cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Спирането на радиопредаването Деконструкция с водещ Петър Волгин доведе до поредния опит разделението в българското общество да бъде формулирано по линия „леви“ и „десни“. Но този път още в самото начало на дискусията се появи и мнение, което разкритикува това разделение като постави под въпрос левите претенции на екипа на Деконструкция и списанието A-specto. Изхождайки от леви позиции, Мария Черешева, която е част от Асоциацията на европейските журналисти, твърди, че „лявото не е и не може да бъде расистко, хомофобско, ислямофобско“[1]. Според авторката, Волгин и A-specto си присвояват претенции за ново ляво. Редно е да добавим, че не става въпрос само за „присвояване“, а и за много щедро „подаряване“ на етикета „ляво“ от страна на десните в България, които упорито третират думите „Русия“ и „ляво“ като синоними. Но тук по-важно е да отбележим, че, за разлика от причините, поради които Черешева не е солидарна с Деконструкция, СЕМ и БНР не отбелязват проявите на хомофобия, ислямофобия и расизъм като мотивация за крайните им решения. Преустановяването на излъчването е в резултат на „цензура“, „едностранчиво представяне на фактите“, „липса на плурализъм“ и „липса на обективност и многообразие на гледните точки“[2].

Тази статия разширява дискусията, подета от Черешева, като обаче обръща внимание на причините, поради които расизмът не е проблем за СЕМ и БНР. В статията си Черешева повдига въпроса за противоречията във Волгиновото „ляво“. Този текст продължава дискусията, като анализира Волгин като медиен продукт и посочва противоречията не само “вляво“, но и при десните апологети на спирането на Деконструкция. Статията се фокусира и върху идеите за „плурализъм“ и „обективност“, като поставя въпроса за приложимостта им в сферата на медийната регулация и медийните академични изследвания.


СЕМ и расизмът


Въпросът за расизма не бе повдигнат само от Черешева. В социалните мрежи съществуваше питането защо СКАТ и Алфа са толерирани, а Деконструкция - не е. В този контекст политологът Антоний Тодоров напомни, че в самия парламент „словото на омразата“ тече спокойно. Но подобно на текста на Черешева, сравнението с Алфа, СКАТ и парламента насочва вниманието към важна тема, която обаче не е свързана с решението на СЕМ и БНР да спрат Деконструкция. Още повече, ясно е, че ако сериозна регулация на расистки изказвания съществуваше, медиите на крайната десница нямаше да бъдат единствените потърпевши. Най-обезпокояващото е, че дори някои от самопровъзгласилите се носители на либерални ценности обичат да се заиграват с проблематични теми като исторически негационизъм на еврейския въпрос.

През 2013 г. в период от няколко месеца Дневник публикува серия от статии на Даниела Горчева и други автори, които отричат всякакви прояви на антисемитизъм от българска страна през Втората световна война. На страниците на Дневник, Горчева твърди, че „в България не е била създавана почва за омраза към евреите или други малцинства, която да е дирижирана от държавната власт и тогавашната преса, не е имало държавна или партийна пропаганда в тази посока“[3]. По въпроса за унищожението на еврейското население от Беломорието и Вардарска Македония, Горчева твърди, че „отдавна се знае кой е виновен - нацистка Германия. България не е участвала в изтреблението на евреите, напротив, тя е единствената държава, която спасява всички евреи, които са под нейна юрисдикция и няколко хиляди, които не са“[4]. Според нея, отношението на властите в България по еврейския въпрос е „подвиг“, а всякакви критики към този „подвиг“ са „потресаващ със своята наглост опит да бъдат лишени днешните българи от моралния пример, който трябва да следват …“[5]. Горчева възхвалява българските интелектуалци, политици, българската църква и Цар Борис III, а всички твърдения за антифашистка съпротива в България Горчева описва като измислица на „шепа комунистически терористи и рубладжии“[6].

Текстовете на Горчева в Дневник, както и в Медиапул, където тя също публикува, са класически пример на жанра „crackpot theory” („шантава теория“) или псевдонаука, която не е подчинена на научни методи. Само че, за разлика от множеството безобидни и дори забавни примери в този жанр, конспирациите на Горчева, изпълнени със „спасители“, „наглеци”, „предатели“, множество удивителни знаци и думи, написани изцяло с главни букви, са болезнени за определени общности. Тя е един от най-ревностните почитатели на някогашния легионер и член на Българския демократичен форум Дянко Марков. През 2013 г. дори организира посещение на Марков в Европейския парламент, а словото на легионера бе публикувано в Дневник[7]. Горчева описва легионерите като „просветени националисти“[8] и подкрепя „Луков марш“. Според нея, на тази дата „комунистически престъпници“ извършват „ТЕРОРИСТИЧНО УБИЙСТВО (sic!) на един български генерал“, за който твърдението, че бил „фашист“ и „антисемит“ „никога досега и от никого не бе доказано“, а той е просто „жертва на отвратително комунистическо престъпление“[9].

За съжаление, случаят с Горчева, която продължава да публикува в медии на Икономедиа, не е единичен. Покрай расистките изяви на членове на Реформаторския блок[10] станахме свидетели на какви ли не медийни апологии за техния екстремизъм. Самият председател на СЕМ Георги Лозанов се впусна в публична защита на расистките изказвания на министъра на здравеопазването - Петър Москов. Според него, у Москов „няма воля за реч на омразата“, а просто стигми, които съществуват в общество и са се „построили в съзнанието“ на министъра[11]. Описанията на ромите като „скотове“ и „диви животни“ от Москов са плод на „случайност“ и били различни от тези на Атака и НФСБ, защото не търсели политически облаги[12]. В една среща с активисти председателят на СЕМ Георги Лозанов пък определи изказванията на Москов за ромите като „комуникативна грешка“. Подкрепата за расизма на Москов от Лозанов е разбираема не само защото споделят една и съща идеология и партийна привързаност, но и защото самият Лозанов е допускал „комуникативните грешки“ по отношение на ромите. Например, в един от ранните си текстове, включен в книгата му Мое дясно, Лозанов пише, че „циганите проявяват известен сантимент към комунистите, вероятно защото обичат шареното: червени знамена, петолъчки, сърпове и чукове“[13].

Тези примери на расизъм от либералното дясно са една от причините, поради които расизмът не е част от аргумента на СЕМ и БНР срещу Деконструкция. Расизмът не е прийом само на крайно-десни оратори, а е разпространен в обществената среда до такава степен, че налагането на закон, който да го ограничи, би довело до спирането на много други медии освен Деконструкция


Що за медиен продукт е Волгин?

Освен въпроса за расизма Мария Черешева отбелязва и противоречието в претенцията на Волгин и A-specto, че са „леви“. За A-specto тя твърди, че привлича рекламодатели, които се прицелват към „висока средна класа и хора на ръководни позиции в бизнеса, държавните и международни структури“[14]. Едва ли екипът на списанието би се засегнал особено от това твърдение. Като опитни журналисти те добре знаят, че без рекламодатели медията не може да съществува в условията на комерсиална преса. Съответно те конструират продукт, който е популярен, за да могат да ги привлекат. Въпросът е защо техният медиен продукт привлича инвеститори? Темата тук обаче е спирането на Деконструкция, затова по-добре е да зададем този въпрос по отношение на Волгин. Що за медиен продукт е той?

От различни посоки Петър Волгин е обвинен в расизъм, „прокремълска пропаганда“ и неспазване на нормите на плурализма. Интересно обаче е да отбележим и в какво не е обвиняван. Не ми е известно някой да твърди, че Деконструкция страда от липса на слушатели. Напротив, предаването е описвано като „рейтингово“, защото има широка аудитория, която се чувства представена поради включването на слушатели в ефира. Това е нещо, което почти не се практикува в мейнстрийм медиите. Предполагам, че, ако предаването нямаше последователи, то или щеше да бъде свалено без много дискусии, какъвто бе случаят с „програмния байпас“ Конструкция, или просто щеше да остане незабелязано от СЕМ. Добър или лош, дискурсът на Волгин напипва пазарна ниша. Кой би оспорил, че от много дълго време в публицистичните предавания на частни и държавни медии струи огромна скука? Изрази като „телевизионна бръснарница“ и „говорилня“ се появиха, за да опишат каненето на едни и същи гости с цел не да се анализират проблеми в дълбочина, а просто да се запълни медийното време по евтин начин. Самите участници, канени десетки пъти, се познават отлично и се обръщат един към друг с малките си имена. От ефира звучи една фамилиарност, която участниците не могат да избегнат дори в редките моменти, когато има силна конфронтация между тях. Такъв беше случаят и с дебата между Лозанов и Волгин в ефира на Нова телевизия. Лозанов пита Волгин: „Петьо, ти защо не каниш различни гледни точки?“, а Волгин му отговаря: „Гого, аз тебе съм те канил“[15].

Освен скуката, Волгин усеща, че в медиите в България има една хегемонна гледна точка, която изключва критика на капитализма. Колко пъти в последния четвърт век сме гледали, слушали или чели в мейнстрийм медии критика на социалните и икономически неравенства в капиталистическите общества? Колко пъти сме ставали свидетели на леви анализи за престъпленията в банковата система или на увеличаването на бедността като проблеми на капитализма? Все още в България цитирането на далеч не толкова радикални икономисти като Пол Кругмън или Джоузеф Стиглиц е достатъчно, за да започнат да те изпращат в Северна Корея.

Много хора искат да чуят анализи на съвременните, реални отношения в капиталистическото общество. Също така, има нужда и от остри коментари, както и гости, които не са толкова познати на аудиторията, а не само казионен „плурализъм“ и поредните „сблъсъци“ между Андрей-Райчевци и Иво-Инджевци. А-specto и Волгин напипват тази ниша и по свое разбиране създават реторика, която да запълни тази нужда. Затова странното е, че в цялата дискусия за Деконструкция най-десният елемент е Волгин, не толкова заради заиграването му със „словото на омразата“, а заради пазарната му ориентираност и способността му да произведе продаваем продукт. Това стана особено ясно след като Конструкция започна да издиша. Предаването на Манолов целеше да представи мнения противоположни на Волгиновите и така само си изкопа гроба. Например, когато Волгин поде кампания в защита на гръцката лява партия „Сириза“, Манолов възклицаваше в ефир: „Слава Богу, че ние нямаме такова правителство!“. Проблемът беше, че тази претоплена манджа се сервираше във всяка медия и то в огромни количества. В един момент Манолов просто се отказа.

Медийният продукт „Волгин“ е доста по-сложно пакетиран от определението му като „ляв“ и „прокремълски“. За водещия на Деконструкция се говори така сякаш той е поддържал Путин преди Путин да дойде на власт. Това е напълно погрешно. Волгин е един медиен продукт, който, въпреки че се мени, непрекъснато остава същия. Той твърди, че винаги е против „консенсуса“, „статуквото“ и че е „антисистемен“. Представя себе си като „критик“ и воин срещу „политическата коректност“. През последните двадесет години продуктът Волгин наистина предлага това. Но като всеки оратор, той трябва да конструира значението на тези термини. Ето тук медийният продукт започва да се мени според обстоятелствата. През последните няколко години той носи етикета „ляво“. Но брендирането беше много по-различно преди това.

Първоначално продуктът Волгин имаше антикомунистическа опаковка. Статия във вестник Сега от преди петнадесет години, озаглавена „Петър Волгин от малък не се подчинявал на нищо“, описва как като ученик в Класическата гимназия Волгин се съпротивявал и вместо задължителната синя униформа му позволили да носи черен костюм. Опитал се да влезе и в дисидентския Комитет за защита на Русе. По време на казармата пък направил опит да сформира нелегална организация в армията, заради което за малко да бъде изправен пред военен съд. След падането на социализма, Волгин остава на антикомунистически позиции и през 1995 г. е един от 34-мата журналисти, които се подписват срещу медийната цензура на правителството на Жан Виденов[16]. Народният представител на БСП и член на СЕМ Иво Атанасов припомня, че предаванията на Волгин „опъваха нервите на червените гласоподаватели. Почти нямаше среща с леви избиратели в което и да е кътче на България, на която да не са настоявали пред мен като председател или заместник-председател на парламентарна комисия да се спрат изявите му в ефира“[17]. Един от опитите за сваляне от ефира на Волгин тогава е предотвратен от Георги Лозанов[18].

Антиконсенсусният продукт „Волгин“ има и една не чак толкова политическа фаза. С отшумяването на делението БСП/СДС и с ускоряването на таблоидизацията на медиите след навлизането на немската компания ВАЦ, Волгин започва да води война срещу политическата коректност в говоренето за интимните отношения. По време на скандала покрай аферата на Бил Клинтън с Моника Люински, Волгин заявява в ефир: „Духането е много хубаво нещо! И ние в радиото си го правим често!“[19]. Само през последните няколко години Волгин започва да слага „лявото“ като етикет на антиконсенсусния му продукт. Можем да очакваме, че в бъдеще продуктът ще продължи да се мени в зависимост от „консенсуса“. Ако лявото и дясното се обединят и станат хегемонни, можем да сме сигурни, че Волгин ще се превърне в центрист и ще лепне етикета „център“ на следващото си предаване. Този процес на преопаковане е неразделна част от пазарната логика, която Волгин следва.


Противоречията вдясно

Най-странното в случая "Деконструкция" е, че антипазарното поведение и заигравката със спирането на предаване идват от либералното дясно. Спирането на медийно предаване не е често срещано явление през последния четвърт век. Един от резултатите от протеклата дискусия за предаването на Петър Волгин е, че българското общество научи за съществуването на държавен регулаторен орган наречен Съвет за електронни медии (СЕМ). През годините една от най-често срещаните критики към СЕМ е, че “нищо не прави”. Това не е критика на СЕМ, а дефиниция на неговата функция. Либералната идея за регулаторен държавен орган на медиите е той да не се намесва в работата на медиите. Затова и свалянето от ефир на предаването на Петър Волгин предизвиква изненада. Освен че българското общество разбра за съществуването на СЕМ, то също така стана свидетел на една необичайна дискусия отдясно. Едва ли можем да си спомним много случаи, в които десни интелектуалци като Евгений Дайнов водят разпалена дискусия за управлението на държавната собственост. Вместо да предлагат обичайните препоръки за съкращаване на персонал, орязване на бюджет или направо приватизация покрай случая с Волгин, десните дейци на прехода ни просвещават за начините, чрез които една държавна институция може да служи на обществото най-добре.

Естествено това са просто реторични похвати, които оправдават свалянeто на „рубладжията“ Волгин от ефир. Противоречията на тези прийоми от дясно са най-забележими при председателя на СЕМ Георги Лозанов. Лозанов твърди, че Волгин е „успял да задигне ‚парче‘ обществена медия и ако искаш да я върнеш на законния ѝ собственик, се чуват писъци до небесата“[20]. След близо двадесет години в СЕМ и НСРТ, Лозанов реши да предпазва собствеността на обществените медии, точно когато един журналист поде проруска линия. Нямаше такава загриженост в много по-сериозни моменти, когато ставаше въпрос не за някакво предаване по радиото, излъчвано един час в седмицата, а за цял обществен телевизионен канал — Ефир 2. Напротив, през 2000 г., когато Лозанов е член на НСРТ от квотата на Петър Стоянов, той смята че БНТ стои вляво и „мирише на социализъм“. Той гласува за приватизирането на Ефир 2 от Нюз Корпорейшън на Рупърт Мърдок, защото носела „аромата на ‘чист‘ капитализъм“[21]. Самия Мърдок той описва като „горския в българските телевизии, който идва най-накрая, за да разпъди със средствата на пазара и конкуренцията ‘бракониерите’“[22].

За разлика от случая с приватизацията на Ефир 2, където Лозанов е активен участник, той мълчи в редица други случаи, когато обществените медии са подложени на натиск от капитала. Не е ли „задигане“ на парче медия законът, който налага на БНТ 12% от продукциите ѝ да бъдат външни? Защо трябва например БНТ да плаща на частна компания да прави кулинарни предавания? В едно интервю по тази тема с дългогодишен журналист в БНТ, той реторично ме попита: „Ние все едно не можем да си сготвим?“. Какво да кажем за факта, че предавания в обществените медии зависят от рейтингите и пийпълметрията? Въпреки че обществената медия има различни функции от частните, чрез зависимостта от рейтингите тя е вкарана в пазарна конкуренция с комерсиалните развлекателни програми. Често пъти съревнованието е неравно. Как например може една обществена медия да се състезава с частни медии, когато по закон тя трябва да предава в пиково време редица събития като тържествения концерт по случай 135-годишнината от основаването на Българската народна банка? Такова предаване едва ли може да се конкурира дори и с програмата на бебешкия канал. Въпросът за рекламите е още по-сериозен. Въпреки че е обществена телевизия, БНТ трябва да излъчва реклами, защото бюджетът ѝ е много по-нисък от този на редица други източноевропейски държави. С това качеството пада. Тези и ред други проблеми разпъват на кръст обществените медии и струват на данъкоплатците милиони левове. Но те не са проблем за Лозанов и други десни активисти, защото са породени от капиталистическите отношения в медиите и обществото, и следователно се възприемат като естествени. Те могат да станат тема на дискусия вдясно, само ако са свързани с Русия.


„Плурализмът“, „обективността“ и регулаторът Георги Лозанов

Може ли въпросът за плурализма и обективността да бъде отправен в посока не само на журналиста, ами и към регулатора? Първо, трябва да се отбележи, че използването на тези термини по адрес на казуса с Деконструкция е доста подвеждащо. Обвиненията срещу Волгин създават чувството, че след 1989 г. в България е основан успешен, честен и непроменлив „плурализъм“, който 25 години по-късно бива разклащан от един руски пропагандист. Тук няма място да разгърнем тази голяма тема, но трябва да се отбележи, че идеята за плурализъм в България е доста променлива.

В началото на 90-те „плурализъм“ означава поддръжка на СДС от страна на обществените медии. Тогава централните новини по БНТ, водени от Нери Терзиева и Асен Агов, са превърнати в предизборни клипове на СДС[23]. Когато Агов става шеф на БНТ, Терзиева - на Ефир 2, а Иво Инджев - на БТА, този „плурализъм“ се проявява и в структурата на медиите под формата на масови чистки и уволнения, в резултат на които са унищожени местните и международни кореспондентски мрежи. Идеята за плурализъм в тези петнадесет години (1996-2010), през които ВАЦ държи 70% от пазарния дял на вестници, е друга. Според ВАЦ, въпреки че 24 Часа и Труд се управляват от един собственик, имат един и същ отдел за разпространение и реклама, техните редакции са различни и представят различни мнения. Тогава, въпреки перверзността си, аргументът на немските собственици е приет от Комисията за защита на конкуренцията. В резултат на това обаче „плурализмът“ е доста стерилен. Орлин Спасов описва ситуацията така: „ако едното застъпва дадена позиция, другото обикновено представя алтернативна гледна точка, без зад нея да стои изявена политическа позиция. Това означава риск от комерсиализиране на плурализма и компромис с деонтологичния подход към информацията. Така да се каже инкасират се всички възможни ‘гласове’“[24]. Историята на развитието на „плурализма“ в България има и други сложни метаморфози, които няма как да бъдат описани тук. Важното е да се отбележи, че тя често пъти е изкривявана далеч преди Волгин да започне да говори за Русия.

Проблемна е не само презумпцията за статичен и процъфтяващ плурализъм (според либералната Фрийдъм Хаус България е на 75 място по свобода на словото през 2014 г.), но и прибягването към този критерий в момент, когато той е в дълбока криза в обществата, от които го внасяме. В последното си интервю преди да напусне България, бившата посланичка на САЩ у нас Марси Райс заяви, че „имаше времена, в които се смяташе, че журналистиката трябва да бъде напълно обективна. Днес и в САЩ сме приели, че една медия заема една политическа позиция, а друга медия - друга позиция…”[25]. Но, подобно на много други случаи, Георги Лозанов и десните в България са по-големи католици и от Папата.

Ако за момент оставим променящите се значения и кризата на идеята за „плуралистични“ медии настрана, не е ли редно да проследим дали самият СЕМ следва тези идеи? Това е редно, защото председателят на СЕМ - Георги Лозанов - обича да взема отношение по дадени въпроси и често излиза от ролята на скучен и мълчалив бюрократ, който следи за спазването на закона.

Когато имат власт, либералите обикновено действат по два различни начина. Единият е да търсят консенсус, да избягват медийните изяви и влизането в остри спорове и общо взето да предпазват статуквото. Много от демократите в САЩ са такива и поради лесното им „огъване“ те са описвани като „безгръбначни” от поддръжници, които са недоволни от тази слабост. Като такъв е описван и президентът на САЩ Барак Обама. В Бостън бял полицай нахлува в дома на чернокож професор от Харвард и го арестува. Вместо Обама да критикува полицията и да изнася разпалени речи за расизма, той кани както полицая, така и професора в двора на Белия дом, за да пият бира. Другият тип либерали обичат да се изявяват в медиите, влизат в спорове и не се свенят да изразяват мнения, които не са популярни. Лозанов е от този тип либерали. Той обожава да навлиза в медийното поле с доста партизански инициативи. Председателят на СЕМ произнася слово при откриването на „паметник“ (или по-скоро тухла) на Берлинската стена. Той подписва декларация в подкрепа на Синята коалиция и се надява тя да се обедини с ГЕРБ, а Бойко Борисов да се превърне в „българския Хелмут Кол“[26]. Преди няколко години Лозанов поде кампания за отваряне на архивите с досиета на журналисти, за да се види кой е бил част от ДС. За тези, които нямат време да задоволяват интересите на Лозанов, той констатира, че „не разбират Хавел. Или просто не са го чели“[27]. По същия начин и неотдавна Лозанов се включи в кампания за създаването на Музей на комунизма. Тези, които и в този случай не искаха да тачат идеите на Лозанов и компания, бяха изправени пред дилема: „Може да прозвучи крайно и опростено, но всъщност, който не иска да имаме музей на комунизма, значи чака комунизмът пак да дойде“[28].

Крайна и опростена беше и една от най-скорошните изяви на Лозанов. През 2013 г., разчитайки на финансова подкрепа от БНТ и Националния филмов център, Лозанов бе сценарист на филм „И България е една голяма грешка“. Ако към документални филми се прилагаха същите критерии, каквито се прилагат за публицистични предавания като това на Волгин, то Лозанов би трябвало да се самоглоби. Първо, в този „разказ за прехода“ са интервюирани 12 личности, всичките от които са мъже, защото нали се сещате, че жените не разбират от политика. Освен това, почти всички участници са от тъмносиньото съсловие на София: Михаил Неделчев, Николай Колев-Босия, Любо Канов, Явор Дачков, Калин Янакиев, Красимир Гергов, Георги Господинов, Богдан Богданов, Слави Бинев. Гледната точка на филма, който се занимава с любимата тема за ДС, оставяйки първоначалното цитиране на Жан Бодрияр и Зигмунд Фройд като загадка, е подобна на едностранчивите предавания на Волгин. Загадка е и връзката на заглавието на предаването Деконструкция с теорията на Жак Дерида. Разликата е, че Волгин има някаква аудитория. На прожекцията на филма И България е една голяма грешка в Дома на киното през 2014 г. за пръв път ми се случи да остана само с още един зрител в киносалон с такива размери.

Лозанов не остана безучастен и в последните седмици, което е разбираемо, защото Волгин го обвини в какво ли не. Освен че нарече водещия на Деконструкция „фалшив герой“, Лозанов, в неговия познат антикомунистически стил, описа Волгин като „пропагандатор от още по-предишни времена“ (въпреки че Волгин е още тийнейджър през 1989 г.). Лозанов добавя, че Волгин „върти от начало до край в предаването си една и съща изтъркана плоча“[29]. Самият Лозанов обаче също „върти една и съща плоча“, но не в последните две години, а в последните двадесет и две. При Лозанов, който е член на медийния регулаторен орган от създаването му през 1997 г., когато все още носеше злополучното название НСРТ, а от 2010 г. е член и председател на СЕМ, нюанси и сиви зони няма. Множеството текстове, които той пише като интелектуалец, са доста предвидими и еднакви и затова лесно могат да бъдат събрани в една книга с „плуралистичното“ заглавие Мое дясно. Там намираме обичайните идеологеми на тъмносиния дискурс, като например, че обществото, в което живеем сега не е капиталистическо, а е продължение на комунизма: „Ние построихме червен капитализъм, който не е алтернатива на комунизма, а е своеобразно негово продължение“[30]. Изтъркано звучи и свързването на настоящите дълбоки социални проблеми с „комунизма:“ „[п]ървата [протестна електорална вълна] беше срещу репресивната комунистическа система, втората - срещу остатъците и модификациите ѝ през посткомунизма, които ни пречат да станем европейска държава“[31]. Примерите от тази изтъркана плоча са много.

В дискурса на Лозанов има екстремни мнения и конспирации, които обикновено са неразделни елементи на пропагандата. А точно в това той обвинява Волгин. Например, Лозанов определя кварталите с панелни блокове като „социалистически лагери“. В текст, писан преди по-малко от десет години, Лозанов предлага десните да направят фондация „Край на панелните гета“, защото, ако техните обитатели „не отидат до центъра или не си пуснат телевизора, така и няма да разберат, че е демокрация“, а в блоковете продължавал да „обикаля призракът на равенството (в мизерията)“[32]. Исканията за по-високи пенсии през 2009 г. Лозанов сравнява с национализацията след 1944 г.: „Левият разказ беше разбира се социален: да дадем на бедните, особено на пенсионерите и особено на нашите червени бабички и дядовци. Същият този социален разказ, заради който на 9 септември партизаните нахлуват в домовете на богатите и те сами се настаняват там“[33]. А с какво се различават конспирациите за ДС на Лозанов с тези за ЦРУ и Америка на Волгин, освенс фактът, че едната институция не съществува? Лозанов обаче продължава да говори за нея в сегашно време: „ДС търси нови механизми да гарантира влиянието си и да запази позициите. Един от тези механизми е непременно да влезе в парламента“[34]. „ДС е класическа политическа полиция на мисълта, така, както я описва Оруел“[35]. Както във всички идеологически и пропагандни разкази, при Лозанов има и утопия. Тя е антикомунизмът да се превърне в памет за цялата нация, в „морален“ и „библейски“ разказ за всички[36].

С други думи, Лозанов съвсем не е тих бюрократ, а обича да влиза в медийното поле и то с крайни мнения. Така той е построил една собствена комунистическа утопия. Някъде в Немската идеология Маркс пише, че в бъдещето комунистическо общество човекът няма да е прикован към една професия, а ще ловува сутринта, ще лови риба следобед, а след вечеря ще бъде критик. Георги Лозанов е осъществил нещо такова. Той е председател на СЕМ сутрин, гост е на някое предаване следобед, а вечер критикува комунизма. Въпросът обаче е защо той сочи с пръст Волгин като нарушител, когато самият той като медиен регулатор също има силно изявени едностранчиви политически позиции и не страни от публични изяви? Само че няма кой да регулира регулатора.


Плурализмът и медийните изследвания

Накрая искам накратко да пренеса дискусията за плурализма в едно друго поле, което сякаш допада много повече на Лозанов, отколкото работата му в СЕМ. Все по-ясно става и на десни, и на леви, че България изпитва сериозни проблеми с медиите. Важен елемент в такава обстановка са не само журналистите и регулатора, а и интелектуалците. Лозанов е съставител на поне пет ценни сборника за медии (казвам това без капка ирония), автор на множество текстове, а като доцент по комуникации е една от основните фигури в тази сфера. Има ли плурализъм в сферата на изучаването на медиите? Според моите проучвания, въпреки наличието на много книги, статии, сборници и дори медийни енциклопедии, състоянието на медийните изследвания всъщност е много едностранно. Има множеството интересни текстове, но критична, лява политическа икономия на медиите отсъства. Първият „независим“ вестник в България бе придатък на Първа частна банка, а четвърт век по-късно наблюдавахме сливането на банка и медия (КТБ и ТВ7). Рекламни агенти имат дялове в медии и пийпълметрични компании. Обществените медии са поставени на какви ли не изпитания от капитала. За жалост, обаче, критични научни трудове, които изследват как неолибералният капитализъм влияе на медиите просто няма.

Тук трябва да подчертаем, че това съвсем не е български проблем, а е присъщ на цяла Източна Европа. Медийният теоретик Колин Спаркс отбелязва, че на Запад едни от най-известните писатели, занимаващи се с политическа икономия на медиите като Далас Смайт, Хърбърт Шилър, Армънд Мателарт, Никълас Гарнхъм, Греъм Мърдок, Питър Голдинг, Винсент Моско, Джанет Васко, Робърт Макчесни и много други, „не крият ясна, а някой път и изрична“ привързаност към марксизма[37]. Заради това, както и заради „ентусиазираната подкрепа“ на някои от тях за реалния социализъм, те „не получават топло посрещане в посткомунистическия свят“[38]. Това естествено е сериозна загуба, когато в бившия Източен блок наблюдаваме медийни феномени, които изискват критична и лява политическа икономия на медиите.

Политическата икономия не е единственият губещ в сферата на медийните изследвания. Въпреки че българското медийно поле е залято от реклами и развлекателни формати, Франкфуртската школа също рядко влиза в употреба на медийните изследователи, вероятно заради левите им политически позиции. Общо взето с малки, но качествени изключения, като трудовете на Орлин Спасов и Лиляна Деянова, българската медийна критика е заклещена някъде между Юрген Хабермас и Маршъл Маклуън. Освен че медийните изследвания са предимно десни, те са и често елитарни и изрично антилеви. Не може и да бъде другояче, когато водещи учени (някои от тях бивши министри и народни представители на СДС) в тази среда са хора като Георги Лозанов, Александър Кьосев, Ивайло Знеполски, Михаил Неделчев и други.

В заключение, проблемът със спирането на Деконструкция е симптом на много по-дълбоки проблеми в медиите и обществото, отколкото липсата на плурализъм в едно седмично предаване на БНР. Проблемът е, че разделителната линия „Русия“ се затвърждава заради такива дискусии. Същевременно неолибералната медийна среда продължава да позволява сливането на банки и медии, ерозирането на обществените медии, използването на медии като удължения на корпорации, умножаването на развлекателните формати и окончателното таблоидизране на всички медии. Затова, предложението ми към десни и леви журналисти и интелектуалци, на които все им се привиждат ДС, Русия и Путин, Америка за България и Сорос, е да прочетат историята за римския император Тит Флавий Веспасиан, който въвежда за пръв път платеното ползване на обществени тоалетни. Когато се надига критика срещу този нов начин за балансиране на държавния бюджет, той отговаря с фраза, с която е запомнен и до днес: „Парите не миришат“. Парите не миришат нито на американска демокрация, нито на руски нефт. Но пък затова капиталът следва определени закони включително и в медийното поле, които марксистката политическа икономия изследва много по-добре, отколкото теориите на Маршъл Маклуън за „глобалното село“, което като че ли е пред пълен разпад.

Спирането на предаване, защото не е „плуралистично“, не е решение. Казусът „Деконструкция“ завършва годината за медиите доста негативно. Случаят трябва да се разглежда заедно с угасването на две други медии тази година - списание Тема и всекидневника Преса. Изчезването на Тема е особено неприятно, защото с него (поне засега) изчезнаха и гласовете на висококачествения журналист Калин Първанов, както и на може би най-добрия икономически журналист - Димитър Събев. Както при Деконструкция, можем да спорим дали Тема и Преса бяха наистина леви. Но фактът е, че тази година две медии и едно предаване, които бяха категоризирани като леви и от дясно, и от ляво вече не съществуват. Ако нещата продължат в този дух и през новата година, в близко бъдеще може да очакваме още много избори, в които десни политици ще печелят с 85% от гласовете.


 

Бележки:


[1] Мария Черешева, „Против съм свалянето на 'Деконструкция’, но не съм солидарна“, Topnovini.bg, 22 декември 2015, http://sofia.topnovini.bg/node/647319.

[2] „БНР: Петър Волгин налагаше цензура“, Площад Славейков, 21 декември 2015, http://www.ploshtadslaveikov.com/bnr-petar-volgin-nalagashe-tsenzura.

[3] Даниела Горчева, „Прочит на историята: Защо в България имаше антиеврейско законодателство през Втората световна война?“, Дневник, 12 януари 2013. http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/01/12/1978474_prochit_na_istoriiata_zashto_v_bulgariia_imashe.

[4] Пак там.

[5] Пак там.

[6] Пак там.

[7] Дянко Марков, “Устояхме, защото бяхме добри хора“, Дневник, 9 декември 2014, http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/12/09/2423809_ustoiahme_zashtoto_biahme_dobri_hora.

[8] Даниела Горчева, „Дянко Марков с прочит на малко известни факти от най-новата ни история“, mediapool.bg, 26 март 2012, http://www.mediapool.bg/dyanko-markov-s-prochit-na-malko-izvestni-fakti-ot-nai-novata-ni-istoriya-news191103.html. Цитатът е от Юлиана Методиева, „Когато медиите говорят с половин уста“, Либерален преглед, 25 януари 2015, http://www.librev.com/index.php/prospects-bulgaria-publisher/2620-2015-01-25-12-53-01.

[9] „Даниела Горчева: Ако постигнете забрана на Луковмарш, ще изчезнат ли ксенофобите и расистите?“, #Хаштаг-Бг, 12 февруари 2014, http://hashtag-bg.com/articles/7038/%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%88-%D1%89%D0%B5-%D0%B8%D0%B7%D1%87%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%82-%D0%BB%D0%B8-%D0%BA%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%84%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5

[10] Вж. Jana Tsoneva and Stanimir Panayotov, “Bulgaria’s Creeping Apartheid. Part I: Mobilizing Racism to Shrink the Social State, Part II: Liberal Dehumanization”, Lefteast, 5 January 2015, http://www.criticatac.ro/lefteast/bulgarias-creeping-apartheid-ii-liberal-dehumanization.

[11] „Георги Лозанов: Речта на омразата е подстрекателска“, БНР, 22 декември 2014, http://bnr.bg/post/100501347/georgi-lozanov-rechta-na-omrazata-e-podstrekatelska.

[12] Пак там.

[13] Георги Лозанов, Мое дясно (София: Сиела, 2011), 16.

[14] Черешева, „Против съм свалянето...“.

[15] “Здравей, България“, Нова Телевизия, 22 декември 2015, https://www.youtube.com/watch?v=uJ8Dbj0K9Z4.

[16] Албена Драганова, „Петър Волгин от малък не се подчинявал на нищо“, Сега, 24 март 2001, http://www.segabg.com/article.php?id=174772.

[17] Иво Атанасов, „СЕМ не само не е взел решение да спре ‘Деконструкция’, а дори не е обсъждал свалянето”, E-Vestnik, 23 декември 2015, http://e-vestnik.bg/24209/sem-ne-e-spiral-dekonstruktsiya-volgin-tryabva-da-bade-po-otgovoren-kam-svoeto-predavane.

[18] Драганова, „Петър Волгин от малък...“.

[19] Ели Славова, „Аз съм насилник и жертва едновременно“, Ева, 24 декември 2006, http://www.eva.bg/article/5093-az-sam-nasilnik-i-zhertva-ednovremenno.

[20] „Георги Лозанов за Петър Волгин: Фалшив герой“, Площад Славейков, 20 декември 2015, http://www.ploshtadslaveikov.com/georgi-lozanov-za-petar-volgin-falshiv-geroj.

[21] Георги Лозанов, „Краят на един ефирен монопол“, в BTV: Новата Визия, съст. Георги Лозанов и Орлин Спасов (София: Фондация Медийна Демокрация, 2008), 129.

[22] Пак там, 129.

[23] Няколко от емисиите на централните новини водени от Агов и Терзиева могат да се видят тук: https://www.youtube.com/watch?v=1GWbVDu7BDA.

[24] Орлин Спасов, „Криминалният жанр и таблоидът“, в Дневен Труд: Лидерът, съст. Георги Лозанов и Орлин Спасов (София: Труд, 2002), 116.

[25] „Марси Райс, посланик на САЩ: Не бива да изпускаме момента за съдебната реформа“, Интервю с Радина Колева и Велислава Попова, Дневник, 20 юли 2015, http://www.dnevnik.bg/intervju/2015/07/20/2574167_marsi_riis_poslanik_na_sasht_ne_biva_da_izpuskate/?ref=interview.

[26] Лозанов, Мое дясно, 159, 178.

[27] Пак там, 239.

[28] Пак там, 268.

[29] “Георги Лозанов за Петър Волгин: Фалшив герой“.

[30] Лозанов, Мое дясно, 148.

[31] Пак там, 178.

[32] Пак там, 101.

[33] Пак там, 152.

[34] Пак там, 148.

[35] Пак там, 254.

[36] Пак там, 325.

[37] Colin Sparks, “The Interplay of Politics and Economics in Transitional Societies”, in: Central and Eastern European Media in Comparative Perspective: Politics, Economy and Culture, Ed. By John Downey, Sabina Mihelj (Burlinton: Ashgate, 2012), 42.

[38] Ibid., 44. 

canlı bahis siteleri