cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

 

 

Периодично страдам от депресия още от тийнейджърските си години. Някои от тези епизоди бяха безкрайно смачкващи и водеха до самонараняване, уединяване (при което съм прекаравал месеци наред сам в стаята си, излизайки само колкото да се подпиша при социалните или да си купя минималните количества храна, които консумирах) и време, прекарано в психиатрични отделения. Не бих казал, че съм се излекувал от това състояние, но с радост мога да заявя, че както инцидентите, така и силата на депресивните епизоди значително намаляха през последните години. Това отчасти се дължи на промени в житейското ми положение, но също така е свързано с различно разбиране на депресията ми и на нейните източници. Тук предлагам своя опит с психическото разтройство не защото мисля, че в него има нещо специално или уникално, а в подкрепа на твърдението, че много форми на депресия са най-разбираеми – както и най-добре лекувани – в рамки, които са по-скоро неличностни и политически отколкото индивидуални и “психологически.”

 

Да пишеш за депресията си е трудно. Депресията има за своя съществена част един присмиващ се “вътрешен” глас, който те обвинява в глезотийство: ти не си депресиран, чисто и просто се самосъжаляваш, вземи се в ръце! -- а той е склонен да се активира при публично обявяване на това състояние. Разбира се, този глас въобще не е “вътрешен” – той е овътрешностената проява на реални обществени сили, някои от които имат пряк интерес от отричането на каквато и да било връзка между депресията и политиката.

Моята депресия винаги е била свързана с убеждението, че буквално не ставам за нищо. Прекарах голямата част от живота си допреди трийсетте вярвайки, че никога няма да си намеря работа. В двайсетте си години се люшках между университетско следване, периоди на безработица и временна работа. Във всяка една от тези роли се чувствах не на място – в следването си защото си мислех, че съм дилетант, проправил си път с измама, без да бъде истински учен; в безработните си периоди защото си мислех, че не съм наистина безбработен, а по-скоро кръшкач, за разлика от онези, които почтено си търсеха работа; а във временната работа, защото се чувствах, сякаш се представям некомпетентно, а когато наистина мястото ми не беше в дадената офисна или заводска работа -- не защото се смятах за ‘твърде добър’ за нея, но напротив, защото се смятах за прекалено образован и безполезен, взел мястото на някой, който наистина се нуждае от нея и я заслужава повече от мен. Дори когато бях в психиатричното отделение се чувствах, сякаш не съм истински депресиран – сякаш просто симулирах това състояние, за да не ми се налага да работя, или по силата на безкрайно парадоксалната логика на депресията, сякаш го симулирах с цел да прикрия факта, че не съм способен на каквато и да било работа, че за мен няма никакво място в обществото.


Когато най-сетне получих работа като преподавател в Колежа по следдипломно образование, за известно време се чувствах въодушевен – но пък това само по себе си демонстрираше, че не съм се отървал от чувството си за некадърност, което скоро щеше да ме доведе до нови периоди на депресия. Липсваше ми спокойното самочувствие на човек, роден за тази роля. На някакво не много дълбоко равнище очевидно все още не вярвах, че точно аз съм човекът, който може да се справи с работа като преподаването. Но откъде идваше това убеждение? Господстващата школа в психиатрията локализира такива “убеждения” в недобре фукнциониращата химия на мозъка, която трябва да бъде коригирана по фармацевтичен път; психоанализата и повлияните от нея форми на терапия по добре известен начин търсят корените на психическото разтройство в семейната среда; когнитивната поведенческа терапия се интересува не толкова от произхода на отрицателните убеждения, колкото от заместването им с положителни разкази. Въпросът не е в това, че тези модели са изцяло погрешни, а във факта, че те пропускат – и не може да не пропуснат – най-вероятната причина за такива чувства за малоценност: обществената власт. Формата на обществена власт, която имаше най-силно въздействие върху мен, беше класовата власт, макар че разбира се полът, расата, и други форми на потисничество действат произвеждайки същото това усещане за онтологическа малоценност, която се изразява именно в мисълта, която споменах по-горе: че не си от типа хора, способни да изпълняват ролите, предопределени за господстващата група.


Подтикнат от един от читателите на книгата ми Капиталистическият реализъм, започнах да изучавам творчеството на Дейвид Смейл. Смейл – терапевт, който обаче поставя на централно място въпроса за властта в терапията си – потвърди хипотезата за депресията, на която се бях натъкнал. В ключовата си книга Произходът на нещастието Смейл описва как отличителните белези на класата са по същество неизличими. За тези, които още от рождение са възпитавани да се мислят за по-нисшестоящи, придобиването на всички признаци за богатство рядко успява да изтрие – било в собствените им глави, било в тези на другите – изначалното усещане за собствена некадърност, което ги белязва толкова рано в живота. Човек, който успява да излезе от обществената сфера, която се “предполага,” че трябва да заема, постоянно е изложен на риска да бъде обзет от усещания за световъртеж, паника и ужас: “...изолиран, откъснат от другите, заобиколен от враждебно пространство, ти внезапно попадаш в ситуация без връзки, без стабилност, без нищо, което да те държи прав или на едно място; връхлита те една зашеметяваща, противна реалност; застрашен си от тотална загуба на идентичността, от усещане за пълна измамливост; нямаш право да си тук, да обитаваш това тяло, да се обличаш по този начин; ти си едно нищо, и “нищото” е буквално онова, в което чувстваш, че ще се превърнеш.”


От известно време насам един от най-успешните тактически прийоми на господстващата класа е вменяването на отговорност [responsibilisation]. Всеки един член на подчинената класа бива каран да чувства, че неговата бедност, липса на възможности или безработица са само и единствено негова собствена вина. Индивидите обвиняват себе си вместо обществените структури, в чието несъществуване така или иначе са били убедени да вярват (те биват сведени до оправдания, до които слабите прибягват). Това, което Смейл нарича “магически волунтаризъм” – убеждението, че е по силите на всеки индивид да стане това, което си поиска – е господстващата идеология и неофициална религия на съвременното капиталистическо общество, пробутвана както от “експерти” на риалити телевизията и бизнес гурута, така и от политици. Магическият волунтаризъм е едновременно следствие и причина за понастоящем исторически ниските нива на класово съзнание. Той е обратната страна на депресията, чието основополагащо убеждение е, че всички ние сме неповторимо отговорни за собственото си нещастие и че следователно си го заслужаваме. Една особено порочна двойна връзка [double bind] бива налагана на дългосрочно безработните във Великобритания днес: на едно население, на което през целия си живот му е било казвано, че не става за нищо, наред с това му се натяква, че може да постигне каквото си поиска.


Трябва да разбираме начина, по който жителите на Обединеното кралство фаталистично се подчиняват на остеритета, като следствие от една умишлено култивирана депресия. Тя се изявява в приемането, че нещата ще се влошават (освен за един малък елит), че сме късметлии, ако въобще имаме работа (та да не очакваме нарастването на заплатите да бъде в крак с инфлацията), че не можем да си позволим колективната грижа, прелагана държавата на благоденствието. Колективната депресия е резултатът на проекта на господстващата класа за повторно подчиняване [resubordination]. От известно време насам все повече и повече възприемаме идеята, че не сме от типа хора, които са способни да действат. Това не е признак за провал на волята, така както и индивидуално депресираният индивид не е способен “да се отърси” от депресията си чисто и просто като “си запретне ръкавите.” Възстановяването на класовото съзнание е наистина страховита задача, която не може да бъде постигната с прибягване до готови решения. Но противно на това, което колективната депресия не спира да ни повтаря, то може да бъде постигнато. Изобретяването на нови форми на политическо участие, възкресяването на институции в упадък, превръщането на приватизираното недоволство в политизиран гняв: всичко това може да се сбъдне, и когато това стане, кой знае докъде биха се прострели границите на възможното?


Превод от английски език: Николай Кърков.


Оригиналът може да бъде прочетен тук.


Бележка на преводача: Самият Марк Фишър не устоя на упоритите атаки на депресията, слагайки край на живота си на 13-и януари тази година, на едва 48-годишна възраст. Публикуваме този текст не само за да почетем светлата памет на неговия автор, един от най-оригиналните и влиятелни британски културни критици, но и защото го намираме (за съжаление) за напълно уместен в контекста на съвременна постсоциалистическа България.

canlı bahis siteleri