cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

 

Някой спомня ли си как обсесията с корупцията и съдебната реформа тръгна от Борисов? „Ние ще бъдем първата българска антикорупционна партия. Наши приоритети ще бъдат националната сигурност, борбата с организираната престъпност и промените в съдебната система..., заяви тогава столичният кмет Бойко Борисов“ (2006 г.). Или култовото „ние ги хващаме, съдът ги пуска“ - оправданието на Борисов за показните, медиатизирани акции срещу организираната престъпност, които не решиха проблема с липсата на справедливост, рязко настъпила в българското общество с пазарните реформи.

 

Програмите на Да, България, Реформаторския блок, Нова Република и безкрайните други обновявания и прегрупирания на „новия десен проект“, които ни очакват, просто се явяват по-добра и по-елегантна версия на Борисовото „ние ги хващаме, а съдът ги пуска“.

 

„Новостта“ им се състои в обещанието да реализират неизпълнените обещания на Борисов. Противопоставят се на Борисов, но предлагат още от същата постна, аполитична манджа каквато и той, само че в „автентичен-десен“ или „автентичен- надпартиен“ или „автентичен морално-експертен“ вариант. За тях не идеологията на ГЕРБ е проблем, а това, че ГЕРБ се доказаха недъгави нейни носители и изпълнители. Разправиите с ГЕРБ са перфектната илюстрация на тезата на Иван Кръстев, че можем да променяме политиците, но не и политиката. Вчера бяха ГЕРБ, днес е НР, утре РН, вдругиден ДаБГ, по-нататък БаДГ. Но политиката остава същата. Нека продължим генеалогията ѝ.

 

Да вземем изтърканото като подметката на тенис-звезда от близкото минало клише за експертите във властта. То тръгна от царя и неговите „юпита“ и беше радикализирано от Борисов, който назначи десетима надпартийни експерти в кабинет от 17 министри. Всяко повторение възпроизвежда наличното като го променя. Сега Да, България е прегърнала въпросното клише, но добавя към рецептата и предприемачи. Ние, непредставените (и непредставляеми) непредприемачи, случайно озовали се в царството на обещанията за „по-добра бизнес среда“, благодарим горещо за иновацията! Нещо за небизнесмени предлагате ли? Освен курсове по предприемачество, дуално образование и про-пазарни реформи в здравеопазването?

 

Дори и да си тръгне Борисов, неговата идеология остава. Само че в ръцете на по-морални експерти или предприемачи. И понеже идеологията не се променя, всичко се свежда до лични и меритократични качества. Някога арена на сблъсък на идеи за общото ни бъдеще, чието условие за действеност беше да не бъдат общи идеи за бъдещето, днес собствено политическото е поддало под тежестта всеобщия постполитически консенсус за „експертно управление и прозрачност“ (за да перифразирам Лиляна Деянова), а споровете, когато ги има, се центрират върху личната харизма и добродетелите на политиците (респективно – тяхната липса).

 

Така езиковите регистри на морала, психиатрията и естетиката се превръщат в основа на изпарилото се политическо съдържание на окаяния ни публичен живот. Езикът на добродетелта също ни е наследство от царя (помните ли лозунгите „нов морал“ и „ново време“?), но вече се разбягва по всякакви линии от много преповтаряне. (Подозирам, че правителството на НДСВ, въпреки съдбата си на едномандатка, е оставило най-трайни поражения в българския политически живот като например самия Борисов.)

 

Няколко примера за морализирането на политическото, настъпило с идването на царя на власт. Веднъж приела доксата на новия публичен мениджмънт за публично-частните партньорства (и тя наследство от царя), морализацията осъществява разпределянето на обществени ресурси през опозицията на „заслужаващите“ и „незаслужаващи“ фирми. Не се поставя под въпрос логиката на обществените поръчки и приватизацията на държавните дейности, а се търсят „почтени“ изпълнители.

 

Морализацията засегна и гражданството. То вече е привилегия за работещите, активните, заслужилите, спазващите закона. Има обаче един проблем: думата „активни“ добива смисъл само в опозиция с думата „пасивни“. Смисълът на думите не обитава в тях, а произлиза от полагането им в системи от опозиции. Свързването на официално абстрактното гражданство с „активност“, с „информираност“ и прочие социално-класови съдържателни атрибути доведе дотам политически партии открито да се обявяват за образователен ценз и да хвалят машинното гласуване за предполагаемия „мек“ ценз, който то би провело спрямо ромите.

 

Морализацията на политиката прекроява и отношението на държавата към бедните и уязвимите. Така още в доскорошното правителство на Борисов Калфин въведе категорията на „отговорните родители“ и без да използва каквото и да било етно-религиозно обозначение, всички разбрахме, че мярката е насочена срещу „тези, които отказват да се интегрират и да си търсят работа“.

 

Моралният пълнеж не е прерогатив на протестите от 2013 г., а идва във всякакви разцветки, включително кафяви. Например, РБ и БСП обещават обвързване на социалното подпомагане с образованието и с работата, радикализирайки визиите на Калфин и тройната коалиция преди него за анти-социална уъркфер политика, която завистливо пита „а къде ядат гладните?“ и наказва вече наказаните от бедността заради това, че са бедни (сякаш е по собствен избор), играейки с разпространените схващания как най-маргинализираните и бедни били най-привилегированите и представените.

 

Атака на свой ред разпространяваха лъжата, че „ромските майки“ прибирали по 1500 лева месечно от помощи, пък не работели; после същата сума магически се прехвърли върху бежанците, а нейното изпразнено от фактическа истинност съдържание я направи конвертируема и готова да се залепи върху всяка следваща обществена група, срещу която трябва да се пренасочи всеобщото недоволство от прехода.

 

Нито една ромска партия не влиза в парламента обаче образът на „купения“ и „контролирания“ вот, който „краде изборите“ доминира въобжението на абсолютно всички партии. Даже ДПС, които претендираха, че представляват и ромското малцинство, вкараха в редиците си бивш атакист и прегръщат национализма в стремежа си да бият ДОСТ. От своя страна, БСП очистиха ромските партии от коалицията (заедно с лявото си крило) и привлякоха расисти и националисти в редиците си като проф. Михаил Мирчев и проф. Иво Христов, който прави наци-диагностика на „болното ни общество“, където ромите са оприличени на „вируси“, „бактерии“, „зарази“. Дори Да, България иначе залагащи на толерантност (проблематична категория само по себе си, но с всички фашизоиди наоколо е в пъти по-желателна), междукултурно разбиране и прочие, обвиниха „корупцията отдолу“ (продаването на гласове) за мръсния въздух в София, като я илюстрираха с порутена ромска къща в свое рекламно видео.

 

Това са различни примери и не всяка партия ги предлага в своята програма, но в своето различие, примерите споделят общото морално кратно, ръкополагащо добрите, послушните, заслужилите и работливите в кръга на „заслужаващите граждани“ срещу категорията на „незаслужаващите“, обхващаща в себе си иначе несводими една до друга обществени групи като престъпни групировки и „престъпни“ гласоподаватели (по „една случайност“, често членове на някое етническо малцинство).

 

Наред с морала, езикът на психиатрията („нормалните срещу ненормалните“) и този на естетиката („корпулентния“ или „прасчо“ срещу ПРАС–ПРЕС) идват да запълнят болезнената празнина на истинско политическо съдържание, което да скъса с царската и герберска бизнес-ортодоксия, господстваща вече 15 години.

 

Фалшивото пропукване на неолибералния консенсус от страна на т.нар. „анти-системни партии“ като Атака, ПФ, ВОЛЯ и бъдещия „проект“ на Слави Трифонов не полага нещо повече от крайно-десни националистически кръпки, придаващи на консенсуса освежаващи тонове и ретро-радикален шик. Кръпките изместват политическото към естетическото поле, където белези като цвета на кожата стават най-важния вектор за включване в категорията на „заслужилите“ и „добродетелните“. В същото време естетизацията на обществените противоречия (т.е. изместването им от оста труд срещу капитал към оста на „черните срещу белите“) създава илюзия на избирателите за сблъсък на идеи и алтернативи.

 

А всъщност всяка една от тези партии мобилизира протестен вот, само за да подкрепи я про-бизнес правителството на Борисов, я това на БСП (която пак се отказва от преразглеждане на плоския данък и вместо това ще прави социална държава за „активните, инициативните, предприемчивите и образованите“). “Атака, ПФ, ВОЛЯ-НЕВОЛЯ и тъй-нататък позволяват само да крещиш „атака!“, но да седиш на едно място и нищо да не се променя”, както сполучливо отбеляза един анонимен февруарски протестиращ. Тези партии служат за изпускане на пара, което укрепва статуквото, предизвикало страданието на първо място: човек като се нареве и покрещи, и му минава. До следващата криза поне. Обаче ефектът върху мейнстрийм партиите е притеснение от „анти-системните играчи“ и опити за тяхното неутрализиране чрез кооптиране. Това стабилизира консенсуса като го побутва все по-надясно и по-надясно.

 

Което ме довежда до вероятно единствения истински изненадващ куриоз в серията изтъркани измествания надясно: ДПС. Новото „послание“ на Доган е втрещяващо само по себе си, но истинската дълбочина на Догановата повратливост и политически опортюнизъм може да се види единствно в перспектива. Например, в светлината на старата му реч от 2013, посветена бъдещето на ЕС след кризата и „геополитическите размествания“. В нея говори как формата на нацията-държава е остаряла за новите глобални реалности и отправя посланието от открито заявената „гледна точка на либералните принципи, ценности и политически практики.“

 

Това изчезва в новото му политическо послание. В нея се говори за Аспарух, Левски, „Националното Самосъзнание“ (с главни букви), а темата за „предизвикателствата пред ЕС“ се измества от нуждата от „обединителен патриотизъм“. Доган дори заявява, че бил първият от прехода, предложил патриотична рамка за политическия „процесинг“: „Дори в първите години на прехода лансирах идеята за необходимостта от “умерен и интелигентен български национализъм“, който фактически е част от тъканта на националното самосъзнание на всички европейски страни. За голямо съжаление не бях разбран... А сега Съдбата чука на вратата...“

 

Как да си обясним това обръщане, което в момента прекроява либералната ДПС, архи-врагът на Атака и шовинизма, в националистическа партия? Дали то се случва защото ДОСТ се превръща в предпочитания представител на българските турци? Може би ДПС са решили да борят конкуренцията им като яхнат истерията около т.нар. „неоосманистка“ партия и да играят националисти срещу тях? Осъзнават ли колко е претъпкан този „пазар“ и колко нямат шанс? Това е диалектиката на обединителния патриотизъм - колкото повече от него, толкова повече конкуренти и разединение.

 

Всъщност, ако има някаква приемственост в партийната линия, тя не е в твърденията на Доган, че е първородител на патриотичния завой в българската политика (защото това бяха Атака), а че дори като изоставя ЕС, той го прави нагаждайки се към общата европейска тенденция на „национализиране“ на политическия дебат и възход на крайно-десните партии.

 

Ако може да се извади един извод за политическия „процесинг“ в последно време, то той е за универсализиране на ефекта на Атака над останалите партии. Вече всички са националисти. Всички са против ДПС и въобще, политическото представиелство на турците (това беше проблем на Атака през 2005; сега е проблем на всички останали, макар и достигнат по различни пътища). Всички предлагат „укрепване“ на стената по границата с Турция (или алтернативата – борба с „трафика на хора“) и нови порции наказателни политики срещу малцинствата и бедните.

 

А също така и анти-комунизъм (и неговото разклонение -- антикорупцията, доколкото в България се приема, че източникът на корупцията и „проваления преход“ лежи в комунизма). Това, че ДПС се включиха в националистическата надпревара, указва хегемонията на идеологията на Атака и безкрайните ѝ клонинги, независимо от упадъка на тази партия през годините. (Сходна е съдбата и на НДСВ: един мандат, последван от бързо маргинализиране още на следващите избори, спихване и изпадане в забвение, но както отбелязах по-горе, ние още живеем в „новото време“ на царя.)

 

На фалшивото пропукване на неолибералния консенсус от страна на националистите и техните либерални копирачи можем да противопоставим само едно истинско скъсване: от ляво. Това обаче не е лявото нито на БСП, нито на АБВ. За да оценим идейния банкрут на това ляво, достатъчен е само един повърхностен поглед върху икономическите програми, в които и двете партии предлагат създаването на държавни фондове за инвестиции. Десните разбират това като „ляво“, само защото държавата се допуска в икономиката. Но как се допуска тя? АБВ предлага по същество транспониране на плана Юнкер за държавно гарантиране на частните инвестиции в българската икономика. Един вид, безплатна застраховка за бизнеса. По какъв начин е ляво това? Само защото някой казва „държава“, десните чуват „ляво“. Общото между т.нар. леви и десни е споделената представа, че държава значи „ляво“, независимо дали държавата строи затвор или детска градина, независимо дали обгрижва бизнеса или хората на наемния труд. Тоест, и двете уж различни политически доктрини споделят общото отсъствие на каквато и да е чувствителност за класа и класови неравенства, както и за това от името на кого държавата се намесва в икономиката.

 

На юпи-лявото на АБВ, което стои с двата крака в консенсуса за прозрачност, конкурентноспособност, добър бизнес климат, сигурни граници и послушни малцинства трябва да противопоставим ляво, здраво стъпило в традицията на борбата за трудови права. Само то може да подкопае консенсуса по теми, изтласкани – в двойния смисъл на думата – отвъд границите на политически възможното: валутния борд, рязането на бюджети за социални дейности („остеритет“), концесиите, приватизацията, национализма, капитализма и неравенствата.

 

Само левият дисенсус може да спаси демокрацията, от която антикомунистическият консенсус с неговите все по-смели фантазии за образователен ценз и „активно гражданство“ и без това се отказва. Като я напълни отново с политика.

 

canlı bahis siteleri
çeşme escort
kemer escort
çorlu escort