cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

В навечерието на революцията от 1917 г. Ленин е скъсал с всякакви линеарни схеми: революционният полиморфизъм е последица от капиталистическата модернизация, достигнала до своя „най-висш стадий“ – империализма, но и условие за неговото унищожение.

В пролога към своето есе от 1932 г. „Добрякът Ленин“, язвителният италиански писател Курцио Малапарте посочва онова, което според него представлява „най-ясния знак за упадъка на западната буржоазия“, а именно факта, че тя вижда в лидера на съветската революция единствено „пролетарски Чингиз хан, пръкнал се от дълбините на Азия, за да завоюва Европа“ или пък просто някакъв „марксистки Мохамед“; докато според него в действителност, подобно на Робеспиер и други преди това, Ленин е въплъщение на „дребнобуржоазния фанатизъм“, който от три столетия насам разпалва пожари навсякъде в Европаii. Въпреки че и днес все още се намират хора, които да описват революцията от 1917 г. като дивашко проявление на извечния азиатски деспотизъм, уж прозиращ иззад леко дръпнатите очи на Ленин, все пак трябва да отбележим, че този ориентализъм за щастие отдавна е изтлял. Нека вземем две скорошни биографии на Ленин – от Ларс Ли и от Робърт Сървисiii - независимо от стойността им: техните интерпретации на биографичната траектория и на мисълта на Ленин почти изцяло се противопоставят една на друга, но въпреки това споделят тезата (или предпоставката), че в същността си той е човек с европейско образование и погледът му е насочен изцяло към Запада като извор на великите идеи за еманципацията и като огнище на идната социалистическа революция. В тази перспектива революцията от 1917 г. се явява като апотеоз на започнала в края на XVIII в. поредица от исторически събития, като последния велик опит за реализиране на идеалите (или илюзиите) на западната модерност и/или като криво огледало, което ги изменя, опорочава.


Въпреки различните достойнства на подобен подход, той си има и своята опака страна. Тя е, че в тези произведения извъневропейският свят почти напълно отсъства: червената революция изпъква като същностно бяла революция. Някои, разбира се, охотно подчертават, че в началото на 20-те години у Ленин настъпва преобръщане по посока на Азия, към „революцията на Изток“, за което свидетелстват множество негови изказвания, като например в дебата с индийския комунист М. Н. Рой по време на Втория конгрес на Комунистическия интернационал (юли-август 1920). Само че в това се вижда единствено някакъв закъснял обрат под диктата на моментната необходимост и последица от изгубената надежда за неминуемо революционно сътресение в Западна Европа след провала на революциите в Германия и Унгария и руско-полската война. Така излиза, че Ленин би имал интерес към борбите за национално освобождение само в качеството си на чужденец за един свят, който до този момент е пренебрегвал. Колкото до първия Конгрес на народите от Изтока в Баку (през септември 1920) – на който М. Н. Рой отказва да участва, осмивайки „цирка на Зиновиев“ и описвайки го като „зрелищна кавалкада пред портите на мистичния Ориент“iv – аурата, на която той се радва и до днес, се дължи до голяма степен на романтичното му представяне като вододел, плод на внезапното прозрение на болшевишките ръководители, че най-вероятно съдбата на революцията няма да се реши на запад, а на изток.

Подобна представа е невярна от една страна защото Ленин никога не е мислел, че (антиколониалната) революция в Изтока би могла да замести, дори и временно, (социалистическата) революция в Европа, тъй като според него двете са взаимосвързани с хиляди нишки; а от друга страна, и най-вече, защото няма да му се наложи да чака до последните години от живота си, за да обърне сериозно внимание на развитието на капитализма и на революционните движения в неевропейския свят. Най-очевидното, но свъвсем не единствено доказателство за това са многобройните му текстове преди и по време на Първата световна война относно „националния въпрос“ в Европа и в колониите и полуколониите. Нещо повече, Ленин напълно е разбирал особеното, междинно място на Русия в това разделение на света, което тя въплъщава не само поради географското си разположение, но и – ако си послужим свободно със заглавието на една книга на Вячеслав Морозов – поради своя статус на подчинена империя в един европоцентричен святv. Аз в никакъв случай не отричам подобно развитие на Лениновата мисъл, тъй като то е несъмнено; вместо това ще се опитам да покажа, че тази мисловна промяна не представлява някакъв брутален разрив, а приема формата на дълго и прогресивно децентриране на революцията. Последното простира своите корени до първите работи на Ленин върху развитието на капитализма в Русия, белязани, по справедливата преценка на С. Л. Р. Джеймс (и не случайно тъкмо той, един неевропейски, карибски марксист забелязва това) от императива за превод на марксизма в контекст, различен от западноевропейския, без при това да му бъде напълно чуждvi.

Тук искам да проследя линията на това децентриране, бих казал дори, на това деколонизиране на революцията с помощта на два етюда, които са независими един от друг, въпреки имплицитния, но дисонантен диалог между тях. Първият от тях се отнася до размишленията, които Ленин посвещава преди 1917 г. на въпроса за националното самоопределение и на борбите за независимост, а вторият – до начина, по който след 1917 г. Ленин се опитва да отговори на необходимостта от деколонизиране на Руската империя, опирайки се на случая на мюсюлманските колонии в централна Азия.

За борбите за национално освобождение или нечистата революция

Юли 1903 г., в навечерието на Втория конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП), Ленин публикува в „Искра“ статия със заглавието „Националният въпрос в нашата програма“, чийто залог е да защити правото на самоопределение на отделните нации – право на политическо отделяне по отношение на една държава, което не трябва да се бърка с (предполагаемото) право на национално-културна автономия в рамките на една държава, на което Ленин яростно се противопоставя. Правото на самоопределение е признато от партията още от самото ѝ създаване през 1898 г., но е предмет на спор с полските марксисти начело с Роза Люксембург, които са в открит конфликт с Полската социалистическа партия и в името на интернационализма се противопоставят на, според тях, остарелия и реакционен, проект за възстановяване на независимостта на Полша. Ако и Ленин да потвърждава нуждата да не се посяга на „свободния израз на националната воля“, то той в никакъв случай не се обявява за пълна подкрепа на отделянето: „безусловното признаване на борбата за свободно самоопределение съвсем не ни задължава да приемаме всяко искане за национално самоопределение“vii. Подкрепа може да има само „при условието“ националните искания да бъдат строго подчинени на „интересите на класовата борба на пролетариата“, които се определят в стриктно интернационален мащаб.

До неотдавна, пише Ленин, борбата за независимост на Полша – тази „опора на цивилизацията против царизма“, е била тясно свързана с революционната борба за (буржоазна) демокрация в Европа, както правилно изтъкват Маркс и Енгелс. Но тази епоха, добавя той, е вече в миналото и господстващите класи в Полша са се превърнали в съюзници на потисниците на тази страна. „Мина времето, когато буржоазната революция можеше да създаде свободна Полша; днес възраждането на Полша е възможно само чрез социална революция“, която повече от всякога предполага „най-тясно обединяване на пролетариата от всички националности“. Обаче онова, което важи за „полския въпрос“, „важи изцяло и за всеки друг национален въпрос“. Да се пренебрегват тези исторически изменения и „да се отстояват старите становища на марксизма – това значи да бъдем верни на буквата, а не на духа на учението, това значи да повтаряме по памет предишните изводи, без да умеем да се възползваме от методите на марксисткото изследване при анализа на новата политическа ситуация“viii. Ленин често настоява на изискването за постоянно обновление на марксистките теория и практика, за превеждането им в нови геоисторически конюнктури, и в случая това изискване приема формата не на все по-пълно признаване на борбите за национално освобождение, а на проблематизиране на тяхната еманципативна стойност за настоящето. През този период неговият подход към националното самоопределение е резюмиран чудесно в един текст, публикуван месец по-рано под заглавието „За манифеста на ‘Съюза на арменските социалдемократи’“.

„[Н]ие самите от своя страна се грижим за самоопределението не на народите и нациите, а на пролетариата във всяка националност. Така че общата, основната, винаги задължителната програма на соц. дем. в Русия трябва да се състои само в искането за пълно равноправие на гражданите (независимо от пол, език, религия, раса, нация и т. н.) и за правото им на свободно демократично самоопределение“ix.

Трябва да признаем, че тук Ленин все още не разполага с тясна концепция за „националния въпрос“, от който той все още се интересува само частично и поради това пропуска неговите тънкости. Първата стъпка в тази посока се случва в Краков, а след това и в Поронин – малко селце в покрайнините на Австро-унгарската империя, по време на неговото изгнание в Полша след 1912 година. След като подготвя резолюция в подкрепа на позицията на РСДРП за правото на самоопределение, в началото на 1914 г. Ленин пише есето „За правото на нациите на самоопределение“, което представлява истински пробив в болшевишкото теоретизиране на борбите за национално освобождение. Негов основен противник си остава Роза Люксембург с работата ѝ „Националният въпрос и автономията“x (1908-1909), чиито тези всевъзможните руски „опортюнисти“ не спират да повтарят.

Според Ленин основната грешка на Люксембург почива на неспособността ѝ да „разгранич[и] двете коренно различни епохи на капитализма“: първата от тях е революционна, свързва се с разпадането на феодализма, образуването на буржоазните държава и общество и благоприятства зараждането на „национални движения“, обхващащи „всички класи на населението“; втората епоха, през която държавата вече е напълно развита и „по общо правило национално-единна“, се характеризира с изостряне на класовото противоборство между буржоазията и пролетариата. В Западна Европа и Съединените щати „епохата на буржоазнодемократичните революции обхваща доста определен период от време, приблизително от 1789 до 1871 година“, от Френската революция като автентична национална борба до Парижката комуна. По това време националният въпрос „отдавна е разрешен“ и е напълно логично, че не се появява в „програмите на западноевропейските социалисти“xi. Оттук обаче не би могло да се заключи, както според Ленин прави Люксембург, че този въпрос се е превърнал в отживелица за целия свят. Ако поради факта на „общата капиталистическа природа на съвременните държави“ е полезно да се очертаят „сравнения“ между отделните страни, то те трябва да се правят „умело“ и да се избягва всяко насилствено пренасяне на една ситуация върху друга: „[в] Източна Европа и в Азия епохата на буржоазнодемократичните революции започна едва през 1905 година. Революциите в Русия, Персия, Турция, Китай, войните на Балканите – ето веригата от световни събития на нашата епоха, в нашия ‘изток’“xii.

Като отхвърля „лозунга за независимост на Полша“, Люксембург изобщо не си дава труд да разгледа „историческия стадиий“, на който се намира в момента Руската империя, „своеобразните условия по отношение на националния въпрос“ в тази страна, сред които е и фактът, че Русия е „държава с единен национален център – великоруският“ (в етнонационален смисъл), а „инородците“ представляват мнозинството от населението. Живеейки по периферията, последните са подложени на „много по-силно потисничество, отколкото в съседните държави“ не само на запад, а и на изток, в Азия, където „виждаме начало на буржоазни революции и национални движения, които обхващат отчасти родствените народности [и по-конкретно мюсюлманските] в границите на Русия“. Тук Ленин въвежда разграничението между потиснати нации и потискащи нации, което е призвано да играе ключовата роля на оператор при превода на класовата борба в плана на международните отношения. Национализмът не би могъл да има нито същото значение, нито същите функции от едната и от другата страна на това разцепление. Като осъжда прибързано буржоазния национализъм на поляците, Люксембург забравя за не по-малко разпространения и много по-страховит национализъм на великоруските потисници, а по-големият проблем е, че остава сляпа за факта, че „във всеки буржоазен национализъм на една потисната нация има общодемократично съдържание против потисничеството“xiii.

В тази връзка Ленин си служи с един пример, който ще мобилизира систематично в по-късните си работи върху националния въпрос и който идва от съчиненията на Маркс и Енгелс през 1860-те години относно Ирландия под английско господство; понеже, както казвал Енгелс, „от Ирландия до Русия il ny a quun pas (има само една крачка)“. Първоначално Маркс смятал, че само английското работническо движение „сред потискащата нация“ би могло да освободи Ирландия от игото, което я измъчва. Той обаче бързо разбрал, че подобно освобождение, което е и условие за възможност за самоеманципиране на пролетариата, не би могло да се случи без участието на „националното движение на потиснатата нация“, без съчетаване между английското и ирландското революционно движение. И Ленин иронизира своите съвременници, които, след като научават, че Маркс възхвалява отделянето на Ирландия, не пропускат да го упрекнат, че е „забравил класовата борба“. Сега Ленин вече не призовава към скъсване със „старите становища на марксизма“ по отношение на националното самоопределение. Напротив, той подчертава, че тезите на Маркс и Енгелс по ирландския въпрос притежават „грамадно практическо значение“; те са лек срещу „националистическите предразсъдъци“, пред които отсъпва всеки, който започне да смята „‘своята’ нация за ‘образцова нация’ (или, ще добавим от себе си, за нация, която има изключителна привилегия на държавно строителство)“xiv.

„За правото на нациите на самоопределение“ представлява мощна критика на европоцентризма, залегнал в подхода на Люксембург и нейните последователи към националния въпрос. В същото време си остава вярно, че самите аргументи на Ленин почиват върху една еволюционистка, хроно-топическа логика, според която Европа продължава да играе нормативна роля; съгласно тази логика различните „епохи“ в историята на капитализма могат понастоящем да бъдат насложени върху картата на света. Наистина, Ленин старателно подчертава, че „тия две епохи не са отделени една от друга със стена“ и че „са свързани с многобройни преходни звена“xv. Но доколкото се опира на една схема за паралелното и отчасти независимо развитие на нациите, той все още изобщо не отчита факта, че пространственото съсъществуване на тези различни времена, тяхната неедновременност в рамките на един и същи свят, няма как да не произведе цяла серия от взаимопреплитания. И все пак, парадоксът е, поне от една (ретроспективна) постколониална гледна точка, че тъкмо този му историцизъм ще направи възможно Ленин да отчете реалните различия, които са несводими до някаква „изостаналост“, и да признае задължителната множественост на формите на борба и синхрона между тях.

Задълбоченото изследване на империализма, на което Ленин се посвещава в навечерието на Първата световна война, ще породи следващия тласък напред. За Карл Радек и Люксембург – неговите съюзници от Цимервалдската левица, които в името на интернационализма се противопоставят на всяка подкрепа за войната – господството на империализма показва по решителен начин, че „капиталът е надрастнал рамките на националните държави, че не може ‘да се върне колелото на историята назад’ към отживелия идеал на националните държави“xvi. Според тях това е най-категоричното доказателство, че правото на нациите на самоопределение е станало „неосъществимо“ и „илюзорно“xvii. Няколко месеца след публикуването на „Брошурата на Юниус“ – псевдоним на Люксембург, Ленин подлага последната на критика, като се противопоставя на тезата, че вече не би могло да има истински „национални войни“ и че „всяка война, дори и в началото да е била национална, се превръща в империалистическа, засягайки интересите на една от империалистическите държави и коалиции“. След задълбочен прочит на Хегеловата Логика през предходните две години, той настоява, че ако марксистката диалектика учи как всеки феномен може „да се превърне в своята противоположност“, то следователно една национална война действително може (но не е задължително) да се превърне в империалистическа война „и обратно“. Нещо повече, националните войни не само са „вероятни, но са неизбежни (...) в колониите и полуколониите“; а в Европа те съвсем не са невъзможни. Те трябва най-накрая да бъдат мислени като фундаментално „прогресивни, революционни“, независимо че успехът на всяка отделна война зависи от множество фактори, които ги надхвърлятxviii.

Мишена на Лениновите критики е не толкова Люксембург, а преди всичко онези, които, под прикритието на интернационализма, демонстрират „равнодушие“ по отношение на националния въпрос; това „равнодушие става шовинизъм, когато членове на европейските ‘велики’ нации, т.е. нации, които потискат маса малки и колониални народи, заявяват с мнимо учен вид: ‘национални войни вече не може да има’!“xix Твърдението, че империализмът вече е обхванал целия свят, като е прекрачил всички установени териториални граници, трябва да води не до отрицание, а до подчертаване на остротата на въпроса за „границите на държавата, която се е изграждала върху потискането на нациите“. Борбата срещу шовинизма в империалистическите страни се превръща в първостепенна задача, от момента в който една част от работническата класа във всяка „потискащата нация“ се е превърнала в (икономически, политически и идеологически) съучастник на буржоазията „в ограбването от нея на работниците (и на масата от населението) на потиснатата нация“xx. Ето защо пролетариатът трябва открито „да иска свобода за политическо отделяне на колониите и нациите, потискани от ‘неговата’ нация“xxi. Това важи преди всичко за Русия, която Ленин описва като „тюрма на народите“, служейки си с един популярен израз: „На нас, представителите на великодържавна нация в източния край на Европа и голяма част от Азия, не ни прилича да забравяме огромното значение на националния въпрос“xxii.

Ленин, разбира се, не пропуска да напомни, че социализмът няма друга цел освен да „унищожи разпокъсаността на човечеството на малки държави и всякакво обособяване на нациите“, или с други думи, да осъществи тяхното пълно и цялостно „сливане“ посредством една динамика на „концентрация“ – „централизация“. Но също както унищожаването на класите ще бъде предшествано от един „период на преход“ – този на диктатурата на пролетариата, така и унищожаването на нациите предполага свободата на потиснатите да се отделят от своите потисници, независимо от това дали тя се осъществява на дело или неxxiii. Както Енгелс подчертава още през 1882 г. в едно писмо до Кауцки, „победоносният пролетариат не може да налага на никой чужд народ каквото и да е ощастливяване, без с това да подкопоае собствената си победа“. А самият Ленин добавя малко предзнаменователно, че от една страна, с осъществяването на революцията „пролетариатът няма да стане светец“ и няма да бъде застрахован срещу шовинизма, а от друга, че „омразата – и то напълно законна – на потиснатата нация към потискащата ще остане за известно време“xxiv. Единственият принцип в съзвучие с изискванията на интернационализма, който той изтъква, е привидно противоречивата „концентрация не по империалистически“xxv. Осмислянето на значението и на дълбинните импликации на този децентриран централизъм, на – може би неразрешимите – дилеми, до които той не след дълго довежда, би ни позволило да схванем Лениновото отношение, стратегията му, но и съмненията му спрямо императива за деколонизация на Руската империя през първите години на революцията, като в същото време се въздържаме от всякакво осъждане или апология.

В своите работи от военния период Ленин поддържа разграничението между различните време-пространства, в които се развиват нациите, и въвежда тройно разделение между: напредналите капиталистически страни на Европа, в които националният въпрос принадлежи на миналото; страните от Централна и Източна Европа (Австрия, Балканите, Русия), в които той е на дневен ред; полуколониите (Китай, Персия, Турция) и колониите в Азия и Африка, където този въпрос все още като цяло лежи в бъдещетоxxvi. В този момент обаче той е напълно наясно, че е налице фундаментално взаимопреплитане на различните времена, че тези различия сами са продукт на неравното развитие, с което се характеризира империализмът, свързал по неизбежен начин съдбините на нациите по целия свят. Социалистическата революция и борбите за национално освобождение в никакъв случай не са „независими“. Ето защо те трябва да бъдат мислени като взаимосвързани, в тясна връзка помежду си, в зависимост от една истинска диалектика между национално и интернационално. Необходимо е, казва Ленин, „да свържем революционната борба за социализъм с революционна програма по националния въпрос“ и по-общо, „да обединим“ тази борба с „революционната програма и тактика по отношение на всички демократични искания“xxvii. Малко преди 1917 г. Ленин предлага една многополюсна и комбинаторна концепция на онова, което много скоро ще нарече „световна революция“: „Социалната революция не може да стане иначе освен като епоха, съединяваща гражданската война на пролетариата против буржоазията в напредналите страни и цяла редица демократични и революционни, в това число и националноосвободителни движения в неразвитите, изостанали и потиснати нации“xxviii.

Ленин се изправя срещу всички, които се опитват да редуцират тази разнородност, като налагат някаква непреодолима граница между Европа, която се готви за чиста социалистическа революция, и извъневропейските колонии и полуколонии: „пламъчетата на националните въстания във връзка с кризата на империализма избухваха и в колониите, и в Европа“xxix, т.е. в Източна Европа, но и не само, за което свидетелства ирландското въстание от 1916 година. При тези условия е безсмислено да се проповядва, подобно на Бухарин, „болшевизъм в западноевропейски мащаб“xxx. Това би означавало само желание борбата на пролетариата срещу буржоазията да бъде опазена от всякакви замърсяващи я чужди тела и на първо място от национализма. Само че когато става дума за революция, нечистотата е не изключение, а правило:

„Защото да разсъждаваш, че е мислима социална революция без въстания на малките нации в колониите и в Европа, без революционни взривове на част от дребната буржоазия с всичките ѝ предразсъдъци, без движение на несъзнателните пролетарски и полупролетарски маси против помешчическото, църковното, монархическото, националното и т.н. потисничество – да разсъждаваш така, значи да се отричаш от социалната революция. Сигурно на едно място ще се построи една войска и ще каже: ‘ние сме за социализма’, а на друго място – друга и ще каже: ‘ние сме за империализма’ и това ще бъде социалната революция! (...) Който чака ‘чиста’ социална революция, той никога няма да я дочака. Той е революционер на думи, който не разбира истинската революция“xxxi.

Революция не би могло да има, ако не се признае неумолимата необходимост („обективната истина“) на „разнообразната и многогласна, пъстра и външно раздробена масова борба“. Ако и Ленин никога да не поставя под въпрос ролята на авангард на „прогресивния пролетариат“ и остава убеден, с право или не, че не завземе ли този пролетариат властта в една или множество страни, борбите за национално освобождение са „безсилни като самостоятелен фактор“ и не след дълго ще бъдат смазани от империализма, то той настоява със същата диалектическа непоколебимост, че периферните национални войни имат силата да разпространят вируса на революцията в самото сърце на империалистическите сили: „Диалектиката на историята е такава, че малките нации... играят роля като един от ферментите, един от бацилите, които помагат на сцената да излезе истинската сила против империализма, а именно: социалистическият пролетариат“xxxii.

Крайната цел си остава същата: пълно обединение на пролетариата от различните нации. Но то може да бъде постигнато само ако се вземе предвид, че работническите класи са „разцепени“ на принадлежащи към потискащите и към потиснатите нации, а в такъв случай е необходимо „да не се води еднакво пропагандата в единия и другия случай“xxxiii. Тази нееднаквост е не само от стратегическо значение, тя „значи [, че] към една цел (сливане на нациите) от различните изходни точки едни ще тръгнат така, а други иначе“xxxiv. Другояче казано, ако преходът към социализъм е „неизбежен“, то не по-малко неизбежно е той да приеме разнообразни „форми“, които ще бъдат донякъде непредвидими и ще варират от една страна до друга, от една нация до друга:

„Всяка ще внесе своеобразие в една или друга форма на демокрацията, в една или друга разновидност на диктатурата на пролетариата, в едно или друго темпо на социалистическите преобразования на различните страни от обществения живот. Няма нищо по-безпомощно теоретически и по-смешно практически от това, ‘в името на историческия материализъм’ да си рисуваш бъдещето в това отношение с едноцветна сивкава боя: това би било суздалска цапаница, нищо повече“xxxv.

Няма да закъснеят такива „последователи“ на Ленин, които ще забравят за този урок и ще рисуват една безцветна картина на революция, която да следва повсеместно една и съща линия, единствено с някои времеви разминавания. Трябва да се отбележи обаче, че в навечерието на революцията от 1917 г. самият Ленин вече е скъсал с всякакви линеарно-историцистки схеми от този тип. Онзи, чиято марксистка кариера започва с търпеливата и неотклонна критика на тезата за съществуването на специфично руски път към социализма, която защитават популистите (народници), сега защитава несводимата множественост от процеси и пътища, водещи към революцията. Само че съществената разлика тук е, че ако популистите превръщат този друг път в единствения възможен отговор на считания от тях провал на капитализма да се установи в Русия, то Ленин, обратно, мисли подобен революционен полиморфизъм едновременно като последица от капиталистическата модернизация, достигнала до своя „най-висш стадий“ – империализма, и като условие за неговото унищожение.


Източник: http://revueperiode.net/la-revolution-decentree-deux-etudes-sur-lenine/

Превод от френски: Момчил Христов

Матийо Рено е преподавател по философия в университета Париж 8 Венсен-Сен-Дени и автор на книгите „Франц Фанон. От антиколониализма до постколониалната критика“(Éditions Amsterdam, 2011), „Америка на Джон Лок. Колониалната експанзия на европейската философия“(Éditions Amsterdam, 2014) и „С. Л. Р. Джеймс. Революционният живот на един „черен Платон“ (La Découverte, 2016).

 

ii Curzio Malaparte, Le Bonhomme Lénine [1932], Paris, Grasset, 1932, p. 11-16.

iii Lars T. Lih, Lénine. Une biographie [2011], Paris, Les Prairies ordinaires, 2015. Robert Service, Lénine [2000], Paris, Perrin, 2012.

iv N. Roy, M. N. Roy’s Memoirs, Bombay et New York, Allied Publishers, 1964, p. 392.

v Viatcheslav Morozov, Russia’s Postcolonial Identity. A Subaltern Empire in a Eurocentric World, Basingtoke, Palgrave MacMillan, 2014.

vi C.L. R. James, « The Americanization of Bolshevism » [1944] in Marxism for Our Times. C. L. R. James on Revolutionary Organization (dir. Martin Glaberman), Jackson, University Press of Mississipi, 1999, p. 16-17.

vii Lénine, « La Question nationale dans notre programme » [1903], in Œuvres, tome 6, Éditions sociales, Paris, Éditions du Progrès, Moscou, 1976, p. 475 [на бълг. Ленин, „Националният въпрос в нашата програма“. Във: В. И. Ленин, Събрани съчинения, Том 7, София: Партиздат, 1980, с. 225].

viiiIbid., p. 475, 479, 481, 484 [пак там, с. 225, 229, 230, 233].

ix Lénine, « À propos du manifeste de l’“Union des social-démocrates arméniens” » [1903], in Œuvres, tome 6, p. 335 [Ленин, „За манифеста на ‘Съюза на арменските социалдемократи’“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 7, с. 101].

x Rosa Luxemburg, La Question nationale et l’autonomie [1908-1909], Pantin, Le Temps des Cerises, 2001.

xi Lénine, « Du Droit des nations à disposer d’elles-mêmes » [1914], in Œuvres, tome 20, p. 423, 428. [Ленин, „За правото на нациите на самоопределение“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 25, с. 255, 260.]

xii Ibid., p. 428-429 [пак там, с. 259-60].

xiiiIbid., p. 425, 435 [пак там, с. 262, 266-7].

xivIbid., p. 459-467 [пак там, с. 290-97].

xvIbid., p. 424 [пак там, с. 256].

xvi Lénine, « Le Prolétariat révolutionnaire et le droit des nations à disposer d’elles-mêmes » [1915], in Œuvres, tome 21, p. 423 [Ленин, „Революционният пролетариат и правото на нациите на самоопределение“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 27, с. 59].

xvii Lénine, « La Révolution socialiste et le droit des nations à disposer d’elles-mêmes (Thèses) » [1916], in Œuvres, tome 22, p. 156 [Ленин, „Социалистическата революция и правото на нациите на самоопределение (Тезиси)“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 27, с. 241].

xviii Lénine, « À propos de la brochure de Junius » [1916], in Œuvres, tome 22, p. 332-336 [Ленин, „За брошурата на Юниус“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 30, с. 4-8].

xixIbid., p. 336. Пак там, с. 8.

xx Lénine, « Une caricature du marxisme et à propos de l’“économisme impérialiste” » [1916], in Œuvres, tome 23, p. 59 [Ленин, „За карикатурата на марксизма и за ‘империалистическия икономизъм’“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 30, с. 106.].

xxi « La Révolution socialiste et le droit des nations à disposer d’elles-mêmes (Thèses) », op. cit., p. 160 [„Социалистическата революция и правото на нациите на самоопределение (Тезиси)“, с. 245].

xxii Lénine, « De la fierté nationale des Grands-Russes » [1914], in Œuvres, tome 21, p. 99 [Ленин, „За националната гордост на великорусите“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 26, с. 102].

xxiii « La Révolution socialiste et le droit des nations à disposer d’elles-mêmes (Thèses) », op. cit., p. 159 [„Социалистическата революция и правото на нациите на самоопределение (Тезиси)“, с. 244].

xxiv Lénine, « Bilan d’une discussion sur le droit des nations à disposer d’elles-mêmes » [1916], in Œuvres, tome 22, p. 380 [Ленин, „Резултати от дискусията за самоопределението“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 30, с. 50].

xxv « Le Prolétariat révolutionnaire et le droit des nations à disposer d’elles-mêmes », op. cit., p. 427 [„Революционният пролетариат и правото на нациите на самоопределение“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 27, с. 62].

xxvi « La Révolution socialiste et le droit des nations à disposer d’elles-mêmes (Thèses) », op. cit., p. 163-5 [„Социалистическата революция и правото на нациите на самоопределение (Тезиси)“, с. 247-8].

xxvii « Le Prolétariat révolutionnaire et le droit des nations à disposer d’elles-mêmes », op. cit., p. 427[„Революционният пролетариат и правото на нациите на самоопределение“, с. 60].

xxviii « Une caricature du marxisme et à propos de l’“économisme impérialiste” », op. cit., p. 64 [„За карикатурата на марксизма и за ‘империалистическия икономизъм’“, с. 110].

xxix« Bilan d’une discussion sur le droit des nations à disposer d’elles-mêmes », op. cit., p. 381 [„Резултати от дискусията за самоопределението“, с. 51-2].

xxx Lénine, « À propos de la tendance naissance de l’“économisme impérialiste” » [1916], in Oeuvres,tome 23, p. 18 [Ленин, „За раждащото се течение империалистически икономизъм“. В: Ленин, Събр. съч., Т. 30, с. 66].

xxxi « Bilan d’une discussion sur le droit des nations à disposer d’elles-mêmes », op. cit., p. 383 [„Резултати от дискусията за самоопределението“, с. 53].

xxxiiIbid., p. 384-385 [пак там, с. 54-5].

xxxiii « Une caricature du marxisme et à propos de l’“économisme impérialiste” », op. cit., p. 60[„За карикатурата на марксизма и за ‘империалистическия икономизъм’“, с. 106].

xxxiv « À propos de la tendance naissance de l’“économisme impérialiste” », op. cit., p. 16 [„За раждащото се течение империалистически икономизъм“, с. 64]

xxxv « Une caricature du marxisme et à propos de l’“économisme impérialiste” », op. cit., p. 76 [„За карикатурата на марксизма и за ‘империалистическия икономизъм’“, с. 121].

canlı bahis siteleri