cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Статията е публикувана на 7 ноември 2016 г. на сайта OpenLeft.ru (Открытая левая).
 
Болшевизмът като морален избор и паметта за революцията като политически проблем.

Може да се окаже, че наближаващата стогодишнина на революцията застига Русия в най-неподходящия момент. Колосалният мащаб и универсалистката амбиция на това събитие стоят във фатално несъответствие с настоящото състояние на обществото, потопено в апатия. 2017 вероятно ще бъде поредна година на задълбочаваща се криза. И колкото по-уверено руският пост-съветски капитализъм се движи в това направление, толкова по-агресивно неговият пропаганден апарат продължава да възпроизвежда фигурата на „вечното настояще”, представящо се за синтез на цялата предходна национална история.

„Вечното настояще”: руската версия

Активната кремълска историческа политика (която подменя отсъствието на действителен политически живот) почива върху идеята за борбата за едно наследство, постоянно атакувано от външни конкуренти и вътрешни врагове. Така тя изкуствено създава версия за националната история като „празно”, митологическо време, където всичко се повтаря, а действията на хората са лишени от автономност. Налице е само историята на предците – на управниците и техните верноподаници. Това е една Русия, възпроизводима във всеки техен подвиг или престъпление, една Русия, изискваща само вярност към себе си. А тази вярност може да оправдае всяка постъпка и не оставя място за избор.

В подобна схема 1917 г. не съдържа в себе си нищо принципно ново и се свежда към вече известния модел: тук също са налице козните на съседните страни, нравствените сили на вътрешна съпротива и подложената на опасност хилядолетна държава. И от това съчетание може и трябва да бъде извлечен „автентичният духовен смисъл” на революционната колизия, недостъпен за самите участници в събитията, ала известен на всеки настоящ чиновник в Министерството на културата. Достигането до този смисъл е важно не само като част от наследството, но и като практическа инструкция за предотвратяването на революционни ексцесии в бъдеще. Революцията е легитимна част от нашата история, която обаче не трябва никога да се повтаря. Такава е практическата истина, която правителството препоръчва да усвоим в новата 2017 година. Именно в това се заключава „обективната оценка” на руската революция, към която Владимир Путин призова още преди година руските историци.

Подобен стремеж към „обективна оценка” съответства на най-общата функция на идеологията - оправдаването на наличното положение на нещата като единствено възможното. Идеологията е неподвижна, лишена от динамика, тя не притежава своя собствена история – така, както самото нейно значение се състои в това твърдо да фиксира тази точка „тук и сега”, от която става възможна нейната „обективна оценка”.

Ако за кремълското официозно мислене фактът на революцията бива преодолян посредством пълнотата на настоящето, утвърждаващо историческата приемственост, то за опозиционо-либералните интелектуалци, напротив, призракът на комунизма си остава проклятието на една непълна съвременност. Съгласно антикомунистическия разказ, разпространен сред една значителна част от интелигенцията, Русия не е в състояние да се избави от своето престъпно минало и да стане „нормална страна” – с други думи, без уговорки да сподели принципите на идеологическия консенсус на глобалния капитализъм. Пропъждането на този призрак изглежда трябва да бъде извършено посредством радикално пречистване – както на символно равнище (т.нар. „декомунизация” по пример на други пост-социалистически страни), така и под формата морално „покаяние” или колективно признание на отговорността за греховете на предходните поколения.

Днес, 100 години по-късно, и двата присъстващи в руското публично пространство подхода към революцията – официално-консервативният и либерално-антикомунистическият – изглеждат като два типа фарс. Официалната формула на „историческата Русия” подменя с фалшивия спектакъл на „националното помирение” истинската драма на революцията, чиято победа впоследствие се превръща в ново въздигане на репресивната държава. На свой ред, призивите към покаяние и „декомунизация” изглеждат като фарс на моралната чистота. Ако властите предлагат да издигнем нови фалшиви паметници, то нейните опоненти предлагат да демонтираме фалшивите стари паметници. В този смисъл предполагаемото пречистване от фалша и двусмислеността на миналото е равнозначно на двусмисления опит да придадем автентичност на настоящето.

Но в какво е състои това наследство? Как можем да опишем и да приемем целия обем на неговите вътрешни противоречия, плоското и неисторично отношение към които лесно може да ни сведе до една от двете господстващи днес идеологически позиции?

Революция против обстоятелствата

Ходът на събитията от 1917 г. протича като предизвикателство не само спрямо стария свят, но и спрямо революционното социалдемократическо движение в неговия дотогавашен вид – движението, което вижда себе си като не повече и не по-малко от инструмент за реализацията на историческите закони. От момента на създаването на Втория интернационал, провъзгласил марксизма за своя официална доктрина, социалдемократите се опират на ясна прогресистка телеология, в която социалистическият характер на революцията се определя от необходими и неизбежни предпоставки. Обратът в обществото трябва да бъде подготвен от обективните обстоятелства и да стане разрешение на противоречията, които съдържа в себе си капиталистическият начин на производство.

Мислена като неизбежност, революцията е диаметрално противоположна на всякакъв волунтаристки индивидуален порив или случайност, външни за водещото противоречие на епохата (а именно, класовия антагонизъм между работници и капиталисти). От тази представа за историята е изцяло изключен моментът на непредсказуемост, своеобразната макиавелистка fortuna, създаваща пространство за политически избор. Но освен съчетанието на „обективно” наличните фактори – бедност, деспотизъм, опустошителна световна война – цялата последователност на процеса от 1917 г., от стихийното февруарско въстание в Петроград до болшевишкия преврат през октомври, включва още един, променлив фактор: както отчаянието и решителността на масите, така и решителната настъпателна стратегия на болшевишката партия. Стратегия, в която се съдържа нещо повече от трезвия анализ на ситуацията и простата страст за овладяване на политическата власт.

В този смисъл руската революция е директно и радикално отрицание на цялата предходна традиция на марксистката политика: тя е революция на неочаквано място и с неочакван резултат. Това „въпреки” съпровожда цялата история на 1917 г., пораждайки надежда и удивление в европейските радикални дисиденти-социалдемократи. Така през април същата година Роза Люксембург възторжено пише, че революцията се случва „въпреки предателствата, всеобщия упадък на работническите маси и дезинтеграцията на Социалистическия интернационал.”[1]

Половин година по-късно по подобен начин Антонио Грамши приветства октомврийския преврат в Русия, наричайки го „революция против Капиталът”.[2] За Грамши Русия се превръща в място, където „събитията побеждават идеологията”, а болшевиките правят избор в полза на събитията. Уникалното съчетание на тези предшестващи преврата събития отрицава абсолютния детерминизъм на „каноните на историческия материализъм”, давайки възможност на освободилите се от диктатурите на външните обстоятелства маси сами да правят своята история. „Гладната смърт можеше да застигне всеки и да порази едновременно десетки милиони. Първоначално само механично, а след първата революция вече активно и осъзнато, волята на народа стана единна”. Според Грамши този освободителен акт означава и начало на еманципацията на самия марксизъм, по-рано „замърсен с позитивистки и натуралистки наслагания”. Затова Грамши открито призовава за завръщане към източниците на марксистката мисъл, лежащи в „немския идеализъм”.

Може да се каже, че в този практически обрат към немската класическа философия революционерите от 1917 г. взимат от Кант не по-малко, отколкото от Хегел. Освобождавайки се от „диктатурата на обстоятелствата” и отказвайки да ги приемат като чисто и неоспоримо изражение на разума в историята, болшевиките превръщат моралния въпрос в централен както за съдбата на руската революция, така и за цялата драматична история на социалистическите движения от XX в.

Въпреки че главната действаща сила през 1917 г. са именно осъзнатите работници, организирани в Съвети,[3] целите на революцията и нейният социалистически характер са резултат от морално-политическото решение на болшевиките. И тъй като руската революция не е определена от простото стечение на кризисните обстоятелства, задачата на прехода към социализъм сама по себе си не израства от динамиката на класовата борба. Напротив, тя е някакво ново, автономно обстоятелство, истински момент на кантианска „практика” — морално действие, опиращо се само на вътрешното убеждение в правилността на собственото решение. Ленинската партия поема върху себе си този морален товар – прехода към социализъм в страна, която по всички определения не е готова за подобен преход. Тежестта на този избор ще се проявява по цялото протежение на съветската история: моралната отговорност за всички нейни събития безусловно има своите източници в принципното решение на болшевиките да вземат властта през октомври 1917 г. Нещо повече, въпросът за подобна отговорност е легитимен само дотолкова, доколкото болшевиките сами я осъзнават изцяло. Изборът на Лениновите сподвижници е изначално основан на трагическото поемане на рисковете, които носи в себе си противоречието на цели и средства, съдържащо се в решението за овладяване на държавната власт.

Най-точно и дълбоко това противоречие е изразено от Дьорд Лукач още през 1918 г., в зората на съветската история. В програмния си текст „Болшевизмът като морален проблем”[4] Лукач – потомък на буржоазно семейство и неотдавнашен ученик на Макс Вебер – манифестно представя своя собствен преход към марксистки позиции като следствие на моралния призив, отправен от руската революция. Според Лукач целта на тази революция се определя не от нея самата, а се намира отвъд пределите на нейното конкретно социално съдържание. Тя е устремена не просто към победата на низшите класи, а към преодоляването на класовото общество като такова. Това е пътят от голямото безредие на капитализма, οτ отчуждението и разединението на човешкия живот към общото благо - цел универсална, всемирна и трансцендентна по отношение на обстоятелствата на конкретно-историческата ситуация на революцията в Русия. Както малко по-късно пише Лукач, „крайната цел на социализма е утопична в този смисъл, че той излиза отвъд икономическите, правовите и социалните рамки на съвременното общество и може да бъде осъществен само посредством унищожаването на това общество.”[5]

Но ако общото благо като недостижима висша цел винаги отива отвъд пределите на основанията за моралния избор (за Кант нравствеността на средствата се определя без отношение към целта), то болшевишкият преврат връща проблема за справедливото общество обр
атно като неотменима част от моралния въпрос. Крайната цел на съзнателните, отправящи предизвикателство към обстоятелствата действия на болшевиките е свързана с материализацията на представата за общото благо, което трябва да се превърне от възвишен, постоянно убягващ идеал в постижима действителност, в нещо като реална утопия.[6]

Лукач преформулира тази алтернатива горе-долу по следния начин: или да останем порядъчни хора, автономни в своята нравственост по отношение на безнравствените, несправедливи обстоятелства и да чакаме докато умопостигаемото общо благо не стане действителна „воля на всички”, или пък, овладявайки властта, да наложим волята си върху тези неразумни обстоятелства. В инструмент на тази воля за общото благо неизбежно се превръща държавата, която е била исторически създадена за точно обратните цели. В такъв смисъл, нравственият проблем се превръща от индивидуален в субстанциален. Държавата бива призната за зло, в което все пак има необходимост. Да използваме държавата, предназначена за утвърждаването на неравенството и несправедливостта, с цел да постигнем тържеството на равенството и справедливостта, означава съзнателно да тръгнем към разрушаването на собствената си морална цялост, съзнателно да се опитаме, по израза на Лукач, „да прокудим Сатаната с помощта на Велзевул.”[7]

На практика Лукач обяснява в термините Кантовата морална философия противоречието на работническата държава, което Ленин формулира в термините на марксистката теория в Държавата и революцията. Този текст на лидера на болшевиките е писан през август 1917 г., в навечерието на взимането на властта. Ленин издига тезата, че държавата, която ще бъде овладяна от революционерите, вече няма да бъде продължение на държавата от стария вид – т.е. инструмент за господството на една класа над останалите.

Напротив, Лениновата „диктатура на пролетариата” е „отмираща държава”, държава с анти-държавна задача, диктатура, целяща края на всички диктатури. Това е сила, която Валтер Бенямин по-късно ще определи като „божествено насилие” – насилие, снемащо условията за възпpоизводство на насилието като такова.[8] За Ленин задачата на новата пролетарска държава се заключава в това да докаже собствената ненужност на победилата класа, същинският класов интерес на която се състои в това да снеме и своето господство, и самата себе си в съзнателното организирано общество. Задачата на болшевишката партия не е да укрепи държавния апарат, преминал в нейните ръце от предходните властващи, а „да разбие, да разруши” този апарат.[9] Според Лениновата мисъл, такава държава не трябва да се опитва да представи себе си като нравствена сила, възпитаваща масите, а напротив – трябва да убеди тези маси в това, че те вече не се нуждаят от попечители.

При все това, поемайки отговорността за създаването на подобна невиждана преди това в историята негативна, самоотрицаваща се държава, марксистите осъзнават огромната опасност, която тя съдържа в себе си. След като са станали управляващи в пролетарската държава, революционерите са длъжни да не престават да я мислят като нещо зло (ако и то да е неизбежно в краткия преходен период). Защото в момента, в който тази държава започне да вярва в себе си и започне сериозно да изпълнява ролята на учител по морал за дотогава неосъзнатия народ, смисълът на нейното съществуване се променя радикално. Подобна държава, възприемаща себе си като добра, не само няма да „изчезне”, но и ще погълне обществото, превръщайки се в тотален апарат на потисничество, който използва аргумента на общото благо, за да обоснове своя монопол върху насилието.

Тези изводи следват пряко от разсъжденията на Ленин и Лукач и съдържат в себе си не само пророчество за Сталиновата диктатура, но и най-вече основание за осъзнаване на отговорността за самата нейна възможност. В такъв смисъл болшевишкият преврат не е следствие на отдавна познатия, не осмислящ самия себе си инстинкт за завземане на властта, изпаднала от ръцете на предходната управа (както често го обясняват обикновените антикомунисти). Напротив, това е морален избор, противопоставящ се на предходните закони на властта и политиката. Избор, в който е заложено разбирането също така и за собствения не особено висок шанс за успех.

Сталинизмът (в термините на Грамши, той е победа на „нравствената държава” над стремежа към „регулирано общество”[10]) става главен свидетел на практическия неуспех на това решение. Но дори в най-жестоките условия на тоталитарната диктатура моралното начало на болшевизма, неговата воля за борба с потисническите обстоятелства остава обратната страна на претърпялата поражение революционна реалност. Това може да бъде видяно и в трагичната борба на антисталинистката Лява опозиция от 20те и 30те години, и в осмислянето на опита в ГУЛАГ на писатели като Варлам Шаламов.[11] Самият Дьорд Лукач, преминал през изпитания и преследвания, четиридесетина години след „Болшевизмът като морален проблем” пише заЕдин ден на Иван Денисович на Солженицин като за най-добър пример за истински „социалистически реализъм”, тъй като същинският въпрос на т.нар. реален социализъм остава моралният.[12]

При все това за главен текст на съветската епоха, за ключ към тайната на нейния произход, трябва да се счита тъкмо Лениновата книга Държавата и революцията. Тя остава един вид Хамлетов „призрак на бащата”, надвиснал над съветската държава през цялата нейна история. Опакована в канона на официалната идеология, тази книга постоянно напомня за условността на същата тази идеология, отново и отново съдържателно поставяйки под въпрос самото право на власт на държавната бюрокрация. Не случайно на границата между 50-те и 60-те години на XX в. множество младежки дисидентски групи се зараждат от съвместния внимателен прочит на този труд.[13]

Тази двойственост на болшевизма – като нравствен избор и като действителен исторически опит, като съзнателна практика и като подчиняващ силите на обстоятелствата – съставлява неговото наследство в принципно неразделен вид. Неразрешимото противоречие на морала – въпросът за правилното действие на индивида в една неправилна, изкривена реалност – намира опит за своето разрешение в болшевизма. Той наистина не е окончателен и претърпява поражение, но може би и досега остава единственият толкова сериозен и мащабен подобен опит в най-новата история.


Превод от руски език: Огнян Касабов

към част 2

Английската версия на статията е подготвена за книгата Cosmic Revolution: Russian Contemporary Art Writing, която предстои да излезе в издателството Sternberg Press and e-flux, Лондон, 2017.

Иля Будрайцкис е руски историк, артист и активист. Той е член на редколегиите на Художественный журнал, Открытая левая и LeftEast.
 


[1] Luxemburg, Rosa – Selected Political Writings. New York: Random House 1972, стр. 227.

[2] Вж. The Gramsci Reader. Selected Writings 1916-1935. New York: NYU Press, 2000, стр. 32-36.

[3]Акцентът върху решаващата роля на самоорганизацията на петроградските работници, често заставящи болшевишката партия да преразглежда своите тактически положения, е важен за „ревизионистката” традиция на някои американски историци, изучаващи руската революция. Вж. напр. Rabinowitch, Alexander – The Bolsheviks Come to Power: The Revolution of 1917 in Petrograd. New York: Norton, 1976, както и Mandel, David – The Petrograd Workers and the Fall of the Old Régime / The Petrograd Workers and the Soviet Seizure of Power. London: Macmillan, 1983/4.

[4] Вж. Lukács, Georg – “Bolshevism as a Moral Problem”, Social Research 44 (3), 1977, стр. 416-424.

[5] Lukács, G. – “Tactics and Ethics” (продължение на предходната статия от ранната 1919 г. – бел.   прев).

[6] Вж. Lukács, G. – “What is Orthodox Marxism?” (1919), разд. 5. Първите раздели от текста са преведени на български в Паницидис, Х. и др. (съст.) – Маркс: хетерогенни прочити от ΧΧ в. София: Anarres, 2013, стр. 558-566.

[7] Lukács, G. – “Bolshevism as a Moral Problem”, стр. 422.

[8] Вж. „Към критика на насилието”, в Бенямин, Валтер – Кайрос. София: Критика и хуманизъм, 2014, стр. 114-144.

[9] Вж. Ленин, Владимир – Държавата и революцията, в Събрани съчинения, т. 33. София: Изд. на БКП, 1982; гл. 2, разд. 2 и гл. 3, по-специално стр. 36.

[10] За тези термини, вж. Грамши, Антонио – из Затворнически тетратки, в. Паницидис, Х. и др. (съст.) – Идеи за гражданско общество. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски”, 2016, стр. 600-605, 611.

[11] На български език монументалният сборник на Шаламов, Колимски разкази, има две издания – София: Факел, 1994 и София: Комунитас, 2010. – бел. прев.

[12] Лукач, Дьердь – «Социалистический реализм сегодня. А.И. Солженицын в зеркале марксистской критики» (статията е от началото на 60те – бел. прев).

[13] Вж. напр. Молоствов, Михаил – Ревизионизм-58 и Вайль, Борис – Особо опасный. Харков: Фолио, 2005, стр.199.

canlı bahis siteleri
çeşme escort
kemer escort
çorlu escort