cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

В интервю за „Маргиналия”, Марина Лякова наново обръща вниманието ни към една, надявах се, поизоставена дихотомна двойка. Тази на „дефицитите” и „успелите”. Този път, в обращение е пусната „мобилността” като разделителна линия, според която може да измерваме космополитността на „успелите” и недотам космополитните бедни. Някак плавно се вмъква усещането, че „мобилността” е привилегия на немаргинализираните, на тези, които знаят езици, могат да боравят с най-новия гаджет, произведен от Apple и се мятат от полет на полет между грандиозните Лондон, Мюнхен и Амстердам, за да упражняват и като че ли даже да затвърдят тази своя привилегия. Поне на пръв поглед. Всъщност, в този разказ, понятието за космополитност дава път на едно друго понятие – това на транснационализма. Лякова ни казва, че „образователните и експертните мобилности са съвършено различни от хуманитарната, климатичната или социалната миграция.” За тези, които изучават историческото изговаряне на това какво означава миграция, няма как да не направи впечатление, че в последните години има изместване на фокуса от миграция към мобилност, от интернационална миграция към транснационална мобилност и създаването на двойнственост между тези, които са мобилни (обикновено „успелите” в разказа на Лякова) и тези, които просто мигрират (обикновено „проблематичните”). Спрямо тази транснационалност, и съответно спрямо липсата на качеството на транснационалност, се създава една нова група, или както Лякова я нарича „новите маргинални групи”. Те са изключени. По-лошо, те са „осъдени в уседналост.” И тук се прокарва едно миниатюрно противоречие в този тип наратив – как така незнаещите езици, неползващите нови комуникационни технологии (поради липса на образование?) са уседнали в нетранснационалността си, а пък същевременно все пътуват?


„Другият” на “успелите” в разказа на Лякова са:


“проблемните мигранти”..., социално слабите, [субекти в] проституцията, [спекулантите със] социални помощи, безработицата.


Към тези “дефицити”, както ги нарича Лякова, е насочен маргинализираният изследователски интерес в Германия. Това е съзряно като методологическо тегло, тъй като подобен подход опитомява разказа на „успелите” и ги прави невидими. Разбира се, „успелите” винаги и преди всичко трябва да са „видими”.  В интервюто за “Маргиналия” обаче оставаме с усещането, че разказът за успелите трябва да се прави за сметка на „проблематично” пътуващите. Разбира се, тук е необходимо уточнение. Т.нар. маргинален изследователски интерес не е насочен към „тях” per se. Изследователският интерес е насочен от една страна към производството на „социална слабост”, необходимостта от сексуален труд, безработица (аз лично безработен „дефицит” в Германия не съм виждала, често обаче се вижда отказът даден труд да се приеме за легитимен) и не на последно място към много от хората, които се опитват да се устроят в Германия държат на правото си да получават социални помощи. Последното е израз на протеста им именно срещу процеса, чрез който трудът им продължава да не се зачита като такъв, което пък води до невъзможност да получат социални придобивки. Този протест често остава неразбран и бива възприет като “посегателство” срещу държавата. Изследователският интерес се фиксира в производството на тези неравенства, именно защото субектите им твърде дълго са били невидими. Интересът е насочен и към това как се затвърждават класови разделения като немобилни и мобилни от една страна и мобилни и мигриращи от друга.

Този наратив не ни е непознат, но той по-често се разгръща на „местна почва”. Така например
Николова, Цонева и Медаров проследяват как социалните антагонизми, произтичащи от задълбочаващата се криза на капитализма биват опитомени през обговарянето на „ние” и „тях” по време на протестните вълни в България. „Ние” сме граждански активните, полезните за обществото, умните. „Те” са несъвместими с „нашата” креативност; „те” са беззъби, сраснали със собствените си противоречиви искания и, в края на краищата, неумни. Тези антагонизми са мобилизирани, обаче, и в разказа ни за „мигрантите” и „мобилните”. Небезизвестна е молбата на група протестиращи, отправена към „Европейските страни” да не слагат всички българи под общ знаменател и да започнат ите да правят разлика между „красиво” и „глупаво”. Искането бе негласно отправено към политици като Дейвид Камерън и Ханс-Петер Фридрих, които неуморно създаваха образа на т.нар. „турист за социални помощи” – миграционна категория, която залегна дълбоко в дискурсивните практики в държави като Германия и Великобритания, и която изцяло промени идеята ни за „свобода на движение”. Тази „свобода” вече не е мислена като неотделима от материализирането на либералното тяло в обговарянето ѝ, а е разглеждана като опосредстващ факторв злоупотребата със останките на социалната държава.

Така стигаме и до отговора на зададения от “Маргиналия” въпрос, на който интервюто не дава отговор, а именно: Защо „ние сме тук да вземем вашата работа” отсъства от антибежанската реторика в България? Отговорът тук несъмнено следва плоскостта на връзката между движение (миграция) и все по-голямото отсъствие на социалната държава. Ако обърнем внимание, антибежанският език следва страха от преразпределение на така или иначе миниатюрните социални помощи към радикалния „друг”. Разпределението е презирано не единствено, когато е насочено към „другия” вътре в националното тяло (ромите), а и заради насочването му към „другия”, идващ отвън. Постоянното мърморене за това колко струва месечната издръжка на един бежанец и цитирането на главозамайващи цифри (например 1200 лв) е именно изместването на страха от нямане на работа (така или иначе нямаме) към нямане и на елементарна възможност да се възпроизведем дори физически (социални помощи като гарант за това възпроизводство). Този страх не е присъщ единствено за България, той се усеща и в Германия, където се вплита в страха от загуба на работа.

Производството на изброените в предишния параграф „реалности” не би било възможно без един основен опосредстващ фактор, свързан с европейското пространство – свободата да се движиш. Имам предвид начина, по който тази свобода се дефинира от либералните демокрации и апологети на свободния пазар. Определените от Лякова като маргинални изследователи на „дефицитите” в Германия отдавна сме стигнали до извода, че свободата на движение спомага за свръхексплоатация на труд, който идва от т.нар. икономическа периферия на Европа като Румъния, България, Италия, Испания. Отношенията между труда и капитала са заключени в понятието за работна сила. Работникът продава единствената си стока, а именно способността си да се труди, и превръща тази си способност в разменна стойност, срещу което получава и средства за препитание и съответно за собственото си възпроизводство (както като капитал, така и като работна сила). Процесът е брилянтно описан от Маркс като основен за капиталистическите отношения. Голяма част от така наречените мигриращи бедни са изключени от това отношение. То е прекъснато именно там, където трудът получава средства за препитание срещу това, че е вложил способността си да се труди. В голямата си част, така презрените „дефицити” не получават нищо. Неизплатени заплати, същевременното съществуване на тези работници в пространство, което ги зачита като легални, но не зачита труда им като редовен и последвалата невъзможност да получат социални придобивки са ежедневие за много хора. Миграцията тук е придобила формата на специфично средство за препитание. Свободата на движение, подизпълнители и държавата се свързват по начин, който произвежда и възпроизвежда определен тип трудещ се: такъв, който постоянно се движи, за да си намери работа, която, евентуално, да се заплаща. Движението за много хора се е превърнало в неизменна част от възпроизводството на работната им сила и съответно в една от основните ѝ способности. Това е валидно както за „нискоквалифицирания”, така и за „висококвалифицирания” труд.

Уседналостта за някои хора не е „назадничавост” или „препятствие“ пред тяхната задължително изисквана транснационалност и погрешно схванат живот. Уседналостта се превръща в привилегия. Било то уседналостта в даден университет, институт или фабрика, било то възможността да останеш на дадена географска ширина за по-дълъг период от време.

canlı bahis siteleri