cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

 

Фейсбук е странно място в деня на Мартин Лутър Кинг. Ден, в който някои от приятелите ми публикуват прословути пасажи от речите му, а други – статистики относно расовото неравенство. Има и трети, предимно бели родители, които пускат снимки на децата си в класни стаи и училищни дворове. Това са винаги обнадеждаващи снимки на новото, движещо се към междурасова хармония поколение. С изключение на факта, че почти всички на тези снимки са... бели.

Тази година, дъщеря ми, която е първокласничка,  научи в училище, че Дейзи Бейтс е спомогнала за премахването на расовата сегрегация в училищата в Литъл Рок. Тя знае, че Ела Бейкър, за която аз не бях чувал преди да отида в колеж, е била част от движението за граждански права. В същото време
в училището ѝ има само 15% чернокожи и латино ученици, а процентът е бил почти двойно по-висок само преди седем години.

Днес белите деца се учат да бъдат чувствителни към расизма по начин, напълно чужд за мен, когато растях през 70-те години. Въпреки това, децата днес ходят в училища, които в някои отношения са
далеч по-сегрегирани, отколкото бяха през 70-те. През 1972-
ра, по времето на Ричард Никсън, 36% от чернокожите ученици от южните щати посещаваха преобладаващо бели училища. Към 2011-та, при Барак Обама, процентът се е спихнал до 23. Във всички части на страната днес по-висок процент чернокожи ходят в училища на малцинствата, отколкото през 1988-ма. Същото е валидно за латино учениците в южните и западни щати, както и в средния запад.


Microsoft Word разпознава думата “десегрегирам”, но не и “ресегрегирам”.

Начинът ни на живот не отразява начина ни на говорене. Или на писане.

Вероятно пропастта между думи и дела е знак за стабилност и добра перспектива. Не трябва ли езикът да е винаги на крачка пред действията ни? Не трябва ли децата да научават идеи, които оспорват социалните реалности? Може би. А може би принуждаваме децата да говорят за неравенствата в училище – тема, до която не смеем да се докоснем, камо ли да променим в обществото като цяло.

През 1959-та 
списание Dissent публикува статия на емигриралата немска мислителка от еврейски произход Хана Арент. Като критика на десегрегацията и защита на правата на щатите, „Размишление върху Литъл Рок“ е противоречив, дързък и сбъркан в почти всяко отношение текст. Но в един аспект – отвъд грешно възприемания непосредствен въпрос за интеграцията -  Арент е права. Защо, чуди се тя, ние „обременяваме децата, черни и бели, с решението на проблем, който поколения възрастни са признали, че не могат да решат?“ Много стара мечта е това, признава тя в отговор на критиките, че „някой може да промени света като образова децата в духа на бъдещето“. Но не измества ли тази мечта „бремето на отговорността от раменете на възрастните върху тези на децата“?

В САЩ често опитваме да решаваме политически и икономически проблеми чрез училищната система, а не в обществото. Вместо да застанем срещу социалното неравенство с масови политически действия и преразпределение, ние предпочитаме да учим бедните деца как да станат богати.  Образованието може да включва някакво преразпределение: да се уверим например, че чернокожите и латино учениците, както и тези от работническите семейства,  разполагат с равностойни на белите или богати студенти ресурси, удобства и преподаватели. Но някой трябва просто да сравни удобствата в училището в Парк Слоуп, където учи дъщеря ми, с тези на едно основно училище в източен Ню Йорк или да се разходи около Джеймс Хол в Бруклинския колеж, където преподавам политология, а после да обиколи сградите на Йейл, където учих политология, за да забележи колко далеч сме дори от минимално преразпределение.

Понякога самозаблудата ни може да бъде направо забавна. Преди две седмици Ню Йорк Таймс публикува списък с луксозните частни училища в Ню Йорк, където заможните, бели, привилегировани деца учат, че са... заможни, бели и привилегировани. Съществува дори ежегодна “Конференция върху бялата привилегия”, която се състоя тази година в Dalton School (с такса за обучение от $41,350). Според Таймс все повече и повече частни училища подбират ученици, които да присъстват на тази конференция. Тези студенти са толкова подбрани (и тези училища така селективни), че вече трябва да бъдат подбирани, за да присъстват на конференция, засягаща тяхната подбираемост.

Бихте си помислили, че ако родителите и учителите на тези господари на вселената се безпокояха истински за расовите и класови привилегии, те просто щяха да премахнат частните училища. Или да лобират за по-добри щатски и федерални закони, за по-либерални съдилища и реинтеграция в публичните училища: все пак през 1988-ма, въпреки двата мандата на Роналд Рейгън, въпреки двете десетилетия на републикански монопол в Белия дом, расовата интеграция е била на най-високо ниво. Това показва колко силни са били законите и съдебните правила.

Или училищата можеха да организират уъркшопи, където децата да учат как да ръководят масови движения, с които да лишат частните училища от федерални данъчни облекчения, като например
Coverdell Education Savings Account или пък от данъчни облекчения на щатско ниво, които са дори по-щедри към богатите.

Преимуществата на такова движение могат да са много. Учениците ще разберат от първа ръка, че расата и расовите привилегии всъщност са конструирани – фраза, която често е в устите на хората, но не винаги се схваща – не толкова чрез думи и символи, а чрез закони, данъци, имущество и институции. Като се изправят срещу защитниците на тези привилегии, били те родители, учители, директори и дори съученици, децата ще видят в действителност всъщност колко много хората държат на привилегиите си.

Разбира се, това е нещо, което училищните ръководства не желаят. Те искат разговор за привилегиите, а не конфронтация. Искат да променят думите, не света. Но тогава защо изобщо говорят за привилегии? Защото тези разговори се отразяват добре на бизнеса.

Съществува цяла индустрия от консултанти, които продават услугите си на училища като Dalton, Spence и Collegiate. Според един от тези консултанти, училищната администрация осъзнава, че „в едно глобално общество не е от полза за учениците да живеят в балон – бил той бял, черен, латино или какъвто и да е друг“. И антирасисткото мислене, добавя Таймс, е станало умение на 21 век.

Глобално общество, умения за новия век – това са популярни за международния капитализъм фрази, които учениците, обучавани да го предвождат един ден, зазубрят. Те далеч не са подготвяни да премахват привилегиите, а да ги обезсмъртяват и предвождат.

Образованието ни е типичната американска залъгалка. Има нещо общо между учителите и измамниците: и едните, и другите вярват, че могат да се измъкнат със сладки приказки от всяка ситуация. Но причината училищата ни да са неравни е, защото обществото е неравно и никакво жалостиво дърдорене срещу привилегиите не може да промени това.


Кори Робин е професор по политология в Brooklyn College и CUNY Graduate Center. Автор на книгите The Reactionary Mind: Conservatism from Edmund Burke to Sarah Palin и Fear: The History of a Political Idea, а в момента подготвя книга за Кларънс Томас. 


Източник

Превод от английски език: Светлозар Анев

canlı bahis siteleri