cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Напоследък все по-често се появяват текстове, написани от представители на „интелигенцията“, засрамена от „простащината“ на протестите, или невъзможността на протестиращите да формулират какво искат, и други, в които интелигенцията е определяна като виновна за „народната безграмотност“. Изпъква противопоставянето между „интелигенция“ и „народ“, потопена в като че ли широко поддържаната „над-идеологичност“, „отвъд-партийност“, която се превръща в тотална абстракция и вероятно заради своята мъглявост може да обедини снобската интелигенция и невярващите хора на площада (това разделение е условно, голяма част от интелигенцията е на площадите, бидейки част от народа, тук аз перефразиорам текстовете в пресата, които като че стават артикулации на площадния живот).


За всички противостоящи лагери е ясно, че хората в тази страна в по-голямата си част живеят зле. Те са унизени и бедни, с ниско самочувствие и без надежда. Техните права са нарушени, ограбени. Но защо те стоят едни против други, въпреки че са обединени от своята „над-идейност“ и без-партийност? Защо въпреки това ги е страх, че нищо няма да излезе от този протест?

Избистрят се два много простички въпроса, които могат да хвърлят светлина върху този конфликт. Първият е: правото на свободни събрания и протест човешко право ли е? Като че ли сме единодушни, че да. Правото да не бъдеш унизен за това, което си, човешко право ли е? Като че ли да. Правото на образование човешко право ли е? „Да“, според някои (и представители, и не-представители на интелигенцията), и „не“ - според други. Според тях образованието е нещо, което може да си позволи този, който го е заслужил. (За съжаление заслужаването често е защото някой има богати родители, а не защото е умен).

Съгласявайки се, че презрението към хората на улицата е подло, не мога да не отбележа, че самата презираща интелигенция е жертва на разделението между едни човешки права и други човешки права, което разделение самата тази интелигенция (не цялата) генерира и поддържа през последните 23 години. Паралелен процес на „внедряването“ на идеята за човешките права (правото да не бъдеш унизен заради идентичността си) беше тяхното формулиране като различни от правото на труд, социално, здравно и майчинско осигуряване, образование, и т.н.

Така социалните права бяха извадени от човешките права и бяха сложени в списъка на „привилегиите“ - които не са за „лузери“. Тези права бяха заменени с „правото“ на пазара като привилегироващ идивида с пари, подаряващи му „свободата“ да получи тези привилегии. Останалите права, или тези - условно да ги нарека - на „идентичността“, се изразяват вече само в правото да не бъдеш бит или наричан с обидни думи, защото си различен. Разделени от социалната си подплънка те се превърнаха в розички на тортата, захарна глазура върху гангренна рана. Поради де-икономизирането и де-политизирането на човешките права ние виждаме дълбока вражда, дълбока и всеобща ненавист, невъзможност за общи действия, неправилно насочен гняв у тези, чиито право на образование е изтрито заедно с другите им социални права и същото обезглавяване при тези, които имат образование, но го смятат за своя привилегия.

Тогава съвсем не е трудно да се разбере, защо тези протести, изпълнени със справедлив гняв на обеднели материално и морално хора, са понякога объркани, понякога със странно звучащи искания, без идеи за осъществяването им или съвсем без искания. Злобен цинизъм и безотговорност е да се ругаят хората на улицата за това че слушат чалга, че са варвари и че затова нищо добро не могат да измислят (както Иван Добчев се плаква от „самодейците“ на сцената, без да поема каквато и да било отговорност за изобилстващата самодейност като гражданиин, участващ във формирането на ценности, не само чрез театър, но и чрез участието му в по-широки обществени процеси).

Но нека да се върнем на човешките права. Протестите са до голяма степен изключващи за всички тези иначе „уважавани“ от властта, от интелигенцията и от европейските конвенции маргинални групи, чиято идентичност трябва да е защитена в едно цивилизовано европейско общество. Затова хората на площада, тези, които не са „интелигенция“ въпреки че видяха, че виновни за техните бедствия май не са точно жените, които искат да са самостоятелни или ромите, чужденците или хомосексуалните, все още възпроизвеждат тази идея в своите манифести. По такъв начин те се лишават от солидарността на и със тези други обезправени групи и навличайки си присмеха на образованата интелигенция.

Изразът на тези отношения е очевиден – гол женски задник окръжен от знамена. И проблемът не е в задника, а в това, как е употребен. Това е „Мис Протест“, тя е там, за да продаде протеста, за да бъде в медиите, а не за да изрази гнева си чрез показване на задника си. Сексът не е революционен, той е употребен. 



На видеата от Сливен жените са винаги на заден план когато се крещи „българи юнаци“. Българките стоят в ъгъла, не могат да кажат нищо за своите конкретни проблеми, защото те не са от българите, те са само „производители“ на българите.

Липсата на феминистки лозунги, както и на лозунги на малцинствата е стряскаща. Защо нямаше лозунг „Жени за равни заплати?“, „Жени против домашното насилие“? Или „Роми против монополите“? „Цигани против циганските царе?“, „Българи и роми протиов ЕРП-тата?“ Защо нямаше ромски блок за образование?

На протестите е и баба Ванга на знаме – символ на България. Защото тя е тази, която пренася несгодите в метафизичното, неконкретно поле на свръхестественото проклятие, на над-идеологическото, на над-политическото, над-женското, над-циганското, над-хомосексуалното. Баба Ванга е най-над-идеологическата фигура с обществено значение в България, логично е тя да стане съвременен идол на пълното отхвърляне.



Тази голяма пропаст, изключване и неразбиране на различността (както и нейният потенциал за революционна солидарност), е отразена ярко в така наречените „над-идеологически“, „над-партийни” конституции като Врачанската[1] изпълнена със женомразски и ксенофобски закони. В тази конституция, а и в някои картинки в интернет се искаше ограничаване на правата за гласуване за „неработещите“ и тези без „образование“. Интересно, че с такова тесногръдие (между другото подкрепено и от част от интелигенцията) тези правила биха изключили автоматически студентите, инвалидите, безработните и пенсионерите. Това е първа стъпка по ограничаване на правата на глас и затъване в още по-голяма икономическа немощ на огромна част от населението.

Въпреки претенциите си за над-идеологичност и над-партийност тези конститиуции са и идеологически и лесно могат да станат партийни, еднопартийни, авторирарни. Те са явен пример за политиката на личното, на своето пространство, в което липсва другият, защото той е привидян като нарушител и враг по отношение на нормата. И затова гласът на българите юнаци ще бъде по-силен и по-чут в този момент. Той ще е този, който ще определя чие лице ще се вижда, къде ще е чертата на приличието, кое ще е моралното. Но честно казано по-вдъхновяващ и изпълнен с мотивационна енергия е възгласът „българи юнаци“, отколкото „без идеологии да променим света в името на правата на човека“ (въпреки, че всичко казано по-горе важи с пълна сила за националистките партийни и извънпартийни излияния). 

Тук бих искала да повторя, че точно заради привиждането на образованието и труда не като право, а като привилегия, искания като ограничение на правата за гласуване могат да бъдат произведени[2]. 
Правата на жените, ромите, хомосексуалните, чужденците и т.н. не са осъществими без социалния им пълнеж. Защото дори и да не си бит като резултат от „престъпление на омраза“, ти си „бит“, наказан и унизен, защото си беден. Ако човешките права са разделени от социално-икономическите, те ще бъдат винаги причина хората, които не са представители на онеправданите групи, но са бедни, да се гневят, че на тези другите, различните, им се обръща повече внимание. Винаги „тези другите“ ще са виновни, макар техните права да са в голяма степен ограничени не само от ксенофобия или женомразство, а от икономическо изключване и експлоатация. 

Например не може да говорим за равенство на жените и женската идентичност, без да говорим за това, че жените са по-бедни от мъжете, че имат „втори работен ден“ (след завършване на работния ден, жените ги очаква работа вкъщи, която не е споделена от мъжете в повечето семейства) и, че все още на тях предимно се пада грижата за децата, лишени от образование, здравеопазване и детски градини. 

Можем ли да говорим за престъпления от омраза към майките? Можем ли да намерим някоя майка, която е бита, да речем, от неонацисти, защото е майка? Или е наричана „мръсна майка“? Може би единствено майките от ромски произход. Въпреки че престъпления от омраза към „социалната група“ на майките няма, то несъмнено има омраза излята под формата на икономически ограничения и незачитане на родителството. Не може да говорим за „права на майките“ без тези права да са дефинирани икономически. 

Да, можем да намерим жени, които са бити защото са жени, но това не е ли и защото много често те са икономически зависими от техните мъже и не могат да си позволят просто така да ги напуснат? Не може да искаме права на хомосексуалните, без да отчитаме че те, въпреки своята така уважавана идентичност, която се манифестира всяка година на парад трудно си намират работа ако разкрият, че са хомосексуални. Не може да говорим за права на мигрантите и бежанците или етническите малцинства без да отчитаме, че тяхната миграция в повечето случаи е икономическа, и е резултат от глобализацията на пазара и производството. Не можем да говорим за права на ромите, отричайки че липсата на образование между тях има икономически, а не само както сме свикнали да си говорим за „културни“, причини, както и това, че ромският произход ограничава драстично възможностите за получаване на работа.

Историята избилства с примери на солидаризиращи се, иначе ненавиждащи се един-друг етноси или полове в общата беда на бедността или войната. Филмово клише е момента, в който хора от враждуващи лагери спасяват живота на врага, подават му вода, храна, когато го срещнат очи в очи, когато го погледнат като човек, като себе си. Това е моментът, в който всички плачем пред екрана. Дали е настъпил в България? Дали интелигенцията е готова в своите филми, театри и текстове да репрезентира тази солидарност и така да я индуцира? Готова ли е интелигенцията да участва в тази солидарност?До момента, в който протестиращите са презрително представяни като някой, който „иска нещо, но не знае какво“, хлябът все още го няма, а токът е все още е неизплатим – то тогава за солидарност и дума не може да става – нито между различности, нито между интелигенцията и „народа“. Виновникът трябва да бъде намерен. И той да е истинският виновник, а не сродният по съдба, бил той от друг пол или с друг изглед. 


[1] Врачанска конституция: http://bit.ly/13hw0Tq.
[2] Историята на суфражизма показва, че жените са били привиждани като опасни за манипулация и лесно подкупни гласоподаватели, поради ниската си образованост. Затова борбата за глас е паралелна на борбата за образование. В нашия случай логиката е обратна.

canlı bahis siteleri