cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Статията е публикувана на 7 ноември 2016 г. на сайта OpenLeft.ru (Открытая левая).

към част 1

Болшевизмът като морален избор и паметта за революцията като политически проблем.

 

Ред в безредието

Ако негативността на наследството на революцията – неговата способност да постави под въпрос всички завършени фигури на идеологията – днес остава без явни наследници, то наследството в качеството на завършена и обърната страница от националната история намира изчерпателно отразяване в актуалната държавна политика. Така например догодина очакваме откриването на паметника на „помирението в Гражданската война”. Мястото, където той ще се появи, е „присъединеният обратно” към Русия през 2014 г. Кримски полуостров. По думите на министъра културата на Руската федерация Владимир Медински бъдещият паметник ще бъде „виден и могъщ символ, поставен на мястото, където приключва Гражданската война, и ще се превърне в най-доброто доказателство за това, че тя действително е приключила.”

 

Нещо повече, самата руска държава излиза на преден план като същинския резултат на това отдавна постигнато помирение между революцията и нейните противници. Тя е „третата сила, която не участва в тази война” – „историческата Русия, възродила се от пепелта”. Според Медински болшевиките, въпреки своите собствени антидържавни принципи, „са принудени да се захванат с възстановяване на разрушените държавни институции и да поведат борба с регионалния сепаратизъм. Благодарение на тези техни тежнения към държавостроителство, на тяхна страна се озовават по-силни личности, отколкото на страната на Белите. Единната руска държава започва да се нарича СССР и се запазва в почти същите граници. А по-малко от 30 години след гибелта на Руската империя, съвършено неочаквано Русия се оказва в апогея на своя военен триумф през 1945 г.”


Това заявление възпроизвежда може би главната консервативна теза за революцията – теза, прозвучала за пръв път преди повече от 200 години и гласяща, че е налице несъответствие между самосъзнанието на революцията и нейното действително значение. Консервативните мислители са убедени в своята способност да провидят автентичното съдържание на революцията, скрито от нейните непосредствени дейци и определено от божественото провидение, метафизическата национална съдба или историческата необходимост. Тази способност, според израза на Жосеф дьо Местр, „да се възхитим на реда в безредието”,1 прави възможно да съзрем във всяка победила революция нейното неизбежно самоотрицание.


Дьо Местр със задоволство пише: „Всички чудовища, родени от революцията, очевидно са работили единствено за каузата на монархията. С тяхна помощ блясъкът от победите засили възхищението на цялата вселена и обгърна името на Франция със слава, която престъпленията на революцията не можаха да му отнемат напълно. С тяхна помощ кралят ще се върне на трона в цялото си величие и могъщество, което може би ще бъде още по-голямо.”2 Ако дьо Местр приписва „реда в безредието” на неявния дотогава божествен промисъл, то Алексис дьо Токвил го намира във възпроизводството, посредством революцията, на онези форми на организация, против които тя на пръв поглед се изправя: „Революцията създала тази огромна сила или по-скоро тя изпълзяла изпод развалините на разрушеното от Революцията.”3 Според Токвил, премахвайки всички остарели уредби, революцията завършва делото по създавеането на централизирана бюрократична държава, започнато от абсолютизма на Бурбоните.


Ако следваме тази логика на Токвил, можем да кажем, че благодарение на приемствеността и развитието на държавните форми, съществуващата днес Френска република е в еднаква степен наследник както на стария режим, така и на разрушилата го революция. Пропастта между тях е не повече от елемент на разделящата нацията революционна митология. А тя от своя страна представлява квази-религиозна, хилиастична вяра в способността на хората да отхвърлят със своите съзнателни усилия стария греховен свят и да направят така, че живеещото по съвсем други закони царство божие да стане плът на Земята. Разединената от революцията нация може да осъзнае своята обща продължаваща история и да преодолее вътрешния си разкол само тогава, когато съвместно погребе разрушителната революционна религия. В този дух в навечерието на нейния 200-годишен юбилей последователят на Токвил – историкът Франсоа Фюре – призовава да приключим Френската революция и да се разделим с породените от нея илюзии. Историята на революцията не е завършена, докато е жива създадената от нея политическа традиция, основаваща се на митове.4


Изцяло в съответствие с този консервативен подход, в днешна Русия приключването на гражданската война и революцията за общественото съзнание изглежда възможно само чрез пълния отказ от илюзиите, движещи участниците в тях. Отхвърлянето на революционната амбиция да бъде създаден нов свят бива представено като нещо, което може да ни открие автентичния смисъл на събитията отпреди сто години и да открои невидимите в мъглата на тогавашното самосъзнание контури на извечния държавен организъм.


На път към „историческата Русия”


Тезата на Медински за „третата страна” на революционната колизия („историческата Русия”, чиято победа в крайна сметка се материализира в съветската пост-революционна държава) е своеобразно днешно наследство, макар и в бюрократично-вулгаризиран и опростен вид, на тезите на т.нар. сменовеховци от 20те години на
XX в. Идеолозите на това течение – в т.ч. Николай Устрялов и Юрий Ключников – също виждат в Съветска Русия продължение и развитие на хилядолетната руска държава, логиката на която за тях се оказва по-дълбока и по-силна от интернационалистката гледна точка на болшевиките.


В статията „В Каноса”, публикувана в програмния сборник Смена вех (излязъл в Прага през 1921 г.5), един от авторите, Сергей Чахотин, пише: „Историята застави руската „комунистическа” република, въпреки своята официална догма, да поеме като своя задача националното дело по обединението на почти разпадналата се Русия, а заедно с това и по възстановяването и увеличаването на нейната международна относителна тежест.”6 Нещо повече, сменовеховците твърдят, че самата победа на революцията осъществява вътрешната необходимост на руската история да преодолее „пропастта между народа и властта”. Съгласно мнението на Николай Устрялов, нейната висока трагическа цена „бива изплатена от оздравяването на държавния организъм, неговото излекуване от продължителната хронична болест, довършила петербургския период на нашата история.”7


През зигзазите на болшевишката политика, обусловени от противоречията между комунистическата идеология и реалността, Устрялов провижда тържество на „държавния разум”, проявяващ се отвъд правовия ред. Фактически приближавайки се към прочутата концепция за „извънредно положение”, формулирана от Карл Шмит, Устрялов разглежда Руската революция като своего рода триумф на духа на държавата, постигнат посредством потъпкването на нейната буква.8


Във всяка крачка, която болшевиките се опитват да представят като принудителна – напр. ограниченото признаване на пазара чрез Новата икономическа политика от 1921 г. или временния отказ от световна революция в името на „социализма в една страна” – сменовеховците виждат закономерност и неизбежност. „Ленин разбира се остава самия себе си, когато прави тези отстъпки,” пише Устрялов. „Но същевременно той несъмнено „еволюира”, т.е. по практически съображения извършва ходове, които неизбежно би направила и една власт, враждебна на болшевиките. За да спаси Съветите, Москва жертва комунизма.”9


Поемайки бремето на държавната власт и разглеждайки я като инструмент, опасен от морална гледна точка (използвайки „Велзевул против Сатаната”, по израза на Лукач), болшевиките се превръщат в неин агент. Тяхната революционна практика, начената извън държавата, първоначално се опитва да я подчини на задачите на анти-държавния и освободителен морален ред. Но диктатурата на пролетариата постепенно бива сведена до диктатура на бюрокрацията над пролетариата. Под въздействието на обстоятелствата средството удържа победа над целта. Може да се каже, че революционното кантианство на болшевиките – действието въпреки обстоятелствата – претърпява поражение от консервативното хегелианство, представлявано от сменовеховците (т.е., че новите революционни власти в крайна сметка се подчиняват на духа на националната държава въпреки своите свободно избрани намерения).


Съгласно сменовеховците възраждането на Русия изисква участието на най-добрите сили на патриотичната интелигенция, озовали се в емиграция след края на Гражданската война. Способността на болшевиките да поемат тази протегната ръка е част от моралния въпрос, поставен от събитията от 1917 г: могат ли да бъдат привлечени към управлението на държавата онези, които се стремят да я укрепят, а не да я разрушат?


Специална резолюция, приета от
XII всерусийска конференция на Руската комунистическа партия (болшевики), август 1922 г., декларира: „т.нар. сменовеховско течение до този момент изигра и все още може да играе обективно прогресивна роля. То ... обединява онези групи от емиграцията, които са се „примирили” със Съветската власт и са готови да работят с нея за възраждането на страната.”10


Важно е, че сменовеховците не капитулират, признавайки историческата правота на новата власт, а напротив, открито говорят за това, че самата тя е принудена да капитулира спрямо своите собствени принципи. Те са не просто спътници, а носители на други убеждения, „истински класов враг” от плът и кръв, необходим за претеглянето на собствените сили в повратния исторически момент. Това е тест за верността на революцията към самата себе си.


Писателят и революционер Анатолий Луначарски определя сменовеховците като хора „от повече или по-малко правилния лагер, т.е. във всеки случай не заразени с нелепи демократични предразсъдъци”, които „дори във времето на своята контрареволюционна работа се издигнаха до истинската широта на обществената и държавна мисъл”. Според него те виждат, че болшевиките „не само не разпарчетосват Русия, но и с някои изключително малки изключения обединяват територията на бившата империя във вида на свободен съюз на народи”. Правейки този политически реверанс, Луначарски разбира се прави и уговорката, че надеждите на тази част от дясната интелигенция съветският режим да се прероди в нещо друго са напразни. Но при все това, от името на болшевиките той декларира готовност да се откликне на призива на този „истински, автентичен буржоазен патриотизъм”, представляващ „остатък от жизнената сила на индивидуалистичните групи и класи”.11


В тази отвореност към предизвикателството на сменовеховството е налице нещо повече от просто инструментални политически сметки. Това е ясното съзнание на болшевиките за възможността за техен собствен Термидор, за победа на обстоятелствата над принципите, на политиката над морала. Опитвайки се да предскажат развоя на съдбата, героите на Руската революция често обличат върху себе си дрехите на Френската. Нещо повече, 1917 г. се осъществява, тръгвайки от знанието за трагедията на 1794 – знанието за разрива между „същината и наличното”, между представата на революцията за нейната нравствена цел и действителното трагическо поражение.


Непрозрачността на наследството


Възможността за появата на Сталин – пролетарския Бонапарт – като самоотрицание на революцията и възраждане на старата тиранична държава в нова, потисническа със своята тоталност форма, е част от осъзнатото морално решение на болшевиките в момента, когато те решават да овладеят държавната власт.


Именно тук, в последна сметка, се състои сложността на наследството на Руската революция, останало лишено от явни наследници. Неговото значение не е в това падналото знаме да бъде вдигнато, за да бъде обозначена обикновена политическа приемственост. Жак Дерида някога написа за марксистката традиция: „Ако четливостта на едно наследство беше дадена, естествена, прозрачна, еднозначна – ако тя не призоваваше към интерпретация и същевременно не я препятстваше, то нямаше да има изобщо как да го наследим. То щеше да въздейства върху нас просто като някаква естествена или генетична причина. Ние винаги наследяваме някаква тайна – а тя казва: „Разчети ме! Ще съумееш ли някога да го направиш?”.”12


Въпросът за наследството на Руската революция съдържа в себе си тайната на силата на едно събитие, което не може да бъде пречистено от историята на своето последвало прераждане и предателство. Но именно в самата невъзможност на подобно пречистване се състои чистотата на неговата морална сила – способността за действие, което предполага своя нищожен шанс за успех.

 

Превод от руски език: Огнян Касабов

 

Английската версия на статията е подготвена за книгата CosmicRevolution: RussianContemporaryArtWriting, която предстои да излезе в издателството SternbergPressande-flux, London, 2017.

 

Иля Будрайцкис е руски историк, артист и активист. Той е член на редколегиите на Художественный журнал, Открытая левая и LeftEast.

 


 

1 Дьо Местр, Жозеф – Размишления за Франция. София: Кама, 1995, стр. 20.

2 Пак там, стр. 23-24.

3 Дьо Токвил, Алексис – Бившият режим и революцията. София: Избор, 1994, стр. 96.

4 Фюре, Франсоа – Да мислим френската революция. София: Критика и хуманизъм, 1994; вж. ч. I и ч. II.1.

5 Смяна на жалоните. Сборникът е своеобразен отговор на излезия през 1909 г. в Москва сборник със статии от либерални интелектуалци, озаглавен Вехи; вж. Гершензон, М. и др. – Жалони. София: Летописи, 1992.

6 Вж. Киселев, А.Ф. (ред.) – Политическая история русской эмиграции, 1920–1940 гг. Документы и материалы. Москва: Гуманитарный изд. центр, 1999, стр. 190-195.

7 Устрялов, Николай – «Россия (У окна вагона)» (1926), раздел «(День.)».

8 Устрялов, Н. – «Понятие государства» (1931).

9 Устрялов, Н. – «Patriotica», в Смена вех.

10 Резолюция «Об антисоветских партиях и течениях», във Всероссийская конференция РКП(б). Постановления и резолюции. Москва, 1922.

11 Луначарский, Анатолий – «Смена вех интеллигентской общественности».

12 Derrida, Jacques – Spectres de Marx. Paris : Galilée, 1993, стр. 40. Гл. 3 от книгата е преведена на български в Паницидис, Х. и др. (съст.) – Маркс: хетерогенни прочити от ΧΧ в. София: Anarres, 2013, стр. 632-649.

canlı bahis siteleri