cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

    


…или за всенародните протести


I. Връщането на травмата

Сметката: симптом на потиснатия опит от логиката на либералния капитализъм.

Според психоанализата, човешката психика фунционира така, че гарантира целостта и здравето си чрез потискане на разни особено травматични моменти от живота (напр. загуба на близък, любовна раздяла, преживяно физическо насилие и т.н.). Потискането обаче не може да е тотално и понякога отслабва хватката си. Споменът за травмата може да се върне по време на сън или в ситуация, която отключва механизма на потисната травма. Сметките за ток от последния месец отключиха потиснатия симптом от травмата на вече над 20-годишния Преход към либерална демокрация и капитализъм.

След народните протести, провокирани от последните сметки за ток, вече нищо няма да е същото. Безпрецедентната масовост, включването на хиляди протестиращи от десетки градове в България продължава повече от десет дни. Мащабите и значимостта им разтърси из основи обществено споделените политически опорни точки. Никой не може да си позволи да оспори справедливостта на гнева, породен от бруталната неспособност на огромна част от населението да продължи да заплаща за основни битови нужди. Ужасяващият сблъсък с Реалното в Сметката провокира и опит за самоубийство, възрастен човек си преряза вените след като я видя.

Протестите са подкрепяни буквално от всички. Дори висши държавни служители изразиха своята солидарност. Вкл. и уволнената след тридневен стаж шефка на ДКЕВР каза “прави са, защото не могат да плащат”, както и жандармерията във Варна, дори и президентът Плевнелиев. Даже и полицейският синдикат публикува писмо в подкрепа на протестите.

Немислимият сблъсък с действителността на непосилната Сметка е и криза на изтласкването на травмата, на нейната символизация. Криза на техниките, с които се избутва и потиска структурната неспособност за осмисляне на присъщия за либералния капитализъм антагонизъм между формалното политическо равенство и суровото икономическо неравенство. Сблъсъкът с действителността, в този случай, произведе нужда от нова форма на символизация на структурния антагонизъм и оттам – от нови форми на нормализация. Тази символизация се разиграва в два езикови регистъра: патриотичен и либерален. А тези два регистъра се срещат при критиката срещу представителството и посредничеството, споделена и отляво, и отдясно. А от друга страна, кулминират в призиви за непосредствена гражданско-народна автентичност и директно сливане на народното тяло, държавността и енергийното производство против всевъзможни ‘чужди пиявици’. Преди да се спрем на проблема с ‘вединяването’ ще разгледаме езика на протеста, защото той е свързан с артикулирането на желанието на протестиращите.

II. Език и естетика на протестите

Езикът и естетиката на протестите са провокирани от травмата от Прехода, избухнала с пълна сила и предизвикала реакция под формата на спонтанно пренареждане на някакъв цялостен смисъл, конструиран от достъпните и споделени означаващи. Смисълът е сглобен от наличните материали на новия фантазмен разказ, който спомага за изтласкването на травмата обратно в несъзнаваното. А въпросните налични ресурси се изразяват в широко тиражираните медийно-партийно-експертни либерални лозунги: прозрачност, евроинтеграция, гражданско общество, борба с корупцията и монополите и др.. Но хората комбинират тези идеологеми с втория значим и обществено споделен символен фон, а именно национално-възрожденската митология: събуждане на поробения и спящия от векове народ на бунт срещу “чуждите тирани” и техните “слуги-еничари.” От патоса на двете те извличат определени моменти и ги адаптират за ситуацията. Например, на 17.02 част от говорителите на протеста обясниха как английската и американската буржоазни революции са били против монополите. Приложено към нашия контекст, твърдението ни води към следния извод: няма как народ с велика вековна  история да не се пробуди и да не въстане срещу поробителите, щом американците с тяхната кратка и постна историйка са се справили.

Ще опишем малко по-подробно двата ключови символни ресурса, моменти от които бяха мобилизирани при срещата с травматичния опит от получаването на Сметката и последвалите протести.

А) Либералният момент в протеста

Протестите за национализация на електроразпределителните дружества практически са антилиберални. Антилиберализмът им върви в две посоки: политически и икономически. Икономически, защото национализацията се схваща като антитеза на анархията на свободния пазар, където се конкурират частни интереси. Въпреки това протестът се изразява на либерален език. Омразата срещу “монополите” върви паралелно с либералното схващане за тях като форма на пазарно изкривяване и аномалия, която трябва да се оправи (напр. чрез антитръстови закони). Тук се получава интересно разминаване: хората на улиците говорят език с либерална форма (“антимонополи”), но го зареждат с нелиберално значение. Например, ситуацията на раздържавяване на електроразпределението и отварянето на българския енергиен пазар за чужди инвестиции моментално се обозначава като монопол. Евентуалната обществена собственост се разбира като антимонополна. Оказва се, че народното въображение няма нищо против да използва либералната реч. Важно е обаче народът да задава рамките на смисъла на този либерален език, преобразувайки последния в неговата противоположност.

Употребите на клишетата за гражданите и техните права функционират хомологично. Размиват се всички останки от либералните опозиции между понятията за гражданско общество, държава и народ. Те се сливат в конструирането на един граждански народ, който крещи на висок глас “Ние сме държавата” и същевременно отхвърля всякакви фрагментации и/или опосредявания на общата му воля. Друг интересен момент е употребата на идеята за прозрачността, но на нея ще се спрем по-нататък.

Б) Национални моменти в естетиката и езика на протеста

На 17.02 имаше следния музикален фон: песни от албума Хъшове сменяха емблематичната тематична песен от филма Матрицата. Посланието тук е ясно: народното тяло спи (това беше и част от репертоара на лозунгите), докато разни кърлежи и пиявици паразитират на широкия му гръб. И въпреки, че Хъшове бе “саундтрака” на големите протести от 1997 г., не бива да бъркаме двете събития. Защото през 1997 г. протестиращите стояха зад Костов и ОДС, а Костов беше легитимен водач, днес вече няма такъв: протестиращите отхвърлят самата идея, че някой може да стои между тях и властта. Безпартийната (но не и безпатрийна) пряка демокрация беше непознато явление през 1997 г. И докато през 1997 г. протестиращите виждаха и приемаха вътрешните антагонизми в нацията си (сини срещу червени, русофили срещу русофоби), то днес днес вътрешно присъщите противоречия са немислими. Народът сега мисли себе си като единен като неговият деликатен баланс се дестабилизира от чужди сили.

Този проблем може да се забележи отчетливо при сравнение на филмите Mamma Roma (1962, Пазолини) и Roma, città aperta (1945, Роселини). Във филма на Роселини немски нацисти убиват бременна жена, помогнала на своя съпруг комунист, както и свещеник, помогнал на група комунисти по време на окупацията на Рим. Тук виждаме как външни на нацията сили я разяждат. Във филма на Пазолини обаче са показани вътрешните за общността проблеми като проститутицията, сводничеството, кражбите. Те са въплътени в действията на италианци, но не невинните и праведни италианци от Roma, città aperta, жертви на немски нацисти, а от развалените, покварени и лъжливи герои. И то не по време на война, а поставени в ежедневието на италианското икономическо чудо в свободен Рим. Mamma Roma демонстрира начинът, по който функционира “позитивната утопия”. Тази форма на утопия се изгражда като позитивна същност, оформена около предпоставки за откраднатата/загубена непосредствена автентичност. Утопията се явява ридание по една въображаема, насилствено изкоренена хармония от миналото, която може да се възстанови в бъдещето. Ако дадено движение моделира себе си около пример от миналото (45 години стигат, 23 години стигат, 500 години стигат и т.н) и цели да възроди някакво (въображаемо) откраднато величие, то тогава си имаме работа с позитивна утопия. Този вид утопия действа като идеологическа фантазия и успява да преобразува една изначална, структурна празнина (фактът, че т.нар. минало величие е само един фантазъм) в загуба. Това е защото, предполага се, като всяко загубено нещо и миналото величие има някакъв шанс да бъде намерено/възродено. Тук предпоставката е, че системата на идейно ниво е наред, но нещо при нейното приложение е дефектно, обикновено заради външна намеса (“ако не бяха циганите, щяхме да имаме/бъдем…”).

Въпреки че основен елемент в езиковия регистър на протеста е този на националното, това не го прави точно националистически. Така и либералният език  на “гражданското общество/народния суверенитет” не го прави либерален. Хората изразяват желанието си на публично достъпните езици. След 1989 г. те се състоят в патриотичното и либералното говорене. С това не искаме да кажем, че съществува непреодолим разрив между желанието и езика; напротив, желанието става възможно само и единствено чрез езика, то не е предрефлексивно и предкултурно. Например, на 17.02, имаше инцидент с депутат на Атака, който за малко не бе линчуван във Враца, защото е бил заподозрян, че ще “яхне протестите”. Този инцидент  посочва, че протестиращите не припознават националистическата партия за изразител на своите интереси, въпреки че и партия Атака, и протестиращите говорят езика на националното. И тук стигаме до същността на протестите: те са израз на една по-дълбока криза на представителността и посредничеството, която оформя и политическото измерение на антилибералните протести. Хората неслучайно протестираха срещу парламента и насочиха гнева си срещу многопартийната система на либералната демокрация. Това не е нещо изключително: почти при всеки протест или при ежедневното “бистрене на политиката” редовен аргумент е, че имаме прекалено много депутати, че издържаме прекалено много “гърла” в парламента. Хората са директно срещу парламента и политическия ред, чийто основен механизъм е той: рационалния дебат между народни избраници, представляващи различни обществени интереси и търсещи някаква форма на мирен консенсус, и опосредяване между различни антагонистични интереси. Противоречието тук е, че протестиращите все пак имат някакви искания към властта (национализация, например), но в същото време я отхвърлят напълно и искат смяна на политическата система.

Двата антилиберални момента на протеста напълно се сляха на 17.02 в отчаяната идея за народно-граждански бунт срещу политическите и пазарни посредници, и за взимане на личната съдба в собствени ръце. Бунтът е отказ от символизиращото опосредяване на партийните означаващи. Опит за директно сливане между народ и власт, без каквито и да е икономически или политически посредници. Бунт за директен достъп до чистата национално-гражданска цялост и източника на наслада от народностната хармония, автентичност и пълнота. Неслучайно и много от интернет мненията се въртят около линията на “Ама няма ли най-сетне да либерализират енергийния пазар, за да мога директно да се включа към АЕЦ-а и да си получавам евтин български ток без никакви посредници!”. Пълният отказ от опосредяване доведе до инцидента с депутата на Атака. Ако човекът беше от друга партия, щеше да предизвика същата реакция. Например, на 19.02 подобен инцидент имаше в Търново, където представител на партия се опита да говори като “гражданин” и мегафонът беше насилствено отскубнат от ръцете му. А също и след пресконференцията с Борисов, когато след изказванията на 2 представителки на протестите, протестиращите моментално се отрекоха от тях. Подобни инциденти имаше и при други случаи. Хората директно отхвърлят символното представителство и посредничество между тях и държавата, както и между тях и производителите на енергия (АЕЦ, ТЕЦ-овете). Те искат директен, неопосреден контакт с Реалните производители. Директна връзка с АЕЦ-а, както показва примерът от по-горе.

Ядрените реактори се превъплъщават в туптящото огнено сърце на нацията, а енергоразпределителната мрежа – във външните сили, които ни отнемат топлата наслада от връзката с нашата природна и национална автентичност. Отрицанието на всякакво опосредяване е толкова радикално, че отхвърля самата физическа необходимост от електроразпределителна мрежа, така както отхвърля и нуждата от институции, опосредяващи народната воля. Всичко това се случва в рамките на хегемонния либерално-патриотичен език.

III. Разпадането на символната ефективност или как е възможен достъпа до неопосредената национална наслада
 
Кризата на представителството и посредничеството е всъщност криза на Символичното и отхвърлянето му. Протестите са тотален отказ от представителство и лична, непосредствена връзка с Реалното на държавността и енергията, подпомагана от фантазията за окончателното освобождаване от социалните антагонизми и отделните интереси. Протестиращите казват “Държавата/България – това сме ние”. Какво е това, ако не опит за пълна идентификация с желанието и структуриращата празнина в майката-държава?

Патриотично-либералната символна форма съдържа определени стабилности. Те са в отрицанието на всяко опосредяване и представителство, и за директен достъп до Реалното енергийно-властовото национално ядро, което ще ни захранва с вечна топлина и наслада. Без някакви си там нагли паразитиращи, чужди пиявици, които смучат народната кръвчица.

IV. Либерални употреби
 
Докато протестиращите действат като луди, отхвърлящи символното посредничество, от либералната преса действаха като извратеняци, които се преструват, че не чуват (плашещите) призиви за национализация. Начинът, по който няколко либерални коментатори се опитаха да осмислят протестите, беше в строго ортодоксални либерални рамки. Например:

  • заговори се, че липсата на прозрачност е една от причините за бунтовете. Всъщност, проблемът тук е даже прекалената прозрачност: всеки е виждал дългия списък такси и категории, по които се начисляват сметките, нищо не е скрито, всичко е на показ. Обратно на предположенията на защитниците на прозрачността, именно прекалената прозрачност подхранва конспиративни теории. Така, например, хората виждат, че производствената цена е 6 ст/клвч, а отгоре се начисляват още 100 неща, които честно са изброени от ЕРП-то. И именно тук покълват зрънцата на съмнението: продуктивистката идеология срещу “паразитите” (= посредници, търговци) се ускорява правопропорционално на разкриването на информацията за допълнителните такси и цени на разпределението (т.е., на посредниците между крайния потребител и производителя). При положение, че сметките са прозрачни до степен неразбираемост, не можем да говорим за липса на прозрачност, а трябва да търсим проблема в самия излишък на прозрачност. Прозрачността се диалектизира в своята противоположност – в теория на конспирацията.
  • Липсата на потребителски избор била друга причина за масовото недоволство. Тук има някаква логика, защото не е невъзможно да предположим, че някои потребители биха искали да купуват повече ток от АЕЦ или пък само “зелена енергия”. Дори и пълната потребителска свобода на избора да беше възможна (а тя не е, по чисто технически причини, защото цялата електрификационна система поддържа крехък баланс, който една пълна пазарна свобода би унищожила моментално), това решение ще доведе до задълбочаване на проблема. Потребителски избор и свободна конкуренция между посредниците в преносната мрежа означава цялата инфраструктура да се удвои, утрои и т.н., според броя на играчите на пазара. Ако една национална електрификация е неимоверно и скъпоструващо усилие, представете си цената умножена по броят фирми, които решат да се пробват на пазара. Накрая, естествено, крайната цена за удвояването/утрояването на преносната инфраструктура ще я плати пак абонатът и упражнението моментално ще се обезмисли.
  • Друга свързана теория става възможна чрез самия дискурс на протестиращите: “да, монополите са ужасно нещо, затова трябва още повече либерализация на пазара”. Този аргумент пропуска факта, че основното искане е за национализация, т.е. за държавен монопол върху разпределението. Така привидната прилика между двата дикскурса се разпада, въпреки общата рамка. За разлика от либералните коментатори, които са за по-малко държавна намеса в икономиката, протестиращите прегръщат идеята за силна държавност, но без либералните елементи: парламент, партии, представители. Тяхната идеология е национализация и пряка демокрация: дирекно гражданско участие (на 17.02 се раздаваха листовки с директно антипартийно, антилиберално и народняшко съдържание с автори oт анархистки/автономистки организации, но така и от явно фашизирани групи като “Национално единство”).


 V. Към една свръхдемократична постдемокрация?

 
Гражданските организации постоянно излизат с предложения за преминаване към безпартиен режим, за радикално намаляване на броя на депутатите и като цяло с всевъзможни призиви за отмяна на демокрацията, и конституирането на форма на директна народна власт. Но не във формата на диктатура на пролетариата, а на диктатура на нацията срещу външните тела, без способност да се мислят антагонизмите, вътрешноприсъщи на народното тяло. Интересно е как политическата класа ще осъвмести спонтанните съпротиви, които се оформят около описаните критики на всички форми на опосредяване на народната воля. Стратегията на Борисов е много показателна в каква посока ще е необходимо да действат – заемане на позицията на народна жертва на чуждите сили, платените медии, частните инвеститори, партиите и т.н. Такава стратегия би могла да бъде успешна. Независимо от това, че Борисов (временно) се провали и подаде оставка. Призивът за единен народен глас срещу чуждите на народното тяло пиявици, против всички икономически и политически посредници, търси личност, в която да се материализира. Въпросът не е в това дали такъв глас ще се появи, ако призоваването му продължава, а какво точно може да каже, впримчен в така предзададените координати. Координатите на народното тяло, което се опитва да възобнови фантазмената представа за миналото на езика на позитивната утопия срещу паразитиращите чужди сили. Дали това ще е гласът на Робеспиер или по-скоро на Наполеон?

VI. Ушев педерас’! Ние сме със вас!
 
Тук е важно да отбележим, че протестът на 17.02, който ще се повтори и на 24.02 не е точно същия като протестите, които се случват медувременно. На 18.02 и 19.02 имаше протести в центъра на София и в тях основни участници бяха нацистки агитки и лумпени, както и други потребителски субкултури като метъли. С лозунги тип “Българи-юнаци” и “Ушев-педерас’” и животинско мучене, с безсмислен бой с полицаите и хвърляне на пиратки по паркирани коли, тези протести тотално изместиха фокуса от Сметката към едно усилие за “героичен” експресивизъм. Исканията бяха заменени от изразяване на собствената идентичност като “Българи-юнаци”. (Не че на 24.02 няма да има подобни хора на протеста, но поне има някакви искания и послания, които могат да бъдат обсъждани рационално.) Въпреки че в интервю за Канал 3 вчера един от организаторите на протеста на 24.02 застана на страната на лумпените срещу полицаите, все пак протестите не са еднакви и както виждаме, съвсем реална е опасността за дерайлиране на първоначалния протест срещу непосилните сметки във фашистки хаос по улиците.

VII. Алтернативи?
 
Това, което е нужно за излизане от осакатяващата клетка на позитивната утопия, е нов език, способен да раздере координатите на самоочевидните истини. Език на негативна утопия. Негативната утопия на една истерическа парезия, представляваща снемане на доверието в света и отстъпване от общоприетото, т.е. от господстващите идеологически държавни апарати. Отвъд изграждането на гражданското общество, утвърждаването на човешките права, цивилизованата толерантност, антидискриминацията, национализма, но и антинационализма, евроинтеграцията, свободния пазар, правовата държава, конкуренцията и антитоталитаризма. Отвъд императивите на щастието, здравето и красотата, отвъд задължението да бъдем себе си посредством потребление на готови идентичности и стоки. Език, който преди всичко е способен да мисли конфликтите, напреженията, противоречивите политически и икономически интереси, позиции и идеи вътре в самото национално тяло. Но за това се изисква отстъпване от всички господстващи означаващи на мъртвороденото либералното общество и неговото националистическо алтер-его, споделени и от съпротива, и от авторитет.

 
Мадлен Николова е студентка по културология в Софийски университет "Св. Климент Охридски".
Георги Медаров е докторант в катедра "Социология" в Софийски университет "Св. Климент Охридски".
Жана Цонева учи социология и антропология в Централен Европейски Университет, Будапеща.

canlı bahis siteleri