cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
На 11 октомври в рудник „Бабино“ на мини „Бобов дол“ избухва стачка заради неизплатени заплати, неиздължени ваучери за храна и упорити слухове, че рудникът затваря и ще остави над 600 души на улицата. Над 100 миньори отказват да напуснат галериите докато не им се изплати дължимото и не получат сигурност за съдбата на рудника. Това не е първият скандал в мини „Бобов дол“. През 2014 работниците скачат на бунт заради ваучерите за храна за магазини „Европа“ на Христо Ковачки, в които през изкуствен дефицит на стоки Ковачки контролира гласуването в града. Изтекъл по медиите запис показа как се случва схемата: работниците се инструктират за кого да гласуват (през 2014 г. за БСП) и ако кривнат, магазините се изпразват - а полагаемите им се ваучери важат само за там. Говорителят на ЦИК и член на гражданския съвет на Реформаторския блок Цветозар Томов тогава обяви, че „В Бобов дол всичко е чисто, няма установени нарушения“.

На третия ден (13.10.2016) от стачката на миньорите в Бобов дол отиваме до града с Петър Добрев от dВерсия. Стигаме площадката пред сградата на мината в ранния следобед. Пълно е с хора, разделени на групички. В един момент голяма група жени се отправя към бариерата на изхода. Питам един мъж до мен какви са те. „Работнички на Еврошуз“, отговаря ми той. Така разбирам, че скандалният цех за обувки, в който през 2006 г. две работнички умряха от отровни лепила, и в който са добре документирани системни нарушения на правата на шивачките, се намира в сградата на рудника.

А самият той унищожи всичките ми наивни представи за това, какво е рудник. Дълбоката дупка в земята е скътана в „полите“ на огромен завод.

Присламчваме се към групичка хора, за да ги разпитаме за стачката, за проблемите в рудника, за миньорския живот. В първата група жените, към които се обръщам, са срамежливи и подвикват на мъжа наблизо да отговори на въпросите ми. Мъжът разказва, че хората, събрали се наоколо, подкрепят стачкуващите миньори под земята. „Денонощно седят на варелите“, казва той и сочи към металните кофи, около които работниците се топлят през нощта. Питам дали имат подкрепата на града. „Ами!,“ изпуфтява той, „работниците [в другите рудници] работят. Всичко е разделяй и владей!“ Казва ми, че купоните за храна не са им изплащани от март месец, както не са изплащани и заплатите за август и септември. Споменава, че рядко получават пълните си надници, защото непрекъснато ги наказват със санкции „за неизпълнение на плана“.

 

(Капиталът наследява и усвоява похвати от времето на социализма за повишаване продуктивността.)

Навремето рудникът е разполагал с най-съвременни технологии, обяснява бивш миньор. Днес продължава да работи с техниката от 80-те години. Излиза, че работниците са виновни, дето завода работи с тридесетгодишна, амортизирана техника и производителността на труда им не отговаря на очакванията на шефовете. Само че тя е функция на състоянието на капитала. Например, ако те сложат да работиш на стара копирна машина, която вади само 30 копия в минута, колкото и да се стараеш, не можеш да извадиш 45. Отговорност е на собственика на капитала да инвестира в обновяването му, ако иска да повишава продуктивността на работника, а такова нещо в мини „Бобов дол“ не се случва.

И така, каквото не си удържат босовете, го прибират банките: „Всички тук са с кредити“. Само че банките не ги интересува, че заплатите се бавят или се изплащат на части: всеки кредит си има строг падеж на погасяване. За да бъдат горе-долу редовни, работниците прибягват към следната тактика: когато имат здравословни проблеми, бързат да излязат в болнични, защото НОИ, за разлика от управлението на завода, не се бави с превода на парите. Заради честите болнични, шефът на рудника Чеврагански разпорежда проверка в Министерството на здравеопазването. (Впоследствие от МЗ отрекоха, че е поръчана такава.) Но работникът натърти, че това не е единствено начин за получаване на пари. Те наистина се разболяват често. „В рудника е 40-50 С. После настиваш на вятъра. “Освен това им спират болничните, даже и ако лежиш в София”, както разказа една жена, че се случило на мъжа ѝ.

Един миньор сподели: „едно време, като кажеш 'миньор', всички врати се отваряха. Получавахме много пари. А сега всичко е на вересии. В който и магазин или кафене да влезеш, имат ей такива пачки“, разтваря широко палец и показалец той, за да ми покаже колко дебели са списъците с вересии. Когато няма заплати, хората започват да живеят на заем. Кредитите се явяват скъпо запълване на ножицата, която се отваря между потребностите и възможностите за посрещането им. А магазинчетата волю-неволю се превръщат в небанкови финансови институции, които кредитират потреблението. Вересиите рано или късно се изплащат. Разбира се, след като банката си „дръпне“ първа, каквото мината благоволи да преведе.

Запознаваме се с Иван[1], който отговаря за продоволствията за стачкуващите миньори. Казва, че с ваучерите за храна, които чакат да им бъдат изплатени, вече може да се пазарува във всички магазини, а не само в „Европа“ – ведомственият магазин на Ковачки. Иван каза, че когато ваучерите важели само за „Европа“, кутия вафли струвала 24 лв. Иван взима 555 лв чисти. Междувременно при нас идва жена с кутия от обувки, пригодена на каса за дарения. Казва, че взима 450 лв като кроячка на обувки в „Еврошуз“. С друга работничка на цеха се организирали сами да събират пари за работниците от мината. Самата тя е била 7 години миньорка (по-късно разбираме от друга жена, че през 2000 г. се приема законодателство, с което жените вече не могат да работят такава работа). Била е от създателите на КТ Подкрепа в града. Съкратена е от работа поради синдикалната си дейност. После става телефонистка, а след това хваща пътя и 7 години работи в Италия.

Докато си говорим, в близост работници поставят маса, на която се събират подписи за оставка на кметицата. Започва разговор за политиците в града. Говори се, че и управителят на завода Чеврагански, и кметицата са „хора на Ковачки“. Чеврагански даже е в общинския съвет. Кметицата, от БДЦ, е избрана от миньорите и техните семейства. Няколко души казаха, че са ѝ звъняли, но тя не дойде да ги изслуша. Подхващам темата за гласуването. Вярно ли е, питам, че ви карат да гласувате за партиите на Ковачки? „Вярно е. Проверяват ни дали сме гласували. Пълно е с наблюдатели: на трима гласуващи, един наблюдател. А циганите си продават гласа.“ „А на вас не плащат ли?“ „Дават по 50 лв.“, отговаря един мъж, „ама после си ги удържат от заплатите ни. Обаче не могат да си ги вземат от циганите, които не работят тука.“ И двамата избухваме в смях. Честите оплаквания как в България политическата и икономическата власт са смесени не струват пукнат грош, ако не бъдат разбрани като необходимост в името на гладкото натрупване на капитала.

По някое време тръгва слух, че стачниците ще излизат. Слухът е опроверган бързо. Всички на площадката се уверяват един друг, че ще правят и казват само каквото стачниците кажат. Обаче това не се харесва на един костюмиран политик, който също е дошъл на място и увещава група хора да излъчат представители, за да може да отнесе исканията им при шефовете. Но исканията ги има по всички медии. Не може да приеме отговорите, че няма да разговарят с управата от свое име, че са дошли в подкрепа на стачкуващите в забоите. „Защо ги разделяте?“, питам го изнервено. „Те не са отделен протест, те са в подкрепа на онези долу. От къде идвате?“ „От Народното събрание“, отговаря ми важно той. После разбирам, че бил депутат от БСП, сега независим. Един миньор отсича: Докато хората не излязат, няма да се говори. Стачката не се прави от нас, а от тях. Ние само подкрепяме.“ Изказването получава овации. Друг казва: „Докато не видим колегите си от долу, няма да взимаме решения.“ Солидарността им е желязна. Депутатът е победен.

После тръгва слух, че омбудсманът Мая Манолова е обещала да дари 140 000 лева „от кампанията си“, за да бъдат изплатени поне ваучерите. Манолова вече е в мината при стачкуващите. С един миньор се шегуваме, че явно Ковачки е много беден, за да разчита на Манолова да плаща дълговете му. Друг подхвърля „има и по-луди от нас явно“. Тълпата прихва. Трети се провиква: „И Бойко да влезе вътре!“.

С група миньори подхващаме наново разговора за заплатите. Един казва, че от година и половина започнали да ги орязват и да ги бавят. Октомври месец стачкуват за августовските заплати, значи с по 2 месеца ги забавят. Но това е средният случай. Един работник каза, че мината му дължи 8 заплати. Друг спомена, че ги карат да подписват празни бланки за заплати, деклариращи, че са им изплатени. Ама не им ги изплащат. Подписват от страх. Други миньори потвърдиха за бланките. Работниците са ограбвани и по по-елегантни начини. Например, един миньор се оплака, че имал запорирани 250 лв в картата за магазин „Европа“. Били му обещали да му ги дадат в брой, но не му ги дават. Освен пари, фирмата краде и време. От 48 дни годишна отпуска навремето, днес им оставят само по 30. По документи, де. На практика почиват по 5 дни. Не било най-големият им проблем обаче. Основно искат да имат сигурност за бъдещето, да имат работа. „Къде да се денем?“, питат хората. Разказват, че семейства започнали да имат проблеми и да се развеждат заради вечното безпаричие и дългите отсъствия на работещите в чужбина. (Наскоро кметът на София Йорданка Фандъкова упрекна българите, работещи в чужбина, че изоставят децата си, без да отчете, че те заминават именно, за да могат да отгледат децата си.)

Към 17:00 часа научаваме, че не се е стигнало до решение и парите все още не са преведени. „Продължаваме“, извиква някой. „Не слушайте сульо и пульо. Само на тези долу, като излязат, вярвайте“, казва друг. Междувременно си говорим с бащата на един от стачкуващите, който е ужасно притеснен за сина си. Като бивш миньор с тридесетгодишен стаж в същата мина, той знае добре какви са условията: „Вече трети ден е долу, става опасно. Тоалетна нямат, спят на табаните. Свръхкатегория газ и прах е тоя рудник. Белият ми дроб е наполовина.“ Оказва се, че по едно време и въздух не са имали: вентилаторите спрели. Работниците са сигурни, че от управата са ги е изключили, за да ги принудят да излязат. Бащата на миньора пита риторично: „Щели да съдят стачкуващите за причинени щети. А тия дето са им спрели въздуха не са ли за съд?!“ Управата отрича прекъсването да е нарочно. Вероятно никога няма да се разбере, защото подобно престъпление би било прикрито ловко. Да оставиш над стотима миньори на 500 метра под земята без въздух е опит за убийство. 

Един пенсиониран инженер от мината разправя, че навремето им се полагали пликове с усилваща храна. Ведомственият стол пък бил на два етажа. Днес той не работи, а пликовете са изчезнали. „Сега е кой каквото си е завил. На самоизхранване сме.“ Всъщност целият завод изглежда като изоставен, въпреки че работи. Тоалетните не са ремонтирани от социализма насам:

В работните халета прозорците са изпочупени. Зимата работят като на открито:

Това е етажът, от който се слиза в рудника.

 

Само на етажа на началството дограмата е сменена с PVC, всичко друго е без промяна:

 

(Сградата на управата. На втория етаж се намира директорският офис.)

 

Концесионерите само изсмукват рудника, без да влагат абсолютно нищо. (После експертите казват, че „държавата е лош стопанин“. Сами ще прецените по снимките дали частният концесионер е „добър стопанин“). От мина с най-модерни технологии, днес заводът е потънал в немара и е жалка сянка на миналото си величие. Рудникът е работел и с международни специалисти. Инженерът, ходил в Западна Германия през 1984 г., разказва, че в немския рудник стол имало само за началниците. Смеем се, че сега сме привнесли такива неща от там, само дето без техните заплати. Но навремето стандартът на живот на българските и немските работници бил сравним: „1000 лв заплата за онова време – не можеш да я похарчиш.[2] Освен това те бяха масово под наем, а ние си имаме собствени къщи. Можехме да излезем на състезание с тях: и германците плащаха сметките в ресторанта, ама и ние.“ 

Инженерът ни покани в кафенето си, което е в помещения на „Еврошуз“.

На касата има табелка „без вересии“, но той дава. Пием кафе и си говорим, докато по едно време не настана лека суматоха на площадката. Разбираме, че малка група от стачкуващите са излезли, за да бъдат сменени от други:

Щафетната стачка може да продължава до безкрай. Междувременно текат разговори с някой си г-н Борисов от управата на рудника. Питам миньор до мен кой е той. Отговаря ми, че не го знае, „управата са повече на брой и от работниците“. Смеем се, но не за дълго, защото чувам Борисов да ги агитира да излъчат „5 човека представители“, точно ехо на думите на депутата. „С кого да разговаряме?“ пита Борисов. „С народа!“, отговаря тълпата. „Неорганизирани сте“, гълчи ги той. Развиквам се, въпреки, че не ми е работа: „Как неорганизирани, три дни стачка на неорганизирано ли ти прилича!?“ Словесните престрелки с г-н Борисов продължават докато някой не започва да крещи да тръгваме към рудника (дотогава без достъп). Оказва се, че хора от „вътрешно-ведомствения контрол“ (ВВК), както елегантно наричат групата здравеняци, които пазят силово работния ред в рудника (сещам се за биячите надзиратели в робските плантации от книгите), са спрели работниците, идващи да сменят по-уморените сред стачкуващите. Целият народ на площадката тръгваме с бърз ход към сградата на рудника.

 

Пробиваме охраната на рудника и стигаме последния етаж, където е „клетката“. Това е нещо като асансьор, с който миньорите слизат в галериите. Бабанките от ВВК отстъпват с подвита опашка. Миньорите влизат в клетката под бурните аплодисменти и възгласи „Победа!“ на тълпата.

 

 

След малко хората се изнасят към сградата на управата, а ние оставаме да си поговорим с жените, които управляват клетката. Те ни казват, че ги е страх от ВВК. Съотношението на силите се преобръща и бабанките отново придобиват самочувствие на шефове. Казват ни да се омитаме. 

Всички коридори са облепени с плакати на БДЦ, които са скъсани на места: присъствието им е очевидно нежелано. Около тях има и некролози. Само че за разлика от некролозите, нямаше неразкъсан плакат. Миньорите гласуват, но после омаскаряват символично „представителите“ си.