cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

В интервю за сп. Маргиналия от 26.02.2016, социологът Марина Лякова излага свои мисли по един належащ въпрос от последно време, а именно т.нар. „бежанска криза“. Няма да се спирам много подробно на нейното изложение за миграцията (нещо, което Рая Апостолова направи в достатъчна дълбочина), а на моментите, в които Лякова говори за опита си на социален учен и за мястото и ролята на учените в решението на „извънредностите“ и „рисковете“ на нашето време. Всъщност, въпросът, с който ще се занимая е засегнат в последната част от интервюто, но централното значение на тази дискусия не бива да се подценява. Нейният залог е изведен като заглавие, което рамкира очакванията у четящия.

И така, в последната част от интервюто Лякова вменява начин, по който социалните учени могат перформативно да изразят своята гражданска позиция, а именно като участват в обществените дебати от позицията на активни експерти: „социалният учен повече от всякога е призван да бъде не просто академична фигура, но и активен гражданин, да взима думата и да участва в обществените дебати, а не да ги гледа пренебрежително от високата кула на академичното познание“.

Само че пред активния гражданин-експерт стои един проблем: „недоверието в експертността, което [..] се шири в българското публично пространство“:


Освен че всички разбираме от футбол и волейбол и сме готови да подредим националните отбори по-добре от треньорите им, със замах започнахме да подреждаме и учебниците по история и по литература. Даваме акъл как да ремонтираме военните самолети, знаем най-добре кои ваксини са вредни и кои – не, как да решим конфликтите в Сирия, а и колко лоша е политиката на Меркел.
  Разбира се, че всеки има право на мнение и на свободното му артикулиране, но много ценно качество е способността да се вслушваме в преценките на хора, които са специалисти в области, в които ние нямаме експертиза.


Дефицитът на „доверие“ към експертите е пряко свързан и с това, което Лякова нарича „усещане за катастрофичност“. Понеже според нея усещането го има в изобилие, тя идентифицира мрънкащото мнозинство (да ги наречем – загубилите от прехода) като носител на това усещане:

Но едно нещо има в изобилие – и това е усещането за катастрофичност. Миграцията в България се мисли през загубата. Емиграцията е  „загуба на националния капитал” –  „младите и умните заминават завинаги и няма да се върнат”, а имиграцията е  „загуба на национална идентичност”, на  „българщина” –  „тълпи от подивели пришълци ще ни залеят”. Това схващане е не само изключително преувеличено, но и вредно, защото внушава обреченост.

На изобретената от нея категория на „черногледите“ тя се мъчи да повлияе, противопоставяйки една позитивна нагласа:

Реалността е по-различна – има много българи, които се връщат след обучение или работа в чужбина, започват бизнеси, създават семейства. А тези, които живеем извън страната, съвсем не сме се сбогували с България  „завинаги” – ние сме в България отдалеч – било то участвайки политически и граждански, било то работейки по съвместни проекти, било то полагайки грижа за семействата си. Не харесвам катастрофическия дискурс, защото той сее омраза, а и внушава, че така или иначе сме обречени. Не сме!

Да се морализира практиката е лесно, особено когато личният биографичен опит на говорещия е богат на примери за възможности, които са се отворили пред образования мобилен елит от Източна Европа. (Марина Лякова живее и работи като изследовател и преподавател в Германия от над 20 години: „Аз съм от поколението, което все още помни забраните за пътуване, опашките за визи пред посолствата, трудностите за получаване на разрешение за работа в чужбина. Помним разделената Европа, помним границите. И не, не ги искаме обратно!“). Лякова поучава „черногледите“, но все пак се опитва да обясни въпросното „черногледство“. Тук е и ключовият пасаж, където става ясно какъв е залогът за социалните учени да се включат в „експертната игра“.

Все по-отчетливото публично надвикване и черногледство е израз на профанизиране на дебатите и на недоверие към експертното знание. За това обаче не са виновни само медиите [..] Отговорност носи академията – за съвсем не безпроблемния начин, по който се номинират експертите днес в България, за нарояването на университети и учени със съмнителни академични достойнства и нива на експертност. Отговорността е и на самите експерти. Днес социалният учен повече от всякога е призван да бъде не просто академична фигура, но и активен гражданин, да взима думата и да участва в обществените дебати, а не да ги гледа пренебрежително от високата кула на академичното познание. За да използвам прекрасните фигури от есето на Алфред Шютц “Добре информираният гражданин”, ако социалните учени не са активни “експерти”, все по-често думата в публичните дебати ще бъде взимана от “човека от улицата”.

В допълнение към опозицията „дефицитния Друг“, който Рая Апостолова вече разгледа, Лякова конструира още един Друг: „черногледият“ - поради липса на по-добра дума – народ. Това е проста опозиция: експертите срещу „човекът от улицата“. Знаещите срещу незнаещите. Опозицията упорства дори и когато въпросните различни категории хора споделят идентични виждания – като популярните схващания, че е наложително да се отчлени „автентичния“ бежанец от „неавтентичния“, които се споделят и от социолога.[1] (Всъщност, в цялото интервю тя борави със серия от опозиции, които като социолог би трябвало да проблематизира: например, „бежанци“ и „имигранти“[2], на които се спирам малко по-долу).

Нека видим как се разгръщат последствията от заеманато на желаната от Лякова субектна позиция на активен гражданин-експрет. Според Лякова:

Европа няма обща миграционна, включително и бежанска, политика. Ние премахнахме вътрешните граници, създадохме общо европейско пространство, имаме общ пазар, обща образователна мобилност, но не се разбрахме кой, как и на каква цена ще контролира външните граници. Не се договорихме как да разпределяме идващите мигранти и бежанци. И най-важното – не се разбрахме за това, кой по какви критерии има право да бъде имигрант и кой – бежанец.

Тук Лякова говори от името на управлението („ние“, „разбрахме“ и т.н.). Това прозира както от използваното от нея първо лице, мн. ч., така и при нерефлексивната употреба на някои означаващи от управленческия речник. Например, при безвъпросното боравене с категориите „бежанец“ и „имигрант“. Тези идентичностни категории не произтичат от опита на положените в тях, а идват отгоре-надолу.[3] Това са управленчески категории, с които групи населения биват управлявани и поставяни на мястото им: вътре или вън от „Крепостта Европа“, в лагер за задържане или в свободен такъв, като легитимен притежател на „зелена карта“ или „illegal alien”. Лякова дори твърди, че категориите не били достатъчно определени („не се разбрахме за това, кой по какви критерии има право да бъде имигрант и кой – бежанец“), което е вярно само и единствено от гледна точка на управленческия разум. Само пред този разум напира спешността на „въпроса“ за неуправляемите населения (в исторически план: „бежанския въпрос“, „циганския въпрос“, „еврейския въпрос“....) в целия им хаос от пресичания, противоречия, изплъзвания и разпилявания, който трябва да бъде дисциплиниран и направен мислим, за да бъде управляван.[4] Самата Лякова представя себе си като въплъщение на управленческия разум, като знаеща и разбираща какво отделя „истинската хуманитарна политика“ от „произвола“ („Това не е хуманитарна политика, това е произвол.“).

Всъщност, целият апарат за сигурност на ЕС, както и международното право, са впрегнати в отсяването на „автентичните“ от „неавтентичните“ мигранти. Самата Лякова споменава Женевската конвенция от 1951 г., която не е нищо друго освен кристализация на практики по управленческо отчленяване на дадена група като обект на определени политики (като „право на убежище“). Но факт е и че идеалните типове, с които експертите и политиците подхождат към населенията мутират. Днес сирийците могат легитимно да изискват бежански статут, но това им право би могло да бъде отнето всеки момент, както стана с афганистанците съвсем наскоро.[5] Категориите непрекъснато еволюират заедно със ситуацията, която се мъчат да направляват. А пък ако си от другата страна на силовите отношения, от „управляваната“ страна, категориите се стоварват с цялата жестокост на непоклатимата си определеност: „нелегален имигрант! Депортация!“ И край с мечтите за добър и сигурен живот.

Накратко, Марина Лякова натиква социалните учени обратно там, от където те се мъчат да се измъкнат от няколко десетилетия: или откакто социалните учени придобиха рефлексивност за, и критична дистанция от, времето, когато науката е била „прислужница“ на властта. Например, автоматичното разпределение на първите поколения социални антрополози е било в британското Министерство на колониите като експерти, чието интимно знание за колонизираните, придобито на терена, е трябвало да помага на господарите да управляват туземните населения по-ефикасно. По същата логика, Лякова иска от социалните учени да участват като екперти в разделянето и разпределението на мигриращи населения на „не/заслужаващи” бежански статус. Но ако да бъдем „активни граждани“ означава да впрягаме придобитите на терена знания за управленчески цели и да съучастваме на една несправедлива система, която произвежда социално страдание за изключените от нея населения, може би е време да преоткрием добродетелта на „пасивния гражданин“.

Разбира се, не е задължение на социалните учени да стават застъпници на маргинализираните населения, които описват. Също така, не е никак учудващо, че има социални учени, които не искат се мотаят с парии, наркомани, бедни мигранти и прочие „дефицитни“ отрепки, а искат да са по-близко до елита. По-учудващо е, когато подплатяват аспирациите си да се присъединят към елитните експертни кръгове с цитати от Пиер Бурдийо, или социологът, който изигра възлова роля в самопроблематизацията на социалните науки и в т.нар. „рефлексивен обрат“ (например чрез повелята да „обективираме обективиращия разум“). Лякова обаче не го обективира, а нерефлексивно сесубективира като експерт в опозиция на „нищетата на света“, в секундата, в която кокетира с познание върху Бурдийо с интервюиращата я Светла Енчева, също социолог (това е играта на кодове на тези, които обитават едно поле, непристъпно за непросветените в жаргона на полето). Перверзно е присъствието на Бурдийо и в разсъжденията на Лякова върху гражданството, които противопоставят „избор“ на „природа“, без да отчитат социалните условия за възможност за избора:

Научени сме да мислим, че националната принадлежност е втъкана в индивида по рождение. Че тя е веднъж завинаги дадена и не подлежи на промяна. Че човек “си е” българин/германец/французин. Но живеем в свят, в който все повече хора сменят националността си или имат повече от една националност. Живеят в смесени бракове, възпитават децата си далеч от мястото си на раждане. За част от човечеството все повече е въпрос на избор, а не на природа какъв да бъдеш.

При такава постановка на проблематиката, която не е нищо повече от придаване наукообразна форма на собствената биографична позиция, какво ѝ остава на другата „обречена на уседналост” и „черногледство“ част освен да реформира себе си и последва „успешните [..] висококвалифицирани мигранти” в техния осъзнат „избор“ на космополитно гражданство?

В заключение, понякога е по-добре да се съпротивляваме на изкушението да бъдем „активни граждани“, особено в случаите, когато гражданският активизъм[6] се превръща в терен за производство на дистинкции – както спрямо разгледаните от Рая Апостолова „дефицитни“ мигранти, така и спрямо Другия на „черногледия човек от улицата“, който нахално изземва (вроденото?) право на експертите да задават дневния ред на публичния дебат.

Нека им го изземва, пък. И принизените могат да говорят.



[1] Дължа това наблюдение на Чавдар Маринов.

[2] Вж. например Raia Apostolova за историята на делението „мигрант” и „бежанец“ в http://asaculturesection.org/2015/09/14/of-refugees-and-migrants-stigma-politics-and-boundary-work-at-the-borders-of-europe.

[4] Например, опитите на хората, които попадат в тези категории да се измъкнат от тях.

[5] Благодаря на Рая Апостолова, че насочи вниманието ми към този факт. На този линк тя разглежда по-подробно флуидността на категориите: http://www.focaalblog.com/2015/12/10/raia-apostolova-economic-vs-political-violent-abstractions-in-europes-refugee-crisis.

[6] Лякова е участвала в доброволчески инициативи в Германия, по собствените ѝ думи (вж. интервюто).

canlı bahis siteleri
çeşme escort
kemer escort
çorlu escort