитлер, толкова повече той изглежда като някой, на когото не може да се прости.

Това също така означава, че когато подхождаме към израело-палестинския конфликт, трябва да се придържаме към безкомпромисни и твърди стандарти: трябва безусловно да се съпротивляваме на изкушението да „разбираме” арабския антисемитизъм (там, където го срещаме) като „естествена” реакция, породена от окаяното положение на палестинците, или да „разбираме” израелските мерки като „естествена” реакция, породена от паметта за Холокоста. Не бива да проявяваме каквото и да е „разбиране” на факта, че в много арабски държави Хитлер все още е смятан за герой, а децата в начално училище учат антисемитски митове като това, че евреите използват кръвта на деца за жертвоприношение. Твърдението, че този антисемитизъм изразява – чрез изместване – съпротива срещу капитализма по никакъв начин не го оправдава (същото важи за нацисткия антисемитизъм: той също е черпел енергия от антикапиталистическо съпротивление). Изместването в този случай не е вторично действие, а фундаменталният жест на идеологическата мистификация. В това твърдение се съдържа идеята, че единственият начин в дългосрочен план да се борим с антисемитизма е не като проповядваме либерална толерантност, а като изразяваме скритата антикапиталистическа подбуда пряко, а не чрез изместване.

Настоящите действия на израелските сили за защита в Западния бряг не бива да бъдат осъждани на фона на Холокоста; оскверняването на синагоги във Франция и другаде в Европа не бива да бъде осъждано като неуместна, но разбираема реакция, породена от действията на Израел в Западния бряг. Когато всеки протест срещу Израел е решително отречен като проява на антисемитизъм – сиреч, когато сянката на Холокоста постоянно бива събуждана, за да неутрализира всяка критика към израелските военни и политически операции – не е достатъчно да настояваме върху това да се прави разлика между антисемитизъм и критика към конкретни политики на държавата Израел; трябва да отидем една стъпка по-далеч и да кажем, че всъщност израелската държава е тази, която в този случай осквернява паметта на жертвите на Холокоста, превръщайки ги в инструмент за легитимирането на политически мерки в настоящето. Това означава, че всеки трябва категорично да отхвърли представата за каквото и да е логическа или политическа връзка между Холокоста и настоящето напрежение между израелци и палестинци. Това са две напълно различни явления: едното е част от европейската история на десни прояви на съпротива срещу динамиката на модернизацията; другото е една от последните глави в историята на колонизирането.

Възходът на антисемитизма в Европа е неоспорим. Например, тормозът над евреи да не се обличат в традиционни дрехи, упражняван от агресивното мюсюлманско малцинство в Малмьо, трябва да бъде ясно и недвусмислено заклеймен. Борбата срещу антисемитизма и срещу ислямофобията трябва да се разглеждаа като два израза на една и съща борба.

В забележителния откъс от Все още жива: Момичешки спомени от Холокоста (2001) Рут Клюгер описва разговор с „някои напредничави докторанти” в Германия:

Един от тях разказа как в Йерусалим се запознал с възрастен унгарски евреин, който оцелява в Аушвиц, но същевременно проклинал арабите и ги мразил всички. „Как може някой, който е преживял Аушвиц, да говори по този начин?”, питаше се немецът. Аз влязох в разговора и започнах да споря, може би по-разгорещено от необходимото. Какво е очаквал? Аушвиц не беше институция с учебна цел... Нищо не се научаваше там, поне нищо относно хуманност и толерантност. Абсолютно нищо добро не излезе от концентрационните лагери, чувам се да казвам като гласът ми се надига, а той очаква катарзис, пречистване, това, заради което хората ходят на театър? Лагерите бяха най-безполезните и безсмислени учреждения, които можем да си представим.

Трябва да се отървем от идеята, че има нещо освобождаващо в крайните преживявания, че те ни карат да отворим очите си за окончателната истина на дадена ситуация. Може би това е най-потискащият урок на терора.


Източник: London Review of Books Online, 5.02.2015

Превод от английски език: Александър Феодоров

Бележки на преводача:


[1] Muselmann (мн. ч. Muselmänner) на немски означава мюсюлманин. Думата е използвана като обидна квалификация в нацистките концентрационни лагери. Отнася се до тези, които страдат от недохранване и изтощение и демонстрират незаинтересованост към собственото си оцеляване и заобикалящата ги среда. Виж Нима това е човек от Примо Леви; бел. прев.

[2] Декалог или Десетословие се отнася до Десетте Божи заповеди (от гр. δεκα – десет; λoγoς – дума); бел. прев.

[3] От сура Пещерата (Ал-Кахф). Превод на Свещения Коран, издава благотворителна фондация „Тайба”, София, 1999. 

canlı bahis siteleri