cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Лицемерие е да се атакува предходната система като общество на страха и при това да откажем да признаем, че капитализмът и неговата  либерална демокрация не предоставиха освобождение от страха за голяма част от населението в един важен период от техния живот.


Ще започна с една тавталогия: страхът е нещо страшно. И, разбира се, за да може едно човешко общество да бъде и човечно общество, то трябва да работи за минимизирането на това страшно нещо. Страхът не може да изчезне изцяло, тъй като съществуват и биологични, и естествени причини, които го предизвикват и за тях малко може да се направи. Но съществува и страх, предизвикан от обществени причини, от доминантния вид междучовешки отношения в едно общество, а във връзка с това може и трябва да се направи нещо. Ако целта на човешките същества е да създадат по-хуманна среда за себе си и останалите.


Извън комунистическите кръгове, често пъти предходната система (социализмът, комунизмът или както щете го наречете) се определя като общество, в което управляваше страхът. И с право, ако се запитам. Вярно е, че онези, които не желаеха да си позволят “лукса” да мислят със собствената си глава нямаха голям проблем с обществено предизвикания страх. Най-често те имаха работа, сравнително сигурна и сравнително добре платена, не се натоварваха със свободата на словото и злоупотребите с властта, а властта ги оставяше на мира. Но ако някой почнеше да използва главата си съгласно основната й функция, ситуацията изведнъж се променяше. За всяка критично изказана или написана дума последваше санкция. Особено ако някой се намираше на по-висока функция. Санкцията можеше да е “мека” - загуба на работното място или прекъсване на кариерното развитие, през “средна” – затвор, та до “сурова” – ликвидация. Дисидентите бяха постоянно дебнени от слухари” [“доушници”] (симпатична дума за едно несимпатично явление), които зорко внимаваха за това, какво говорят и с кого дружат. Така дисидентите, сиреч онези, които ползваха главата си за нейната основна функция, трябваше постоянно да внимават какво говорят и с кой за какво разговарят. Вашият най-добър приятел може да бъде вашият надзирател. Така животът на дисидентите беше живот в постоянен страх: дали да проговоря, какво да кажа и кому да кажа? За онези, които ще направят забележката “само че в Югославия беше по-различно”, ще посоча примера с Йован Котески, който живя този живот-неживот и през 80-те, т.е. в периода, когато системата вече се пропукваше и не беше вече толкова просто да се следи какво всеки прави и говори. А да не говорим за периода на Голи Оток[i] въобше.

Тази предходна система стана предходна в името на нещо по-добро. Тя не материализира стремежа за установяване на по-хуманно общество. Ето затова когато се срина тя не беше много-много жалена. Хленчът по този строй е по-късно явление. Хленчът по този строй на неосъществен социализъм с тоталитарни черти се роди, понеже за мнозина новият строй не изпълни обещанието за по-добро материално благосъстояние, но и обещанието за освобождение от страха.

Тук не мисля само за страха от публично казаната дума, който не трябва да се проявява в един либералнодемократичен капитализъм, макар че в някои държави и той може да бъде сериозен проблем. Съществува още един страх, който не се проявява като дисфункционалност на либералнодемократичния капитализъм, а е същностно съпътстващо явление на функционирането на тази система. Имам предвид страха, който работниците изпитват на работното си място пред своите собственици, в условията на неограничена “свобода на пазара”, сиреч при чистия образ на капитализма.

Да, чрез конституцията на една страна могат да се прокламират основните работнически права. Но могат и просто да не бъдат спазвани в реалността. И както показва македонската реалност, работниците могат съзнателно да приемат нарушаването на своите конституционно и законово гарантирани права поради страха от загуба на работното място, могат да се плашат от организирането им в синдикат, за да защитят правата и интересите си, да се плашат от организирана стачка дори и когато “ножът е опрял до кокала”. Страх, страх, страх! А онези, по-осъзнатите и по-храбрите, които не са привикнали постоянно да свеждат глави, често да се изправят пред суровата реалност: уволнение заради използването на права, гарантирани от Конституцията на една страна.

Някой ще каже: “капитализъм, това е то”. Да, но нали предходната система беше онази, която охарактеризираше страха, а ние подкрепяхме въвеждането на либералнодемократичния капитализъм, между другото, заради това, че демокрация означава свобода, а тя пък подразбира свобода от страха?

Поради всичко това, лицемерие е да се атакува предходната система като общество на страха и при това да откажем да признаем, че капитализмът и неговата  либерална демокрация не предоставиха освобождение от страха за голяма част от населението в един важен период от техния живот.


[i]Голи Оток – лагер в бивша Югославия; бел. прев.


Превод от македонски: Станимир Панайотов


Източник: Нова Македониjа, 19.6.2012


Здравко Савески
 (1976) е доктор и преподавател по политология в университета ФОН в Скопие, Македония. Той е автор на книгите Отвъд еднаквостта на съзнанието: преоткриване на Левицата (2006) и Демокрация: модели и дилеми (2011), съавтор е на Обезценяване на труда: анализ на трудовото законодателство в периода на прехода (2010) и е съставител на Стачка: опитите и състоянието (2011). Член е на левичарско движение „Солидарност”. 
http://www.facebook.com/LevicaraskoDvizenjeSolidarnost 

canlı bahis siteleri