cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън


Източник

Склонни сме да забравяме значението на човешкия опит на участниците в историческите събития. Традиционните политически коментари представят 1945 г. в Източна Европа като година на руската окупация, която постепенно и с принуда налага една безпочвена система на местното население, което й се подчинява с ужас и неохота. Но почти никой не си прави труда да обясни защо дори консерватори и монархисти, свидетели на събитията от този период, наричат ​​1945 г. не само „освобождение“, но и „революция“. Новата система, която в началото застъпва плуралистични и демократически принципи, заварва в Унгария десетки хиляди оцелели доброволци на Червената армия от 1919 г. и стотици хиляди участници в революцията и в Унгарската съветска република от 1919 г.[1], стотици хиляди синдикалисти, приели  донякъде твърдоглавото и старомодно марксистко учение на социалдемокрацията.

В днешно време, когато се говори за този период, се подчертава основно факта, че преди 1945 г. обявената извън закона Комунистическа партия има само няколкостотин членове. Това едва ли следва да ни учудва, ако вземем предвид, че членството в нея води до тежки присъди: двама от основните ѝ лидери прекарват по 16 години в затвора. Но дори ако оставим настрана независимата тясна левица на социалдемократите и радикалните работници-синдикалисти в металодобивната индустрия и печатарството, комунистическите симпатизанти формират много широка обществена среда, състояща се от хора от различни професии – от неквалифицирани работници до авангардни артисти. Към тези групи след 1945 г. непосредствено се присъединяват милиони селяни, мобилизирани от поземлената реформа. Избирателите на земеделските партии не са антикомунисти, точно обратното.

1945 г. поставя край на старите управляващи класи и политически елити, на земевладелската аристокрация и изключително богатата, макар и непопулярна Католическа църква с нейните феодални порядки и огромно имущество. Тя поставя край на стария офицерски корпус и на държавната бюрокрация, пълна с представителите на дребното дворянство, на страховитата жандармерия, която тероризира населението в цялата страна без оглед на законността или човечността на действията си, както и край на расистките закони и на дискриминацията по етнически и полов признак.

Спонтанните комунистически експерименти, инициирани от ветераните на Съветската република (да не говорим за бившите военнопленници, взели страната на болшевиките в Руската гражданска война от 1918-20 г.) са потъпкани от партията и съветската военна власт. Едно е ясно обаче: работниците и селяните със социалистически и комунистически възгледи искат социализъм, а не половинчата социалдемокрация. Те искат незабавно завръщане на Комуната (това е и популярното име на Съветската република, изписвано "Kommün"), обобществяване на всички средства на производство, равенство в потреблението, безплатно държавно образование за всички, право на аборт и развод по желание, гражданска армия, милиция и съвети, активни на работното място и по местоживеене. Днес, от дистанцията на времето, ние знаем какво направиха сталинистите с всичко това. В лицето на левицата те виждат свой враг, а ние сме склонни да забравяме, че през 40-те години на XX в. социалдемокрацията е толкова безмилостно преследвана именно защото тя представлява по-лява доктрина от онази, застъпвана от Комунистическата партия.

 

Въпреки това от 1950 г. се провеждат антифеодални и антитеократични реформи и преразпределение в полза на градския пролетариат. Тиранията, полицейската държава, цензурата, бруталният конформизъм, фанатизмът и бедността са факт, да. Но факт е и ясното преразпределение в полза на по-ниските социални прослойки. Тече и своеобразна културна революция. Осигурен е достъп до безплатно образование, евтини книги, печатани от модерна издателска индустрия, евтини и често безплатни билети за театър, концерти и кино, безплатни музеи, детски градини, много скромно социално жилищно осигуряване. Всичко това се случва наред с луда индустриализация и ужасни дефицити, които се виждат на избелелите снимки, документиращи една недобре нахранена или облечена нация. Пределно ясно е, че физическата работа е поставена на върха на социалната и морална йерархия за пръв път в световната история, а не – както в предишни епохи – „духът“, въплътен от църквата, или „синята кръв“ на кастата на кралските особи, аристокрацията и благородството, или превъзходството на буржоазното  богатство. 


Тези социалистически мисли и практики не са поставени под съмнение от безредиците, които съпровождат срутването на сталинисткия режим след смъртта на диктатора през 1953 г. Последвалият кратък курс на реформи, когато начело на страната застава Имре Над (комунист-ветеран, който през 1945 г. се завръща от изгнание в Москва), е насочен към възстановяването на „истинския социализъм“. Той включва хранително изобилие, сносно отопление, пълни щандове в магазините, по-кратък работен ден и пускане на свобода на невинните хора, които гният в затворите. Преди всичко той поставя край на пропагандните лъжи, които сериозно скачат по нервите на работниците – „истината“ се превръща в едно от най-важните изисквания към режима и към гражданите.

След ХХ конгрес на КПСС така наречената „тайна реч“ на Никита Хрушчов от февруари 1956 г. за престъпленията на Сталин е прочетена на милиони членове на партията в закрити заседания в цяла Русия и в други страни. Тя се разпространява от унгарската програма на Би Би Си, „Гласът на Америка“ и Радио „Свободна Европа“, както и от програмата на унгарски език на Югославското държавно радио. Наред с това и оставката на сталинисткия държавен глава Матяш Ракоши и назначаването на реформатора Имре Над като министър-председател (той е уволнен през 1955 г.), най-важното събитие е рехабилитацията и тържественото повторно погребване на Ласло Райк. Бивш секретар на Централния комитет, Райк е осъден на смърт в основния показен процес през 1949 г. Той е погребан отново на 6-ти октомври 1956 г. с драматично бдение с факли, посетено от стотици хиляди души в Будапеща. 6-ти октомври като цяло е значим ден в Унгария. На този ден през 1849 г. 13 генерали от унгарската бунтовническа армия са екзекутирани от Хабсбургската контрареволюция (отделно от това граф Батяни, един от водачите на революцията през 1848 г., също е прострелян в Пеща).

По този начин възстановяването на върховенството на истината, отъждествяването на истинския социализъм със справедливостта, всеобщото отхвърляне на сталинизма и тържественият обет до ковчега на Райк „Никога вече!“, се превръщат в градивните камъни на идеологията на Унгарската революция от 1956 г.

Революция на нечистата съвест

Отново трябва да помним, че антисталинисткият бунт е започнат и изнесен на плещите на поколението от 1945 г. – те са и тези, които искат социално равенство, край на полуфеодалния режим и политическо върховенство на работническата класа, обобществяване на средствата за производство, одържавяване на банките, обществен транспорт, жилища, егалитарно преразпределение, работнически контрол на предприятията, многопартийна система от антифашистки сили, дружба с доскоро вражеските източноевропейски народи, антиимпериалистическа солидарност, интернационализъм, свобода на словото, равно заплащане на жените, безплатно образование, преквалификация за възрастните хора и така нататък. Тези искания, отхвърлени от сталинистката власт, биват възкресени, след като е поставен край на терора и репресиите.

В партийните ядра, синдикатите, студентските асоциации и интелектуалните кръгове смъртната тишина на диктатурата е изместена от трескави дебати и дискусии. Особено видими през тези месеци са покаянието и самокритиката на комунистическите интелектуалци, които отхвърлят робски безкритичния, религиозно-фанатичен плам на сталинисткия период, както и собственото си съучастие в репресиите и нечовешката диващина на сталинисткия държавен капитализъм. Обетът ‚Никога вече!“ от 6-ти октомври е подготвен от тази необикновена преоценка на революционното съзнание, възраждането на патоса на свободата, характерен за революционните моменти през 1945 г. и 1956 г. Известни стихотворения, есета, изповеди, памфлети – все още помнени и днес – подклаждат въображението на обществото. Към отговорността, поета от най-самокритичните комунистически интелектуалци, съпричастни стават и партийните лидери. Невинни левичари, освободени от сталинските затвори, отново се появяват като призраци на освобождението, търсещи не отмъщение, а справедливост.

Нерешителното партийно ръководство се колебае дали да бъде въвлечено в движението, или в неговото насилствено потушаване. Великите идеи на социалистическата революция отново влизат в обращение. Тече повсеместен рационален дебат. Той напомня на асамблеите при протестите Nuit debout в Париж през 2016 г., но е от много по-сериозен мащаб и обещава автентично възстановяване на социализма. Пределно ясно е, че онези, които искат гласът им да се чуе в този дебат, нямат интерес да застъпват прокапиталистическа или реакционно-реформаторска позиция: масите не биха го допуснали. Хората в Унгария развиват страстен интерес към паралелни процеси в Полша и горещо любопитство към югославските експерименти с работнически контрол и идеите на демократичния социализъм в Третия свят.

Но преди всичко това е морален бунт, отхвърляне на сталинизма, на привилегиите на комунистическата номенклатура, на милитаризма и ксенофобската изолация от останалия свят. Това, което външни наблюдатели по-късно наричат „национализъм“, не е нищо повече от желание за равенство между социалистическите държави посредством, разбира се, отхвърлянето на руската доминация – с други думи, интернационализъм. В сърцевината на това движение е безпрекословното отвращение към лъжите на официалната власт, горестно желание за честност, искреност и отговорност, за революционна чистота.

Морално възраждане на социализма също означава прошка за онези, които са се превърнали в наивни шутове на сталинистката пропаганда. И наистина, много интелектуалци и активисти, виновни за срамни актове на послушание през 50-те години на XX в., впоследствие се превръщат в герои и мъченици на антисталинистката революция.
Този първи епизод на 1956 г. е характерен с ясния израз на обществено недоволство и морално отвращение. Случващото се през тази година обаче взима формата на революционно движение едва след опитите бунтът да бъде потушен.

Социалистическата демократична революция

На 23-ти октомври 1956 г. в Будапеща се състои огромна демонстрация. Специалните сили стрелят по тълпата. Правителството пада. Имре Над се връща на власт. Обявена е многопартийна система. Съветските войски се оттеглят. Центърът на властта е в ръцете на работниците, които се организират в набързо сформирани работнически съвети. Акцентът е поставен върху политическата свобода, свободата на словото, политическия плурализъм и основаването на нова конституционна република.

За пореден път става ясно, че национализираните и обобществени предприятия и държавни институции трябва да бъдат управлявани от народа, а не от партийния апарат. Не се наблюдава значителна сила, която да пропагандира присъединяването към или търсенето на алианс със Запада. Приватизацията и въвеждането на пазарна икономика са съзнателно и решително отхвърлени. Хората изискват оттеглянето на руските войски и истинска национална независимост. Призракът на контрареволюцията също се появява в отделни актове на възмездие и линчуване на представители на партията и на спец-силите, но подобни действия са посрещнати с възмущение и отвращение от мнозинството.

Комунистическата партия е разпокъсана. Въпреки че тя остава начело на държавата, оцелелите й структури разбират, че не биха имали шанс да спечелят следващите избори. Отделна Социалдемократическа партия отново набира привърженици и потенциал да се превърне във водеща политическа сила, стига да получи тази историческа възможност. Новосформираното Политбюро и правителството на Над с членове като знаменития марксистки философ Георг Лукач се застъпват за принципите на плуралистична социалистическа демокрация, основана върху принципите на колективна собственост върху средствата за производство и демократично планиране, на създаване на условия за свободни многопартийни избори и демокрация на работното място.

По нищо не изглежда, че режимът рискува да се превърне в капитализъм на свободния пазар в западен стил. Независимо от това останалата част от Съветския блок решава, че унгарската революция няма да бъде толерирана. След руската военна атака, стартирала на 4-ти ноември, унгарското революционно правителство излиза от Варшавския договор и обявява неутралитет на Унгария. Страната е окупирана и лидерите на революционното управление са арестувани и депортирани. Формално властта е поета от правителство начело с Янош Кадар (който, до този момент, е лоялен член на правителството на Над и не се различава от останалите членове на демократичното комунистическо ръководство), но в действителност управлението е в ръцете на КГБ и на руската армия.

Съпротивата на унгарския народ е единодушна; кликата на Кадар е напълно изолирана; от държавно предателство няма и следа. Стотици хиляди бягат през австрийската граница. Огнищата на въоръжена съпротива не се предават без бой. Унгарската армия, обучена и въоръжена от Съветския съюз – много служители са герои на нелегалната антифашистка съпротива по време на войната, – отказва да участва в репресиите. Специалните сили са разпуснати, а полицията е пасивна или враждебна към руснаците. Полулегалната преса поддържа популярната линия на неутралност, независимост и социалистическа демокрация. Съветският съюз е този, който – с право – е обвиняван от унгарския народ в предателство към социализма. Тихият героизъм и търпението на населението на страната в този период са пословични.

Но най-прекрасният епизод на революцията тепърва предстои с настъпването на общата стачка.

Революцията на работническите съвети

Работническите съвети са образувани във всички фабрики, предприятия и държавни институции преди 4-ти ноември 1956 г. След това те споделят своето влияние с реформаторското комунистическо правителството, с новообразуваните или реорганизирани демократични партии и със синдикатите. Когато гореизброените са забранени от руската военна власт и след назначаването на марионетното правителство, съветите остават единствената легитимна политическа институция в Унгария. Тяхното единствено, но и превъзходно оръжие е общата стачка. Тя се случва, когато въпреки полицейския час и окупацията милиони унгарски работници и служители просто не се явяват на работа.
Държавната форма, приемана във всички революционни моменти – от Парижката комуна до Октомврийската революция, Мюнхен и Будапеща през 1919 г., Барселона, Кантон и Шанхай, – е не тази на представителната, а на пряката демокрация на работното място. Полското движение „Солидарност“, което опитва да сложи край на съветския стил „социализъм“, на практика не е синдикат. То е организирано не според разделението по занаяти и професии, а е като териториална мрежа от работнически съвети и фабрични звена, близки до основополагащата идея за комунистическа държава. Въпреки че по своята идеология и реторика „Солидарност“ е консервативно движение, неговият формален принцип – пряка демокрация на работното място – е фундаментално пролетарски и комунистически.

Спомням си разговор през далечната 1992 г. с Шандор Рац, председател на Съвета на работниците в Будапеща и околия, един от лидерите на съпротивата. Когато говорихме, той вече беше дълбоко реакционна публична фигура, олицетворение на смел и честен унгарски патриот. Когато го попитах дали му се струва, че тази му роля в настоящето е в съзвучие с неговото минало, той каза със смях: „Не, през 1956 г. бях комунист. Католик и националист станах едва в затвора.“ По време на революцията Рац е на 23 години, убеден краен левичар и хитър, умел преговарящ, който в продължение на месеци успява да удържи избухването на държавно насилие. За дълго време въпреки контрола на най-могъщата военна сила на света и безразличието и съучастието на „либералния“ Запад, унгарските работници поддържат живи идеите за обществена собственост и свободен социализъм.

Описаното дотук, уважаеми читателю, днес е наричано ‘антикомунистическа революция’, ‘свидетелство за авторитарно минало’, ‘националистическо въстание’, че дори, според крайнодесния историк Дейвид Ървинг, ‘антиеврейски бунт’ (в действителност много от обесените революционери са комунисти от еврейски произход). От началото на общата стачка режимът на Янош Кадар изключва и изолира само левите. Консерваторите, които се присъединяват „към каузата на народа“, са удостоявани с литературни награди и медали още през 1957 г., докато въоръжените ескадрони все още „умиротворяват“ Унгария. Последните знаят точно кои са истинските врагове: обикновените унгарци, защитавали демократичния социализъм.
 
Гаспар Миклош Тамаш е унгарски философ и публичен интелектуалец. Дисидент преди 1989 г., той временно е депутат (1990-1994 г.) и директор на Института по философия на Унгарската академия на науките, отстранен при правителството на Виктор Орбан, предполага се по политически причини. Последната му книга Комунизмът след 1989 г. е издадена през 2015 г. на немски във Виена.

Превод от английски език: Мария Иванчева


[1] Бел. авт. Унгарскатасъветска република е образувана през март 1919 г. и смазана от румънската армия през август същата година.
canlı bahis siteleri
çeşme escort
kemer escort
çorlu escort