cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Криза

Бежанската криза в Европа е изфабрикувана. Подобно на повечето “кризи”, и сегашното движение на хора от Сирия, Ирак, Афганистан, Бангладеш и Пакистан към Европейския Съюз, е репрезентация. Този проблем се поставя в рамките на специфични тълкувания на законодателните рамки и хуманитаризма. Рамкирането работи както навътре, така и навън. Работейки навътре, то установява една доминантна регулативна норма - идея за “бежанеца” - която дава възможност за сравнение и неравенства в тази вътрешна рамка  (например различните типове защита). Насочено навън, рамкирането спомага за генерирането на разбиране за комплексни ситуации - абстрахирано разбиране - и позволява на политици и коментатори да подходят към “бежанската криза” като към извънредно състояние. Възприета като изключение, кризата бива разглеждана и третирана като “събитие”, отделно от политическата “норма” и това прави възможни вертикални политики. Кризата е държавата действаща в привичната си роля на протектор, както пише Чарлс Тили, който дефинира опасност или заплаха и чрез това затвърждава своята власт и право над територията.

Разглеждането на движението на хора, или на който и да било социален феномен, като “криза”, поставя един комплексен социален процес в рамка и ефективно го отделя исторически, социално и политически от останалите социални феномени, не-кризите. Такова прочитане създава серия от дуализми, където “кризата” е по-малко желания огледален образ на една по-подредена форма на това, което е по своята същност един и същи  феномен (мобилността на населението). Бежанската криза е противопоставена на порядъчните, разрешени с виза форми на миграция. Тя е криза само дотолкова, доколкото е съпоставена с възможността и желанието за по-дисциплинирани форми на същото. Тоест, образът “криза” е тревожен, базиран на страх. Това подсказва, че “бежанската криза” се отнася към държавите и към тяхната способност да защитят териториалния ред, който гарантират. Това е вид изместване, при което въпросът се превръща в спешна държавна отговорност и следователно легитимира ограничените етически и морални основи, върху които държавата гради решенията си за отговорност. При това положение сме свидетели на гротескната гледка на държави, които сe пазарят за това за какви и за колко бежанци могат да поемат отговорност.


Интерпретацията на настоящата серия от мобилности на населенията като криза е движеща за целия политически спектър. Различни наблюдатели, от унгарския министър-председател Виктор Орбан, до философът Славой Жижек, използват образа на кризата нерефлексивно и, вероятно, в същото време, инструментално. Реториката на Орбан, с  обрисуването на мюсюлманската заплаха на границите на християнска Европа и подхлъзванията, в които свързва “бежанската криза” с това, което се възприема като проблеми, произтичащи от наличието на ромско малцинство, е печално известна.
Жижек, от своя страна, ни предупреждава за “лицемерните леви либерали”, които настояват за отворени граници, макар и да са напълно наясно, че това никога няма да бъде превърнато в реалност, защото ще “доведе до незабавен популистки бунт в Европа”. Върпосът, обаче, не е толкова в това какво знаем или можем да знаем, колкото в това как знаем. Наративът за криза води до и поддържа определени идеи за това какво е политически възможно, какво е нерелевантно и от какво трябва да се страхуваме.

Като репрезентация, наративът на кризата рамкира “събитие”, дистанцирайки настоящите движения от други форми на мобилност/имобилизация, които са основополагащи за конституирането на европейската държава и нейната капиталистическа икономика. “Събитие(рането)” очертава граници около комплексни социални процеси, като по този начин дава възможност на определени форми на интервенция и производството на специфични типове субекти. С други думи, то привилегирова определени форми на политика, и в този случай, също така и политика на деполитизация, които успяват да адресират “проблем”, несъществуващ вън от тези форми на репрезентация и интервенция.


Бежанци

От своя страна, терминът “бежанец”, така както е използван през целия диапазон на анализи и коментари върху “кризата”, допринася за едно тясно четене на интервенциите и на това, което е политически възможно и желано. Жижек споменава, че трябва да адресираме неравенствата на глобалната икономика, да “премахнем социалните условия, които са в направата на бежанци”. Това е стратегия на обездвиждане, която е рефлектирана и в други препоръки, отправени от Жижек, включително че бежанците трябва да приемат рестрикциите върху тяхната мобилност, отразени в европейката система за квоти.

Макар и безспорно да съществуват много основания да се сложи край на глобалните неравенства, превенцията на бежански потоци не е едно от тях. Слагането на край на ситуации, които “създават бежанци” най-вероятно ще доведе просто до нелегитимност на мобилността на населения, вместо да създаде условия, в които мобилността не представлява желан житейски избор. Женевската конвенция от 1951 г. и допълващият я Протокол от 1967 г. никога не са имали за задача единствено да постановят правото на закрила. Те, в същото време, дефинират как това право да бъде органичено. Конвенцията е колкото средство за защита на индивиди бягащи от преследване, толкова и средство за защита на държавата.

Стратегията на обездвижване, където “бежанците” ще са обвързани с приемането на директиви на ЕС, които посочват кой къде да живее, говори за един културалистки прочит на “кризата”, където въпросът се отнася към европейската идентичност. В ядрото му е заложена идеята, че, на първо място, някаква форма на европейска идентичност съществува, второ, че си струва да опазим или защитим тази форма и трето, че “бежанските” движения действат стресово на тази идентичност и за това трябва да бъдат регулирани внимателно. Идеята за европейска идентичност, като всяка друга обширна и абстрактна идентичност, зависи от филтриране, маргинализиране, и изключване, от биополитическа преработка, която разграничава заслужаващото от незаслужаващато. Същият вид биополитическа преработка се задейства и в обговарянето на кризата. Както посочва Балибар, няма много смисъл да се дебатира дали терминът бежанец е по-желателен от “мигрант” или пък даже да се поставя под въпрос опозоряването на “икономическия мигрант”. Няма нито мигрант, нито бежанец; в замяна има типове биополитическа преработка, чиято задача е да управлява и йерархизира различни населения и субективни позиции - от всяка една страна на границата - според културни, политически и идеологически интереси.


Капитализъм и раса

Съществуват паралели между биополитическите и расови практики за изключване в съвременния европейски капитализъм и отговорът на “бежанската криза”. Някои от тях са очевидни и нагледни. Граничната ограда между Сърбия и Унгария, за която толкова се говори, е построена по “схеми за обществен труд”, проекти за труд срещу социално подпомагане, в които ромите са диспорпорционално представени и които отразяват политическата култура на подозрение към получателите на социални помощи. Най-големият бежански лагер в Унгария, на североизток, който беше разчистен, се простираше в същия район, където ромски квартали биваха опразвани, за да бъдат заместени - те и лагера - от символите на консумация в неолиберализма: на мястото на лагера ще се построи мол, а ромският квартал в близкото село Мишколц ще бъде заменен с футболен стадион. Зависимостта на европейската икономика от недокументирани мигранти за селскостопанска работа и други типове труд, е видим в броя на нископлатени (понякога и неплатени) работници от Китай и Бангладеш в Гърция, Великобритания и Италия. Междувременно, на границата, унгарската държава ефективно е наложила извънредно положение, като вкарва в употреба войници, на които е дадено правото да употребяват оръжие и да влизат и обискират домове, където се предполага, че може да са настанени бежанци.

Анализът на производството на свръхнаселения може да послужи като релационна връзка между управлението на проблемните такива, както вътрешни, така и външни. Накратко, произвеждането на остатък, на излишък на непродуктивен труд, е, според Маркс, необходим придатък към производството на труд. Свръхнаселението (като тези заети в схемите за обществен труд) не е изключено от начините на производство. По-скоро, те са в косвена връзка с нормата, като биват докарвани когато е нужно, за да работят на черно в ниско платена заетост. Фуко твърди, че свръхнаселенията се дефинират чрез упражняването на микровласт, чрез локализираното действие върху населенията. Действията на унгарската държава, насочени срещу мигрантите, както и на други европейски държави, са упражняване на тази микровласт, логическо продължение на “мета” нивото на капиталитическото производство на труд и излишен труд.

Управлението на миграцията не се случва отделно от вътрешните политически и социални процеси, а е по-скоро резултат от тях. Обявяването на извънредно положение е средство, чрез което се маркира свръхнаселение по границите на националната държава, и то насочва към текущи процеси на култивиране на свръхнаселения и непродуктивни населения в центъра на държавността. Тоест съществува диалектическа връзка между управлението на вътрешни населения, възприемани като създаващи проблеми, каквото е ромското, и това на овъншнените населения на бежанците и мигрантите. Вече е явно припокриването между наративите, които порицават мигрантите и тези, които атакуват проблемните вътрешни населения. Анализът на създаването на свръхнаселение, хора, които съществуват на ръба на икономическата и политическа норма, може да ни подскаже едно разбиране за връзката между вътрешна политика и европейски капитализъм, от една страна, и управлението на мигранти и бежанци, от друга.


Политика

Наративът за кризата мобилизира специфичен тип интервенция. В центъра на тази криза е един неизказан методологически национализъм: интерпретацията на криза по границите на държавата задейства политики на държавна интервенция, ориентирана към контрол на границите. Държавата, в протекционистката си роля, продължава да върши своята работа като преувеличава това, което - с усилия - може да бъде видяно като заплаха за държавния суверенитет, до размерите на заплаха за обществото като цяло. Наративът за кризата лесно се поддава на интерпретации, които представят държавата като гарант на начина на живот, като легитимират културния и афективен образ на моралната стойност и цел на държавата.

Eдно от основните последствия на този наратив е готовността на европейските граждани да аутсорснат правото си на морален и етичен контрол върху държавата. Това съответно легитимира до голяма степен вертикални, центрирани около държавата политики на интервенции, насочени към мобилните населения пред вратите на Европа. Наративът на кризата и обвързването на мигрантите и бежанците с извънредно положение деполитизира тяхната ситуация. Опитвайки се да постави хора извън политическата норма, държавата легитимира три вида действия, центрирани върху деполитизация -- хуманитарният подход, който слага ударение върху спасяването на души, ориентираният към подсигуряване на сигурност подход, където причиняването на вреда е легитимно (забележете разгръщането на антитерористични сили по унгарската граница), и технически или административен подход за отсъждане на статус на бежанец, чийто приоритет са бързите, рентабилни и възпиращи процедури докато същевремено правото на законови средства, включително и правото на обжалване, са ограничени.

Фактът, че тези вертикални, фокусирани върху държавата стратегии са деполитизиращи, разбира се, не означава, че те не са политически. Означава, че политическото инструментализиране на бежанците и мигрантите може да бъде прикрито, което значи, че тяхната полезност за конструирането на националната държава и това как управлението им се обвързва с управлението на проблемни населения във вътрешността, стават трудни за разграничаване под слоя деполитизиращи наративи за кризата, съчетани със също така деполитизиращи стратегии за управление и контрол.

Съществуват, обаче, и други (хоризонтални) начини за правене на политика. Напливът на хора към границите на Европа е посрещан с отзиви и действия, основани на солидарност, в директна опозиция на държавните норми и идеята за държавата като единствен легитимен политически актьор. С тези действия групи, организирани в различна степен, имплицитно поставят под въпрос наратива за криза, за определена заплаха, която изисква намесата на мениджърска, технократска, и ориентирана към сигурността държава. Тези действия - например, прекарването на хора през границата и, в Унгария, подслоняването им в частни домове - разтягат понятията за солидарност и етика отвъд това, което желае държавата, като активно поставят под въпрос протекционистката й роля и ре-политизират ситуацията. Подобни действия поставят под въпрос изкуствените ограничения на Дъблинското спорозумение (както и неговият империализъм, където по-бедните гранични държави са диспропорционално отговорни) и културалистките прочити на европейката идентичност, които се фокусират върху страха от това, което другите ще донесат. В момента активисти отправят внимание към връзките между това как държавите управляват всички населения, които са дефинирани като проблематични, независимо дали са вътрешни или външни. Тази група от хоризонтални политики предоставят политически и етически опции отвъд тези, центрирани върху държавата и отвъд страха, независимо дали от Орбановия или от Жижековия сорт. Изглежда, че активистите посочват възможността да се култивират нови връзки и солидарности и преодоляват мракобесието, породено от наратива за криза.


Прем Кумар Раджарам е доцент в Департамента по социология и социална антропология в Централноевропейския университет, Будапеща, и директор на програмата за ромски достъп там. Работата му изследва населения по границите на политическото. Последната му книга е
Управление на границите: колониална власт и административно управление в миналото и настоящето (Рутлидж, 2014).



Източник: http://www.focaalblog.com/2015/10/19/prem-kumar-rajaram-beyond-crisis

Превод: Цветелина Христова и Рая Апостолова

canlı bahis siteleri
çeşme escort
kemer escort
çorlu escort