cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Препубликуваме статията от в. Труд

Ако днес съществуват политически субекти, които оперират с идеи - при това политически - то те не са обявените извън закона революционери на 19-и век, нито са предварително примирилите се бунтовници на 20-и. Всички политически идеи на прогреса днес са леви, невъзможни и непредставени.

"Новото" и "лявото" нямат територия, държава, националност, споделен език. Защото всяка идея на прогреса е виртуална (утопия, остров, плаващ в неизвестността кораб) и оттук неизчерпаема. Защото тези идеи идват от царството на невъзможността, мечтите и надеждите, а не от затворите на възможното и реалността. Невъзможността е онази стара категория, която води до прогрес. Царството на очевидното и апологията на реалността са десен проект. Както и фарсът да се прави политика от икономика - един цял континент, Европа, доказва това.
Когато тук говоря за политика, аз имам предвид десни проекти, а когато говоря за политическото - говоря за леви. Политиката след прехода беше равна на "дясно". Една твърде удобна утопия на "невидимата ръка", която успешно успя да посече това, което стои зад всяка една политика: самото политическо. Какво означава това? Не формалната политика, а метаполитиката: какво ни свързва, какво ни прави общество, защо сме заедно, че да има въобще политика и общество? И това е така не заради корумпирането на политическата система, а най-вече поради убийството на самата идея за народна политика, за представителство. Защото днес т.нар. политика е т.нар. Тройка - ЕК, МВФ, ЕЦБ. В резултат всяка политика днес е десен технократски утопичен проект, който свежда всички човешки и обществени отношения до банкови трансакции. Оттук и трупът на политиката.

Останало е нещо живо, и то е Новото ляво. Не Левица, а Ляво. Ново не защото е съвсем "ново", а защото някак е оцеляло след годините на шоковата доктрина. За щастие, нищо живо не може да се роди от десния политически труп и неговата утопия за свободния саморегулиращ се пазар. Всички тези неща се случиха във и на България, но и на много други места в Източна и Централна Европа през последните 20 години. Те легитимираха и преведоха в българската действителност

идеологията НяНА

(Няма Никаква Алтернатива) на Рейгън и Тачър, края на историята (Фукуяма) и свободните упражнения по цивилизационни престрелки (Хънтингтън).

Първата ми теза
е, че онова, което по случайност тук и сега е останало живо в сферата на политическото, днес е по необходимост ляво. Възможността за политически прогрес днес - не просто оцеляване и спасение на политиката, а възраждане на политическото - е необходимо лява, и това включва сблъсък с категорията "невъзможност" и оттук "реалност". Т.е. всичко онова, което ни се казва, че е "нереално" от политическия дневен ред - по-високи пенсии, прогресивно данъчно облагане, стабилно социално осигуряване и т.н. - е потенциално ляв политически проект, който изчаква да бъде мобилизиран извън сферата на политиката.

Въпросът е кой да направи това? Най-десният капиталист БСП? Отдавна разпилелите се социалдемократи? Авторитарните комунисти от няколкото БКП-та? Не. Та дори и в Българския антифашистки съюз има расисти. Именно традиционните левици през последните 20 години делегитимираха и корумпираха всяка лява идея и докараха нещата дотам, политолозите да не знаят какво да се прави с тях.

Възможно е да си ляв и идейно некорумпиран, въпреки че няма некорумпируеми идеи. Защото една социална връзка продължава да съществува през идеите и техните носители. Защото все още политиката може да се прави върху определени теоретични положения, принципи и ценности като солидарност, взаимопомощ, приятелство. И то не в обезателния режим на терора на взаимността от времената на псевдокомунистическия патернализъм на Живков и пародията на демократичния централизъм, или пък малко по-успешното работническо самоуправление на Тито и Кардел.

Парадоксално, състоянието на "автентичната десница" в България днес лесно може да покаже в какво състояние се намира и новото ляво: в непредставено такова. В този смисъл ние се намираме в ужасяваща ситуация отвъд всякаква възможност за трагедия и катарзис, в която: 1)има криза на политическото представителство; 2)продължаваща електорална пасивност; 3)околополитически енергии едновременно вляво и вдясно, които отказват да бъдат част от политиката. Всичко, с което разполагаме, е пастирът месия. Но от друга страна, и вляво, и вдясно разполагаме не просто с корумпирана партийна система, не само с невъзможността на една справедлива политика, а с едно цяло и

нереализирано политическо

Така че имаме много повече общо, отколкото си мислим.
И така, въпросът е: кои са тези нови леви? И кой ще се наеме да легитимира политически невъзможното?

Онова, което след бейби бума от 68-а година се случи на Запад, получи името Нова левица. През годините мнозината кандидати за тази квалификация в България се провалиха не заради ниска степен на легитимност и политически машинации вляво, както им се иска да бъде, а заради невъзможността да се разбере политиката отвъд партийното строителство и представителната демокрация.

Ето затова политиката, разбирана като партийна книжка, е все така жива. Преди да правим смислен политически и ляв проект, е необходимо да изгорим тези книжки и по този начин да възпламеним идеята за политическото и метаполитиката. И тук идва втората ми теза: днес няма никакъв шанс за политиката освен нейното унищожение - както вдясно, така и вляво. Залогът на това общество е самото унищожаване на политиката. Едва след унищожението ще се чуят гласовете на тези, които наричам "нови" и "леви"; едва след като политическото заживее отново, въпросът за представителството може да бъде решаван. Впрочем това се отнася и за непредставените десни.

Всичко това няма как да стане без една реформирана нова и лява публичност отвъд всякакви партийни амбиции, която впрочем вече съществува и артикулира ясно своите виждания. Погледнете към такива разнородни инициативи като Нови леви перспективи и Живот след капитализма например. Огледайте се наоколо за подобни диалогични идеи, не задължително и твърдо леви: социалните центрове "Хаспел" и "Аделанте", "Трансевропа" (България), "Критика политична" (Полша), "Критик Атак" (Румъния), "Солидарност" и "Ленка" (Македония), "Маркс 21" (Сърбия), "Събвърсив" (Хърватия)...

Тези нови формирования на политическото са все още далеч от политиката и така ще бъде още известно време. Защо ли? Защото всичко възможно вече ни се е случило, и точно това е направило обществото невъзможно. Новото ляво в България днес е необходимото невъзможно. И то защитава онова, от което политиката ни накара да се откажем: обществото, нас самите.

Станимир Панайотов (1982) е докторант по философия и джендър изследвания и част от екипа на Социален център “Хаспел” и “Нови леви перспективи”.
canlı bahis siteleri