cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Втората част на скорошната статия от американския философ, посветена на радикалната критика, която Хегел отправя към капитализма като системно уязвяващ човешкото достойнство.


Към първа част.

Хегеловото нерадостно заключение е най-известно що се отнася до неизбежността на бедността. Но в лекциите си върху философията на правото Хегел казва и доста неща относно неизбежното натрупване на големи богатства и неговите ефекти върху богатите. Предпоставката и на двата аргумента е, че смисленият труд е жизненоважен за всяко общество, в което свободата става действителна. Това отново е част от Хегеловата схема, че отделният субект трябва да се труди, за да се освободи от природната необходимост, че трябва да овладее някои абстрактни идеи и отношения, да изпита субективната си свобода като овъншнена в обективен продукт, изразяващ неговите особени таланти и труд и най-вече – че трябва да проумее естеството на зависимостта от другите, обусловена от разделението на труда.

Това постижение във формирането на духа не произтича само чрез обмена, а и чрез труда и положителния, възпитаваща опитност, добита от дълбоката степен, в която човек зависи от другите и от това, че те се нуждаят от уменията му. Но богатите, или поне някои от тях, не работят или няма нужда да работят – и съответно за тях резултатът от труда им не представлява кой знае какъв залог. Те живеят от богатството си, но за Хегел това означава, че живеят в значителна духовна бедност. Често те се превръщат в обикновени „консуматори“ – а потребяването е дейност без особена нравствена значимост, която не може да вдъхнови и дори не заслужава уважение от другите.

С други думи, за Хегел една социално-икономическа система, в която всеки основава общественото си положение върху способността си да консумира, очевидно би представлявала нравствена катастрофа.

Нещо повече, позицията на богатите носи своите социални измерения. Заради очевидната неравнопоставеност на всички други спрямо тяхното обществено положение, богатите неизбежно имат склонността „да смятат, че не са длъжни да уважават чуждите права“. Хегел дори използва следните думи: „това, че богатият мисли, че всичко му е позволено, може да бъде нареченo развала [Verdorbenheit]“. Така той предугажда парадоксалния феномен на абсурдно богатите и привилегировани бюргери, които при все това се чувстват постоянно оскърбени от това, че държавата им „отнема“ пари под формата на данъци, и които същевременно разходват доста средства, за да корумпират политическия процес, така че да намалят степента на тези „отнемания“, понякога употребявайки за тази цел също така оскърбените, но и обезправени бедни. В крайна сметка Хегел дори ползва по адрес на богатите прословутия термин, с който обозначава бедните, когато говори за една „богата паплач“ [reiche Pöbel] от хора, които не се чувстват свързани с обществото и общото благо, тъй като мислят, че стоят над него.

Тъй като натрупването на големи богатства е неизбежно във високо конкурентната пазарна икономика, изглежда че всичко това са доста сериозни проблеми за капиталистическите общества. Също толкова сериозни са по-добре познатите проблеми на бедността:

Изпадането на голяма маса от хора под границата на известно равнище на съществуване, което се установява от само себе си като необходимо за един член на обществото, а това довежда до загубата на чувството за правото, за законността [Rechtlichkeit] и за честта да се издържаш от собствена дейност и собствен труд; всичко това създава тълпата [Pöbel], което, от друга страна, същевременно води със себе си по-лесното съсредоточаване на несъразмерни богатства в малко ръце. (Философия на правото, §244 – прев. Д. Денков)

Но Хегел навярно дори не би могъл да си представи съвременното положение на нещата, което би го ужасило: почти феодалната власт на мениджърите и собствениците върху служителите, диктата върху облеклото и прическите, следенето на всяко натискане на клавиш и обмяна на имейли, бруталното безразличие към нуждата от здравни и детски грижи, произволното прекратяване на трудовите правоотношения, едностранното определяне на нечовешки условия на труд.

Проблемът, повдигнат от всичко това, е ясен и лежи в основата на Хегеловото послание за неуправляемите и разрушителни ефекти на всяка икономика, незачитаща въпросите на социалното положение и достойнство (каквато е пазарната икономика на американския капитализъм). Нека си припомним тезата му, че обществено-политическите системи, считани за аисторични идеали, всъщност винаги отразяват нивото на самопознание в определен исторически момент. В примера с Платоновата Държава, който Хегел дава в предговора на Философия на правото, справедливостта е заплашена от претенциите на особения субект да бъде признат и зачетен като отделен индивид, а не просто като съгражданин. Това е най-очевидно в напрежението между ероса в смисъла на любов към онова, което ни принадлежи, и справедливостта, дефинирана като отдаденост на общото благо и върховенството на разума в политиката (вж. критиката на „чувствената любов“ в кн. III и на „тиранина ерос“ в кн. VIII-IX на Държавата – бел. прев.).

В този контекст самоутвърждаването на субекта като отделен индивид изглежда като опит за налагане на субективния каприз, прищявка, чувство и т.н., и съответно задачата на образованието е да сублимира този ерос, култивирайки органичната самоидентификация на индивида с полиса. Но от по-късната историческа позиция на Хегел, може ретроспективно да се види как тази претенция за признание на субекта е световно-исторически значима, т.е. представлява претенция на самия разум, предявена в даден исторически момент. Нейното възникване като критически проблем в античния свят е сигнал, че той скоро предстои да изчезне под натиска на все по-голямото осъзнаване на неговата неразумност, което предстои да се въплъти в християнството.

Съответно въпросът на този етап е дали модерната ситуация е подобна на тази при Платон или не. Дали диагностицираните от Хегел проблеми в пазарната икономика като форма на живот са от типа на проблемите, с които всяка крайна, несъвършена обществено-политическа система трябва по един или друг начин да се справя? Или пък всъщност те сочат към някаква много по-дълбока неразумност, дори към някаква заплаха за действителността на свободата, известяваща необходимостта от нова съществена историческа трансформация?

И така, Хегел дава проникновена интерпретация на потенциала на капитализма да нанася сериозни нравствени поражения – тенденцията му да създава у наемните работници, у хронично безработните и дори у богатите една откъснатост и отчуждение от трудовия процес, т.е. от единствената налична обществена предпоставка за постигането на самоуважение и признание. Но при все това, той твърди, че капитализмът също така притежава потенциала да култивира у гражданите логически необходимото отношение между независимост и взаимозависимост на индивидите в гражданското общество.

Както видяхме, ключовият момент тук за Хегел се съдържа в институциите, опосредяващи положението на всеки един гражданин с това на останалите. Той се опитва да покаже, че участието на индивида в дадено съсловие (земеделската, трудовата или административната класа), а още по-опосредено – в корпорациите или трудовите асоциации, може да запази неговия статус на признат субект, дори той да е богат или пък да страда от безработица. При все че гражданското общество учи индивида, че действайки за себе си, той действа и за другите, „тази неосъзната необходимост не е достатъчна: тя става осъзната и мислеща нравственост едва в корпорацията“  (Философия на правото, §255, прев. Д. Денков). Той възлага толкова много на дълбочината на солидарността, произвеждана от подобни организации, че даже защитава тезата, че изборите трябва да бъдат организирани от тях и избирателите трябва да гласуват като членове на дадена корпорация.

Отвъд „съсловията“ и „корпорациите“, Хегел смята, че онова, което остава от нравствените поражения, нанасяни от безмилостната потребност на капитализма да елиминира основите на уважението в обществото, може да бъде опосредено по решаващ начин от политическата държава и съвместния ни живот като съграждани. Но тук не административната, а именно политическата държава, трябва да регулира гражданското общество с неговите конкурентни сфери, движени от егоизма на интересите. Хегел настоява, че трябва да бъде налице арена, на която гражданите могат да обживеят своето равенство и своя залог в общото благо, а не само спазарените договорки между индивидуални и групови интереси. Ето едно типично твърдение за тази държава в собствено присъщия ѝ смисъл:

Целта на корпорацията като ограничена и крайна цел ... има своята истина във всеобщата в себе си и за себе си цел и нейната абсолютна действителност; затова сферата на гражданското общество преминава в държава. (Философия на правото, §256, прев. Д. Денков)

Вече трябва да е станало ясно, че Хегеловият отговор на проблемите, които той идентифицира в сферата на гражданското общество, е забележително слаб, особено имайки предвид сериозността на тези проблеми. Иначе казано, не изглежда, че нравствената деградация, към която капитализмът има склонност да води, може да бъде особено смекчена само от политическия живот. Хегел изглежда признава това в своите описания на тези проблеми, особено на проблема за бедността, и това подсказва за една много по-радикална потенциална трансформация, проличаваща в неговите текстове. Както той отбелязва, корпорациите, организирани около особените интереси на различните групи работещи, не могат да станат основа за някакъв наистина универсален техен социален статус. Нещо повече, твърде е вероятно солидарността дори в рамките на подобна организация да бъде подкопана от разрива между онези, които могат да си намерят работа и онези, които не могат.

Тук вече е невъзможно да избегнем заключението, че независимо от надеждите, които Хегел възлага на политическата държава, в описаната от самия него ситуация звучи ясен отглас от ситуацията, според него тревожила Платон: пораждането на неразумност, която не може да бъде преодоляна със средствата на наличните обществено-политически форми. В Платоновия случай възникващия „нов принцип“ Хегел нарича „правото на индивидуалността“. В случая с основните принципи, организиращи пазарната икономика, тезата му е, че ако не бъде по някакъв начин усмирена (вместо просто да се търсят „компенсации“ за нейните дефекти), подобна производствена система, навсякъде изискваща мотива на печалбата и условията на конкуренцията, е несъвместима с нравствения статус, даващ основата на взаимното уважение и затова – несъвместима с обживения опит на собственото ни достойнство, ключовите елементи на свободата и възможността да бъдем това, което сме.

Като имаме предвид начина, по който Хегел схваща понятието за свободата, няма как, значи, да избегнем заключението, че без съществена трансформация на организацията на труда, тази форма на действителност на свободата не би „съответствала на своето понятие“ – което е Хегеловият белег за неразумното.

Очевиден е последният въпрос, повдигнат от всичко това. Съществува ли начин да се разреши тази несъвместимост, който да може да бъде съчетан със запазването на ключовите елементи на настоящата форма на капитализма?

Отговорът до голяма степен би зависил от това кое считаме за ключови елементи и по-специално – как те са се променили през двата века, които ни делят от Хегеловата теория. Обаче всъщност начина, по който те реално са се променили, прави Хегеловото обяснение за възможното опосредяване още по-неправдоподобно, което подсказва, че е необходима по-радикална трансформация. Не може лесно да се проумее как бихме могли да запазим положителните социализиращи и възпитателни ефекти, които Хегел привижда в пазарната икономика, без реформи в посока работнически контрол върху условията на труд и въвеждане на производствени технологии, отчитащи необходимостта да бъде гарантирано достойнството и общественото положение на работниците, да не говорим за преодоляване на неравния достъп до здравеопазване, родителски отпуск и детски грижи. Самата теория на Хегел ни подканва и дори изисква да мислим в тази посока и не трябва да се колебаем да признаем дълбоките връзки на подобни искания с неговия подход към историята.

Този подход е въплътен в един често цитиран пасаж от Хегеловия предговор към Философия на правото, който обаче често бива игнориран, когато книгата се разглежда като съдържаща неговата „политическа философия“:

Това, на което ни учи понятието, необходимо го показва и историята, а именно, че само в състоянието на зрелост на действителността идеалното се явява заедно с реалното и изгражда за себе си във формата на интелектуално царство същия свят, схванат в неговата субстанция. Когато философията започне да рисува със своята сива боя върху сивото, тогава някоя форма на живот е остаряла, но със сиво върху сивото тя не може да бъде подмладена, а само позната; совата на Минерва започва своя полет едва с настъпващия здрач. (прев. Д. Денков, с някои изменения)

Наистина, Хегел е добре познат като апологет на основните елементи на буржоазната форма на живот, включително пазарната икономика. Но как би могло този пасаж да означава нещо друго, освен това, че историческият свят, разглеждан в неговата книга, вече е бил остарял – не просто узрял и станал напълно действителен, а на прага на някакъв тип смърт – че философското схващане не е в състояние да каже на света как трябва да бъде устроен, защото се появява на сцената твърде късно и може да схване само онова, което скоро предстои да отмине? Ако представената тук аргументация е вярна, трябва да очакваме да открием точно това, което и открихме: възникването на нов принцип, на „нещо идеално, противостоящо на реалното“, на отговор на състоянието на несвобода, който да изисква трансформация, също толкова решаваща, колкото е бил краят на феодализма.

Както отбелязахме горе, позицията на Хегел изисква във всяка справедлива социално-икономическа система да бъде налице възможно най-широкото обществено пространство за изява на индивидуалните таланти, психологически характеристики и прочее – за обективно изразяване и признаване на разнообразните и до известна степен случайни индивидуални идентичности. Значи онова, което според него приключва, не е просто „капитализмът“. Дори социалистическата система би имала нужда от разделение между ръководители и работници и затова би позволила много от униженията, тревожещи Хегел; замяната на печалбата с производствения норматив като мотивация за работа не би помогнала особено тук. Нито пък би помогнала някаква абстрактна форма на колективна собственост. Ако не бъде подхванат проблемът за равните взаимоотношения и обществената основа на уважението, по-дълбинният проблем няма да се разреши, а ще се възпроизведе.

Но именно затова за Хегел нежизнеспособни биха били и формите на капитализма, работещи активно за потискането и изкривяването на онова, на което трябва да са ни научили предпоставките за труда, производството и търговията: дълбоката степен на взаимозависимост, която следва да бъде отразена в институционализираните форми на взаимното уважение и солидарността. В такъв смисъл надживял времето си може би е потребителският, финансовият или глобализираният капитализъм, но за Хегел това със сигурност ще бъде капитализъм, чийто основен белег е не просто нищетата и материалното неравенство, а унижението.

В заключение: както видяхме, Хегеловият подход изследва социалните връзки, необходими в конкретен исторически момент, за да може обществото да генерира принадлежност към даден режим или социален ред и по този начин да е способно да вдъхнови жертвоготовност у хората, когато тя се изисква. Тук се съсредоточих върху потенциалните нравствени поражения върху хората, тревожили Хегел още преди фордизмът и мащабната експанзия на производителната сила на капитализма неимоверно да изострят тези опасности. Но ако Хегел е прав за щетите, които неравенството нанася на обществената основа на самоуважението, т.е. ако е прав за дефицита на обществен статус, зачитане и признание, за него същностни за свободния и достоен живот, то със сигурност трябва да очакваме тези щети да имат пагубни последствия за самата обществена тъкан. Те лесно могат да създадат култура на страдание, негодувание, подозрение, параноя и различни компенсаторни патологии, които да доведат до феномена, напоследък добил известност под съвсем точното название „смърт от отчаяние“.

От няколко години изпитваме политическите последствия на подобна култура на омерзението, създадена от отприщилия се глобален стремеж към максимизирането на печалбите. Поради причините, които изследвахме тук, би било голяма грешка да мислим, че всичко това може да бъде поправено само с по-голямо подоходно равенство (колкото важно и да е то), с „връщането“ на уж толкова чудесните и смислени „индустриални работни места“, или пък с някакво предполагаемо освобождение от самия труд.

Без съществено реформирана икономическа система, в която мъжете и жените могат да се чувстват уважавани за своя смислен труд, следва да очакваме, че ще бъде особено трудно да убедим когото и да било, че си струва на жертва нещо за едно общество, от което не се чувства истинска част. Апелите към обществено съзнание въз основа единствено на личната изгода и интереса на собствените близки винаги са тежали твърде малко за склонните „да се пробват“ за сметка на обществото. Но подобни ограничени апели също така представляват негласно признание, че в нашия социален свят отсъства основание за по-широка мотивация. В такъв случай винаги, когато се наложи да се правят жертви в името на общото благо (напр. в случай на локдаун или карантина при глобална пандемия), трябва да очакваме ширещо се опасно неподчинение, както и безразсъдна нетърпеливост от страна на популистките политически лидери, издигнали се благодарене на общото негодувание.

Източник: The Point Magazine.

Робърт Пипин е дългогодишен професор по философия и социална мисъл в Чикагския университет, един от водещите съвременни интерпретатори на Хегел.

Превод от английски език: Огнян Касабов

 
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile