cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Това е преработена версия на откриващата лекция на Народното движение по случай деня на Европа в Дъблин, 9 май 2013г.. Благодаря на Том МакДонъл и Морис Коукли за полезни коментари по този доклад.

Въведение

„Не можах да не забележа, че не спечелихме Нобеловата награда за икономика”

Тази карикатура беше публикувана, когато ЕС спечели Нобеловата награда за мир през 2012г. и напомня една мисъл, приписвана на Наполеон: „никога не отдавай на злонамереност онова, което може да бъде обяснено с некомпетентност” (в McNamara, 2013). Но карикатурата е подвеждаща, защото представя отговора на властите на ЕС на икономическата криза чисто и просто като грешка (или серия от грешки). Това отдава твърде много на некомпетентност онези неща, които могат да бъдат обяснени със злонамереност. В действителност това, което се случи до голяма степен отговаря на виждането на създателите на Еврозоната за действието на тази система. Тази криза не е някакво отклонение, тя е логичният резултат от един последователен, ако не и непременно устойчив замисъл.

Логиката на проекта ЕС

ЕС отдавна спомага за институционализирането на онова, което Стивън Гил (Gill, 2001) нарече „дисциплинарен неолиберализъм” (вж. също Storey, 2008). Неолибералните политики са вградени, политически, а често и юридически, в самата структура на ЕС. Ето някои примери за такива политики:


  • Активна политика на ЕС за насърчаване на конкуренцията, която действа срещу изключителните държавни доставки на определени стоки и услуги и ограничава държавната помощ, която би изкривила „равното поле за игра” на конкуренцията. Изключително уместен пример е решението от 2002г. да бъдат прекратени държавните помощи на Германия за нейната държавни Ландесбанкен и спестовни банки (Европейска комисия, European Commission, 2002). Това вероятно е една от причините, които ги карат да се опитат да поддържат своята норма на печалба като разнообразят с високорискови ипотеки и други рисковани финансови „нововъведения” (Reuters, 2008). Освен това забраните за пряка държавна помощ подхраниха разпространението на данъчни облекчения и спомогнаха за натиск в посока надолу върху нивата на корпоративните данъци, тъй като правителствата потърсиха алтернативни начини за подпомагане на „техните” компании. Разбира се, щом кризата се разрази, всички уговорки бяха отменени и на правителствата им беше разрешено, дори бяха подтиквани, да хвърлят неограничени количества пари по финансовите институции.1
  • В някои сектори, като например телекомуникациите и скоростните влакове, както и в сферата на услугите като цяло, имаше пряко насърчаване на либерализацията, особено чрез издаването от Европейската комисия на законови напътствия (Dobbin, 2001; Hay, 2007; Thatcher, 2004) и чрез решенията на Европейския съд срещу правата на синдикатите за сключване на колективни трудови договори като печално известния случай Лавал (European Commission, 2007).
  • Монетарната политика се прилага от „независима” (от електорален натиск) Европейска Централна Банка (ЕЦБ) с противоинфлационни правомощия, но с малко или никаква грижа за ръста или безработицата. Разбира се, тази претенция за тесни правомощия често бива тълкувана твърде перфидно и не пречи на настоящия председател на ЕЦБ да се намесва в дебат, например, за баланса (между орязване на разходите и повишаване на данъците) на фискалната корекция (O’Rourke, 2013).
  • Фискалния надзор се осъществява от комисията на ЕС първоначално чрез Пакта за стабилност и растеж (ПСР), който се стреми да ограничи капацитета на държавите за поддържане на дефицити и дългове. Този аспект достига своя апотеоз при настоящия климат с нов Фискален договор и множество други свързани с него правила за фискално управление. Те задължават правителствата да се стремят към постигането на произволни и обременителни нива на дефицит и дълг във време, когато състоянието на рецесия очевидно изисква фискални стимули (Palley, 2013).
  • Международните спогодби се договарят от властите на ЕС, например чрез Световната търговска организация (СТО) и чрез регионални и двустранни спогодби за свободна търговия. Те обвързват европейските страни (и техните търговски партньори) в глобалната либерализация на търговията със стоки и услуги и в свободното движение на капитала (Storey, 2006; Storey, 2011; Hurt, 2012).
Както се изразява Ричард Хайман (Hyman 2004: 8) „всеки сериозен натиск да бъде отстоявана и разширявана „социалната Европа” противоречи на господстващата [неолиберална] логика на действително съществуващата европейска интеграция.” Действително това е вярно до такава степен, че през 2012г. председателят на ЕЦБ (и бивш служител на Голдман Сакс) Марио Драги твърдеше уверено, че „европейският социален модел вече си е отишъл” (Mabille, 2012), отклонявайки се за пореден път от правомощията си за борба с инфлацията. Днес ЕС е основният (макар и не единственият) канал, чрез който из целия континент се институционализира един неолиберален модел.
Част от значимостта на ЕС се определя чисто и просто от неговият мащаб. Прехвърлянето на власт от национално на регионално ниво, особено що се отнася до икономическия и паричен съюз (ИПС) предотвратява възможността която и да е отделна страна членка да може да откликне на обществен натиск, правейки отстъпки в областта на паричната политика (а Фискалният договор и т.н. се стремят да осигурят същото и за фискалната политика). Най-строго еврото осигурява отпадането на девалвацията от националния дневен ред. Значението на прехода от националното към регионалното е обяснено от Вернер Боунфелд (Bonefeld 2002: 132-3):

„Значението на ИПС ... се крие в това, че националните държави няма вече да могат по свой почин да изглаждат класовия конфликт чрез увеличаване на дълга или девалвация на валутата. ИПС следователно залага неолибералната политика на пазарна свобода... чрез създаването на наднационални институционални механизми, които запретяват експанзионистични отговори на трудовия конфликт.”
С други думи структурата на европейския регионализъм се стреми да премахне възможността която и да е държава да може да подходи „меко” и да направи отстъпки на собствената си работническа класа. Вместо това цената на фискалните корекции трябва да бъде понесена чрез корекции на заплащането и на „социалното заплащане” от страна на социалната държава. Стив МакГрифен (McGiffen 2001: 91) преди повече от десетилетие цитира един одобряващ неолиберален икономист така: „Или еврото ще подкопае социалната държава, или евроейската социална държава ще подкопае еврото. ... Шансовете са в полза на еврото.” Именно това подкопаване на социалната държава отчасти стои зад отговора на елита на ЕС на кризата, която сега изживяваме.

Текущата криза: заплаха и възможности


Промяна на номиналната цена на единица труд (от ляво надясно: Гърция, Испания, Португалия, Ирландия, Германия)


Тази графика (взета от Lapavitsas et al, 2011: 15) онагледява нарастващата разлика в конкурентноспособността между членовете на еврозоната от центъра и периферията след средата на 1990-те. Заплащането в Германия бива преднамерено задържано през този период с либерализирането на трудовите пазари и вниманието се съсредоточи върху бюджетните съкращения. Тенденции, които до голяма степен откъснаха Германия от общите тенденции в еврозоната (Bibow, 2013: 16).2 Въпреки че периф стават все по-малко конкурентноспособни в сравнение с откъсналата се Германия, те вече не разполагат с „традиционния” отговор – девалвацията на валутата. Вместо това периферните страни натрупват значителен дефицит на платежния баланс, финансиран чрез заеми (Ирландия прави изключение благодарение на своя необичайно процъфтяващ износ, доминиран от американски мултинационални компании). Това, в основни линии, е което предизвика европейската дългова криза – банки от централните страни отпускаха заеми на публичния и частен сектор на периферията, улеснени от политика на поддържане на ниска лихва3 от страна на ЕЦБ и от слабата регулация на такива трансгранични заеми от страна на ЕЦБ или която и да е друга институция. Както се изразява Йорг Бибоу (Bibow 2013: 14):

„По същество Европа създаде финансов пазар, но се задоволи с минимални стандарти за националните финансови регулатори и надзорни органи докато иначе практикуваше взаимно признаване (принципа на паспорта от ЕС). Това означаваше, че финансовите институции бяха развързани да скитат свободно из общия пазар (и отвъд него) без ефективен контрол върху техните политики. Като се има предвид, че банките бяха изправени пред изострена конкуренция на дълбоко либерализираните пазари, подтикът за авантюристични експедиции из нови територии и новаторски продукти беше налице.”
Периферните страни използват парите за различни цели. В Испания и Ирландия например парите се вливаха в прегрелите пазари на недвижима собственост и създадоха огромни балони на цените на недвижими имоти (Lopez and Rodriguez, 2011; O’Riain, 2012). В Гърция беше натрупан голям държавен дълг, но голяма част от него отиваше за съмнителни цели като внос на оръжия и инфраструктурни проекти, чийто цени бяха раздути от корупция (Slijper, 2013). Преди кризата повечето страни нямаха значителни бюджетни дефицити - в голямата си част това не беше криза, причинена от безотговорно държавно харчене, това бе криза, предизвикана преди всичко от безотговорни действия, предприети от представители на частния сектор (Lapavitsas et al, 2010).

Но тя се превърна в криза на държавните бюджети главно поради това, че правителствата гарантираха заемите на банките. Това никъде не бие на очи толкова, колкото в Ирландия, където държавната гаранция за банките от септември 2008г. накара Ирландия да плаща най-голямата сметка за „спасяване” на банки в историята (Whelan, 2012). Днес знаем, че ирландската гаранция най-вероятно не е била предложена, нито наложена от ЕЦБ, а вероятно е била катастрофа, създадена изцяло от самата държава (Brennan, 2013). Но с развитието на кризата натискът от ЕЦБ се усили заради тяхната тревога от „заразяване” на банки от централните страни, т.е. че немските, френски и други банки няма да си възвърнат парите, които са отпуснали на периферията, което би могло да доведе до сериозни последствия за техните баланси. Запазването на финансовите сектори на техните собствени страни беше най-високият приоритет на лидерите на страните от центъра и остава важен приоритет и до ден днешен. Този императив беше особено очевиден при подготовката за за ирландското „спасяване” от 2010г., когато ЕЦБ настоя Ирландия да продължи плащанията си към заемодателите (Whelan, 2012).

Тези лидери обаче също осъзнаха, че кризата е не само заплаха, но и възможност да бъде продължен дългосрочния проект на ЕС за прехвърляне на властта по-далеч от труда по посока на капитала и за по-нататъшно „заключване” на политики, облагодетелстващи корпорациите. Те възприеха афоризма на бившия началник на Генералния щаб при Барак Обама Рам Емануел: „Една сериозна криза никога не трябва да бъде похабена. С това имам предвид, че това е една възможност да направиш неща, които преди си мислел, че не можеш.”4 (вж. също Klein, 2007). Така от 2010 до 2013 Гърция, Ирландия, Португалия и Кипър (в този ред), оказвайки се в ситуация, в която вече не могат да теглят заеми. Това е така, защото не могат да си позволят лихвите по тези заеми. Те бяха принудени да търсят заеми от „тройката” на Европейската Комисия, ЕЦБ и Международния Валутен Фонд (МВФ). А тези „спасителни” заеми (отчасти имащи за цел, както бе обсъдено по-горе, да осигурят разплащането със заемодателите) имат своята цена – орязване на публичните разходи, увеличаване на данъците, приватизация, дерегулация и т.н. В случая на Кипър цената включва и отнемането на дял от банковите влогове.

Както се изразява Закуне (Zacune 2013: 3) “мрачната ирония е, че една икономическа криза, която много хора обявиха за „смъртта на неолиберализма”, вместо това бе използвана, за да укрепи неолиберализма.” Комисията наскоро стигна дотам експлицитно да подкрепи приватизацията на водоснабдяването като условие към „спасяваните” страни, противно на своята собствена предполагаема неутралност (според член 345 от договора на ЕС) по отношение собствеността върху компаниите (Zacune, 2013: 8). През юни 2011г. на референдум в Италия 96% от гласоподавателите гласуваха срещу закони, насърчаващи приватизацията на ВиК дружествата и управлението на местни обществени услуги. Два месеца по-късно Марио Драги (да, отново не изцяло фокусиран върху инфлацията) праща секретен (впоследствие изтекъл) меморандум до италианското правителство, призоваващ към:

“цялостна, радикална и правдоподобна стратегия за реформи, включващи пълната либерализация на местните обществени услуги. Това трябва особено да се отнася за предоставянето на услуги на местно ниво чрез широкомащабна приватизация” (in Zacune, 2013: 11).
(Този план бе впоследствие осуетен от решението на италианския конституционен съд от юли 2012г., че всяко повторно въвеждане на планове за приватизиране на местни обществени услуги би било противоконституционно.)
Както показва последния пример, не само „спасяваните” страни са предмет на порива да бъде укрепен неолиберализма. Испания и Италия също възприеха програми за бюджетни съкращения под натиск от ЕС, а в Италия (подобно на Гърция) един избран министър-председател бе заменен от „технократ”, който да се опита да прокара желаните мерки. (ЕЦБ прецени точно кога да закупи италиански ценни книжа на вторичния пазар, така че да предизвика падането на правителството на Берлускони). Подобни тенденции – поставяне на бюджетните съкращения и неолибералната политика като условия – са очевидни в голяма част от източна и централна Европа (Lutz and Kranke, 2010), а новите предложения на Комисията за фискално управление (стигащи дори по-далеч и от Фискалния пакт) биха разширили обсега на суровите икономическите правила в стил „спасяване” и въобще неолибералната реформа до всички правителства на страни-членки на еврозоната.5 В един глас с Рам Емануел, Пол Кругман отбелязва, че „целта на бюджетните съкращения е кризата да бъде използвана, а не да бъде преодоляна” (in Zacune, 2013: 3).

Така например в края на март 2013г. Комисията представи две комюникета, едното от които посветено на „структурните реформи” и предвиждащо Комисията да подписва договор с всяка страна-членка за прилагане на реформи: „мерки, насочени към конкурентноспособност, насърчаване на финансовата стабилност и подобряване на функционирането на пазарите на труд, продукти и услуги” (в Corporate Europe Observatory, 2013). Това са добре познати евфемизми на Комисията за прокарване на приватизация, премахване на правото на колективен трудов договор и други защити на труда.6

В същото време с налагането на тези политики като необходимо условие, се налага и разказ за кризата – че кризата е била предизвикана от фискално прахосничество от страна на периферните и че Фискалният пакт и т.н. ще опазват от подобни бъдещи кризи като попречат на държавите да натрупват извънредни дефицити и дългове.7 Но, както бе изяснено по-горе правителствените харчове не беше първичният двигател на кризата – по-скоро това харчене бе дискурсивно конструирано като изкупителна жертва, за да бъде придвижен дългосрочния процес на заключване на неолибералните политики и изолирането им от демократичния дебат и от измененията. Това е което Хуго Радис описва като „прехвърляне на вината към работническите класи на еврозоната, т.е. политики на икономии и защита на правата на кредиторите вместо тези на стандарта на живот на работниците” (Radice 2013: 8, emphasis in original).

Далновидността на Стив МакГифен по отношение на отражението на еврото върху социалните държави беше отбелязана по-горе. Той също така правилно забеляза (McGiffen 2011: 64), че смисълът на ИПС е да премахне „уморителното влияние на обществените, демократични институции върху макро-икономическата политика.” И отличен пример за това са думите (вж. Storey, 2012) на немския канцлер Ангела Меркел по време на дебатите за Фискалния пакт през 2012:

  • „Дълговите спирачки ще обвързват завинаги. Никога няма да можете да ги промените чрез парламентарно мнозинство”;
  • Новите фискални правила ще имат „вечна валидност”;
  • „Европа би спряла да фукционира, ако променяше курса си след всеки избори”.
Единственото, което у елита на ЕС е толкова силно колкото непоколебимата му отдаденост на неолиберализма, е презрението му към демокрацията.

Заключение

Разбира се, съпротива срещу налагането на неолиберализма и покушението срещу демокрацията все пак имаше. Станахме свидетели на масови стачки в Гърция и протести в Португалия, появата на движението на възмутените в Испания, изборни победи за анти-неолибералната левица в Холандия и Гърция и още много. Дори в Ирландия имаше повече протести отколкото понякога се предполага и по-голям дял от тях отколкото би могло да се очаква се насочи срещу общата несправедливост на кризата и на „спасяването”, вместо да се съсредоточава върху чисто местни болки (Naughton, 2013). Но имаше и неуспехи, включително увеличаването на подкрепата за десницата в някои страни и дори появата на фашистки групи в Гърция и на други места. Един фактор, който може би би направил мобилизациите ни по-успешни, е признанието, че, както този текст се опита да покаже, това, което преживяваме, не е криза, причинена изцяло от глупостта и зле насочените политики на нашите елити – те може и да са глупави в някои отношения, но добре знаят какво се опитват да направят и работят по него вече от десетилетия.

И възнамеряват да продължават смело напред, въпреки че сведенията определено сочат, че настоящата стратегия не постига онова, за което самата тя претендира. Комисаря на ЕС Оли Рен отхвърли дори изследване на икономист от МВФ, показващо ограниченията на строгите икономии, казвайки, че то допринася за „дебат, който не беше полезен” (Portes, 2013). Това не значи, че стратегията ще се окаже успешна дори и за самите тях, тъй като проектът е натоварен със своите противоречия и напрежения (Bibow, 2013; De Grawe, 2013). Но противниците на проекта не могат да призовават да се върнем там, където бяхме преди кризата да се разрази. За да разрешим настоящата криза и да предотвратим следваща, ние трябва из основи да преобразим европейската система на управление.

Това на свой ред повдига въпроси относно какво точно би следвало от подобна трансформация и от какви действащи лица би могло да се очаква да я осъществят. В общи линии предложенията тук варират от реформистка програма за обръщане на политиките (EuroMemo Group, 2013), което дори пропагандаторите му вече виждат като слабо вероятно (Palley, 2013), до претенцията, че някои страни трябва да напуснат еврозоната, в идеалния случай по-спокойно и следвайки предварително договаряне (Lapavitsas et al, 2011). Моето усещане е, че последното вече е единственото възможно средство за създаване на по-човечно и устойчиво европейско общество, което да може да действа по-малко експлоататорски спрямо околната среда и спрямо останалия свят (Brand and Wissen, 2012). Логиката на неолиберализма и експлоатацията почти със сигурност е твърде дълбоко вкоренена в правилата на еврозоната, а и в ЕС като цяло, за да може да бъде отделена. В една много цитирана (и критикувана) скорошна реч8 относно Европейския Съюз, ирландският президент Майкъл Д. Хигинс говори за „риска една икономическа криза да доведе до криза на легитимността на Съюза”. Като отговор може би е време да кажем: „нека дойде!”.

Превод от английски: Мартин Петров


Бележки:

1. Това е пример за разграничението, което Дейвид Харви прави между неолиберализъм на теория (свободни пазари, конкуренция и т.н.) и неолиберализъм на практика (проект за увеличаване на властта и печалбите на корпорациите); вж. Lilley (2006). По повод развитието на финансиализацията, задвижвано най-вече от Уол Стрийт и САЩ, Питър Гроун изказва подобна теза: „Въпреки че новата Уолстрийтса система беше легитимирана чрез свободния пазар, държавната ненамеса и неолиберални перспективи, не изглежда те да са били работните идеологии на прилагащите я, независимо дали те са на Уол Стрийт или във Вашингтон”, които вместо това действат подобно на картел, заобикалящ разделението между публичен и частен сектор.

2. Бибоу (Bibow 2013) обръща внимание, че тази немска стратегия е могла да проработи само при условие, че другите страни се държат различно от Германия и натрупват дълг, за да закупуват немски износ, подчертавайки противоречието в сегашното настояване от страна на немските лидери другите страни да възприемат немския модел; същата теза е изказана и от Волф (Wolf 2013).

3. Лихвите в Испания и Ирландия реално бяха отрицателни.

4. Вж. http://www.mrctv.org/videos/rahm-emanuel-dont-waste-serious-crisis

5. Предложените нови регулации за банковия сектор са слаби и отслабени от редица вратички (Corporate Europe Observatory, 2013a)

6. Всичко това е облечено в език на „парньорство” и в предложението се казва, че прилагането на договора „би било предизвикано от покана към участваща страна-членка” (в Corporate Europe Observatory, 2013b). Покана?! Тук ясно отеква прословутата реплика от Кръстника: „Ще му направя предложение, на което не може да откаже.” 7. Свързан с това е митът, че немските и други данъкоплатци „спасяват” периферните: в действителност гражданите от северната част на еврозоната не са изгубили никаква част от парите, които са заели, а всъщност са и спестили пари, защото цените на заемите за Германия, Финландия, Австрия, Нидерландия и Франция паднаха, тъй като пазарите ги възприемат като най-сигурни в контекста на настоящата криза (Strupczewski, 2013).

8. Достъпна на http://www.thejournal.ie/michael-d-higgins-speech-european-parliament-873314-Apr2013/


Позовавания

Bibow, J. (2013) ‘On the Franco-German Euro Contradiction and Ultimate Euro Battleground’,Levy Economics Institute of Bard College Working Paper No. 762.

Bonefeld, W. (2002) ‘European Integration: The Market, the Political and Class’,Capital & Class (77).

Brennan, D. (2013) ‘Why Ireland’s 2008 Blanket Bank Guarantee Decision Was Taken?’, 4-part series in Irish Left Review (www.irishleftreview.org)

Brand, U. and M. Wissen (2012) ‘Global Environmental Politics and the Imperial Mode of Living:

Articulations of State-Capital Relations in the Multiple Crisis’, Globalizations 9 (4).

Corporate Europe Observatory (2013a) ‘Deutsche Bank, the Blindfolded Regulator, and the 26 Billion Euro Vanishing Trick’, (http://corporateeurope.org/).

Corporate Europe Observatory (2013b) ‘Troika “With Benefits”’, 4 April (http://corporateeurope.org/). De Grauwe, P. (2013) ‘Panic-driven Austerity in the Eurozone and its Implications’, Vox, 21 February (http://www.voxeu.org)

Dobbin, E (2001) ‘Rail and Transport Policy: National Paradigms and Supranational Structures’, in S. S. Andersen and K. A. Eliassen (eds)Making Policy in Europe (second edition), Sage.

EuroMemo Group (2013) ‘The Deepening Crisis in the European Union: the Need for aFundamental Change’, report of European Economists for an Alternative Economic Policyand Europe (www.euromemo.eu)

European Commission legal service (2007) Case C-341/05, judgement of 18 December (http://ec.europa.eu/dgs/legal_service)

European Commission (2002) ‘EU Agree Plan Ending State Aid to Public Banks’, press release 28 February.

Gill, S. (2001) ‘Constitutionalising Capital: EMU and Disciplinary Neoliberalism’, in A. Bieler and D. Morton (eds) Social Forces in the Making of the New Europe: The Restructuring of European Social Relations in the Global Political Economy, Palgrave.

D. Morton (eds) Social Forces in the Making of the New Europe: The Restructuring of European Social Relations in the Global Political Economy, Palgrave.

Gowan, P. (2009) ‘Crisis in the Heartland: Consequences of the New Wall Street System’, New Left Review(55).

Hay, C. (2007) ‘What Doesn't Kill You Can Only Make You Stronger: The Doha Development Round, the Services Directive and the EU'sConception of Competitiveness’, Journal of Common Market Studies, 45 (annual review).

Hurt, S.R. (2012) ‘The EU-SADC Economic Partnership Agreement Negotiations: “Locking in” the Neoliberal Development Model in Southern Africa’, Third World Quarterly 33 (3).

Hyman, R. (2004) ‘Trade Unions and the Politics of the European Social Model’, paper presented at the conference Organised Labour: An Agent of European Democracy? Trade Union Strategies and the EU Integration Process, University College Dublin, 30 October.

Klein, N. (2007) The Shock Doctrine: The Rise Of Disaster Capitalism,Penguin.

Lapavitsas, C., A. Kaltenbrunner, D. Lindo, J. Meadway, J. Michell, J.P. Painceira, E. Pires, J. Powell, A. Stenfors, N. Teles and L. Vatikiotis (2011) Breaking Up? A Route Out of the Eurozone Crisis, RMF Occasional Report (www.researchonmoneyandfinance.org).

Lapavitsas, C., A. Kaltenbrunner, D. Lindo, J. Michell, J.P. Painceira, E. Pires, J. Powell, A. Stenfors and N. Teles (2010) Eurozone Crisis: Beggar Thyself and Thy Neighbour, RMF Occasional Report (www.researchonmoneyandfinance.org).

Lilley, S. (2006) ‘On Neoliberalism: an Interview with David Harvey’, Monthly Review Magazine, 19 June (http://mrzine.monthlyreview.org)

Lopez, I. and E. Rodriguez (2011) ‘The Spanish Model’, New Left Review (69).

Lutz, S. and M. Kranke (2010) ‘The European Rescue of the Washington Consensus? EU and IMF Lending to Central and Eastern European Countries’, LSE “Europe in Question” Discussion Paper No. 22.

McGiffen, S. P. (2001) The European Union: A Critical Guide (Pluto).

McNamara, T. (2013) ‘Criminally Incompetent in the EU’, Counterpunch, 30 April (www.counterpunch.org)

Mabille, P. (2012) ‘Draghi Buries European Social Model’, La Tribune, 27 February.

Naughton, M. (2013) ‘An Interrogation of the Character of Protest in Ireland since the Bailout’, unpublished paper.

Ó Riain, S. (2012) ‘The Crisis of Financialisation in Ireland’, The Economic and Social Review 43(4).

O’Rourke, K. (2013) ‘Three Things all Serious People Know are True’, The Irish Economy blog, 3May (www.irisheconomy.ie)

Palley. T. (2013) ‘Europe’s Crisis Without End: the Consequences of Neoliberalism Run Amok’, Institut fur Makrookonomie und Konjunkturfschung Working Paper No. 111 (www.imk-boeckler.de)

Portes, J. (2013) ‘No Debate Please, We’re Europeans’, blog post at http://notthetreasuryview.blogspot.co.uk

Radice, H. (2013) ‘Enforcing Austerity in Europe: the Structural Deficit as a Policy Target’, paper presented at the FESSUD seminar, Leeds University Business School, 22 January.

Reuters (2008) ‘Landesbanks’ Subprime Exposure 80 bln Eur – Report’, 26 January.

Slijper, F. ‘Guns, Debt and Corruption: Military Spending and the EU Crisis’, Transnational Institute report (http://www.tni.org).

Storey, A. (2012) ‘To Defend what’s Left of our Democracy, a No Vote is Vital’, Irish Left Review (www.irishleftreview.org)

Storey, A. (2011) ‘Normative Power Europe: a Tool for Advancing Social Solidarity Within and Beyond Europe?’, in Ellison, M. (ed) Rethinking Social Solidarities in Europe, Policy Press.

Storey, A. (2008) ‘The Ambiguity of Resistance: Opposition to Neoliberalism in Europe’, Capital and Class(96).

Storey, A. (2006) ‘Normative Power Europe: Economic Partnership Agreements and Africa’, Journal of Contemporary African Studies 24 (3).

Strupczewski, J. (2013) ‘Analysis – What Taxpayer Bailouts? Euro Crisis Saves Germany Money’, Reuters, 2 May.

Thatcher, M. (2004) ‘Varieties of Capitalism in an Internationalized World:Domestic Institutional Change in European Telecommunications'.Comparative Political Studies, 37 (7).

Whelan, K. (2012) ‘Time for ECB to Cut Ireland Some Slack?’, Forbes, 7 March.

Wolf, M. (2013) ‘Extending German Model to Euro Zone is Folly’, Irish Times, 8 May.

Zacune, J. (2013) ‘Privatising Europe: Using the Crisis to Entrench Neoliberalism’, Working Paper of the Transnational Institute (www.tni.org).
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile