cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Синдикатите протестират с искане Дженерал Електрик да върне съкратени работници, за да произвеждат апарати за обдишване.



Води ли светът война с коронавируса?

Преди месец, Си Дзинпин нарече китайските усилия по овладяването на епидемията „народна война“; миналата седмица Доналд Тръмп се обяви за „военновременен президент“, а Еманюел Макрон заяви, че Франция води „война“ с COVID-19. Докато световният отговор на пандемията набира сила, реториката на военната мобилизация е повсеместна. В Италия, най-тежко засегнатата страна в Европа, антивирусният цар [1] призова страната да се „въоръжи с военно-икономически мерки“, за да се изправи срещу болестта.

Покрай глобалната финансова криза от 2008 г. на законодателите им хареса да ползват военен жаргон, за да описват усилията си по стабилизация, използвайки фигури на речта като „голямата базука“ и „шок и ужас“. Но всеобхватният характер на световната реакция срещу коронавируса прави метафората за военната икономика още по-уместна днес. Понастоящем правителствата трябва да управляват критичното положение, в което се намира общественото здравеопазване, докато централните банки се опитват да успокоят финансовите пазари, въоръжените сили строят болници, а движението на гражданите е ограничено заради спазването на социална дистанция.

Но по какъв начин военната икономика ни помага да разберем битката срещу коронавируса? Понятието препраща към различни неща: производителност, жертва, реформа, солидарност и изобретателност. В някои сфери не е уместно да мислим за глобалната пандемия като за война. В други отношения обаче е време западните правителства да преминат отвъд употребата на военна реторика. Историята на военните икономики от XX век ни предава важни уроци, от които политиците днес трябва да се поучат.

 

Походът ни срещу болестта напомня на военно положение

най-вече когато стане дума за разширяването на обхвата на производството и грижите. Докато случаите на COVID-19 претоварват интензивните отделения по целия свят, имаме нужда от повече тестове, болнични легла, апарати за обдишване, маски и защитни облекла – много на брой и то скоро. Разширяването на капацитета на спешната грижа се сблъсква с ограниченото снабдяване, например на химически реактиви, използвани за тестове, и с недостига на квалифициран медицински персонал. Миналата седмица американското правителство се позова на Закона за военното производство (ЗВП), закон от времето на Студената война, позволяващ на правителството да приоритизира и разпределя ресурси, за да увеличи капацитета на частните предприятия в стратегически отрасли. Това е стъпка към изграждането на по-голям сектор за масовото производство на медицински консумативи.

Но както отбелязва историкът Тим Баркър, ЗВП нито е единственият модел за такава мобилизация на ресурси, нито пък най-ефективният. Има модели, които не разчитат на частния сектор колкото ЗВП; важен предшественик на закона е Агенцията по обществените проекти от времето на Новия курс. Подобен обществен проект може да осигури работа на голям брой работници, които ще останат безработни през идващите седмици и месеци. Заедно с положителните странични ефекти за икономиката, заетостта в обществени предприятия увеличава капацитета на държавата и премахва нуждата от импровизирани експлоататорски трудови практики, като например използването на затворнически труд за масовото производство на дезинфектант.

Военно-икономическото производство често се разбира като национално начинание. Но повечето военни икономики през XX век са дълбоко интернационални заради веригите за доставки. Медицинската мобилизация срещу COVID-19 също трябва да бъде глобална. В момента в САЩ има 173 000 апарата за обдишване. В краткосрочен план, нарастващите нужди само в Америка ще надвишат цялото световно годишно производство от 40-50 000 машини. Имайки предвид сложния характер на апаратите за обдишване и високите санитарни изисквания при сглобяването им, дори ЗВП би позволил само много ограничено преобразуване на фабрики в такива за производството на медицинско оборудване. Недостигът не може да бъде компенсиран в рамките на националната държава. Само в Източна Азия, където вирусът е относително под контрол, могат да се произвеждат апарати за обдишване в сериозен мащаб. Точно както системата Заем-наем и Берлинския въздушен мост доставят военни материали, произведени в САЩ, на останалата част от света през 1940-те години, така и състоянието на глобалната производствена база през 2020 г. предполага необходимостта от въздушни мостове за апарати за обдишване и машинни елементи от Китай, за да се подсигури адекватна спешна грижа на Запад. 

Но извън онова, което се отнася до лечението на заразените с коронавирус, почти всички западни правителства спират производството си, вместо да го увеличават. Както посочва един финансов анализатор, „икономиката на ограничителните мерки“ в много отношения е напълно противоположна на военната икономика на тотална мобилизация. По време на двете световни войни икономическата мобилизация въвлича в масовото производство безпрецедентно голям брой работници и работнички. А прекъсването на веригите за доставки, причинено от коронавируса и мерките за социална дистанция, в момента водят до загубата на милиони работни места в производството и услугите.

Въпреки атомизирания характер на живота под карантина е ясно, че коронавирусът наподобява война в едно важно отношение: като силно заразен вирус със висока смъртност, той има потенциал да изтреби хора в мащаби, невиждани в европейските общества от 1940-те години насам. Сблъсъкът с тази действителност е политически труден, но неизбежен. Италианският премиер Джузепе Конте призова своите сънародници да направят „60 милиона малки саможертви“ по време на пандемията. Дори онези, които с право избягват военния жаргон, като например германският канцлер Ангела Меркел, признават, че коронавирусът изисква ниво на колективно действие, невиждано от Втората световна война насам.

Отвъд болните, ранените и загиналите, военните икономики се основават и на друг тип жертви. В условията на капитализъм, военните икономики повдигат въпроса за количеството ресурси, които обществата са склонни да отделят от целящите печалби предприятия, за да се защитят. Както военната мощ, така и здравеопазването попадат в категорията разходи, които са на практика защитни, а не производствени по същността си.

Но отвъд тези сравнения, аналогията не работи. Извънредните ситуации често ограничават ресурсите на икономиките. При военните икономики от началото на XX век, ключовата дилема обикновено се състои в избор между приоритизирането на военното или на цивилното производство – оръжия или масло. Коронавирусът ни принуждава добре да помислим как мерките за обществено здраве могат да бъдат съгласувани с икономическото производство. Но това не е въпрос на приоритизиране на разходи или ограничени ресурси. Тук проблемът е поддържането на обращението. В краткосрочен план, тежестта на превантивните мерки (карантината) и на грижата (хоспитализациите) ще заложи на карта прехраната на онези, които зависят от други форми на капиталистическо производство. Само огромна правителствена намеса, която да защити каналите на икономическото обращение, може да разреши това противоречие, така че да не жертва първите в името на вторите. Можем да наречем тази дилема „апарати за обдишване или масло“.

Неизбежната нужда от държавна намеса обяснява защо военната икономика е предпочитана метафора в технократското въображение. Кризите винаги дават възможност на законодателите реформисти да заобиколят законовите пречки и окопалите се частни интереси. Кризата с коронавируса вече позволява прилагането на идеи, които само преди няколко месеца щяха да изглеждат много радикални. Скоростта, с която американските законотворци прегърнаха някои интервенционистки идеи като директните плащания, замразяването на възбраните заради ипотеки и национализацията на закъсали фирми, представлява значима интелектуална реабилитация на лявото. Вече дълго време прогресивната левица изтъква проблемите, оголени от вируса днес – несигурната заетост, светкавично нарастващите неравенства по доходи и богатство; непосилната цена на здравеопазването; жилища и образование за мнозинството; и риска от задлъжнялост.

Но успешното управление на кризата не гарантира трайна реформа.

Военните икономики могат да породят политически промени. Но сама по себе си технокрацията не може да накара кълновете си да поникнат. Появата на политически и изборни съюзи подсигурява трайността на тези иновации.

Да дадем за пример европейската държава на благоденствието. Истинските плодове на кризисното управление по време на войната бяха обрани чак след края на конфликта. Политиките, целящи справяне с щетите, причинени от Голямата депресия и двете световни войни, създават нови групи избиратели. Въпреки че са замислени като извънредни военновременни или следвоенни мерки, много политики остават за постоянно. В междувоенна Великобритания, Франция и Германия, финансовата подкрепа за „жертвите от войната“ – ветераните, овдовелите, осиротелите и осакатените – става основата на по-късните всеобщи пенсии и грижите за деца. Ако извънредните мерки в отговор на COVID-19 засегнат достатъчно голяма група хора – например милионите съкратени работници в услугите, тя може да се превърне в полуорганизирана група, която да има роля на политическата сцена в бъдеще.

Тъкмо защото военните икономики се осланят на действията на държавата, те са дълбоко политически системи. Военните икономики не преустановяват политиката; те вдигат залозите. Изобилието от възможности за овластяване и забогатяване предполага преразпределение на ползите и товара, при което някои групи трупат власт и ресурси не просто в излишък, но и за сметка на други. Краткосрочното извънредно положение може временно да заскоби политическите дебати относно разпределението, като например въпроса за заплатите. Но колкото по-дълго трае военното положение, толкова по-големи са възможностите пред подчинените групи да се наложат. В началото на XX век военното производство прави работническите синдикати много по-силни във Великобритания, Франция, Германия, Италия, Япония, САЩ и другаде. Дори когато организираният труд води преговори за споразумения за национално единство с правителството и бизнеса, той изважда на показ своята мощ в непосредствено следвоенните години – между 1918 и 1921 и между 1945 г. и 1948 г., когато се състоят най-големите вълни от стачки през XX век.

В това отношение ограничителните мерки, наложени от коронавируса, ни заварват в много по-несиметрична ситуация. След десетилетия спад в броя синдикализирани работници, западните икономики затварят голяма част от работната си сила по домовете, докато извънредно увеличават натиска върху ключов набор от работници заети в секторите грижа, логистика и търговия на дребно. Става пределно ясно, че днес лекарите, сестрите, доставчиците, пощенските работници, заетите в транспорта и в магазините за хранителни стоки, санитарите и чистачите, механиците и работниците в IT индустрията, земеделските работници са неизменно в основата на едно функциониращо общество. Асиметричният микс от мобилизация и демобилизация на труда, който наблюдаваме сега, е без прецедент. И както всеки работещ от вкъщи с деца добре знае, сферите на офисната работа, грижата за деца и други форми на домашен труд са в невиждан досега конфликт.

Извикването на образа на военновременната саможертва изостря необходимостта правителствата да балансират разпределението на облагите, събаряйки бариерите на класата, расата, религия или възраст. Историята на военните икономики ни учи как да направляваме солидарността в такива условия. Отвъд изобретяването на нови форми на икономическо планиране, ресурсна мобилизация и промишлена политика, военните икономики предприемат редица инициативи, пряко насърчаващи солидарността пред лицето на саможертвата. Докато милиони стават доброволци във войната, цивилните в тила задвижват фабрики, училища и болници, държавите успяват да създадат нова морална икономика. В сърцевината ѝ е омразата към фигурата на спекуланта, забогатял от войната. По време на война всяко общество между 1914 г. и 1945 г. ненавижда особено силно онези, които прибират огромни печалби, докато останалите рискуват живота си и дават труда си.

Първото средство срещу военновременната спекулация e изключително високото облагане на свръхпечалбите. Между 1915 и 1918 г., всяка от големите воюващи страни в Първата световна война облага печалбите на физически лица и корпорации. Сенаторът на Уисконсин Робърт Ла Фолет осъжда спекулантите като „врагове на демокрацията в тила“. Облагането на свръхпечалбите е дори по-високо по време на следващата война; през 1943 г. всеки долар печалба, който американските фирми печелят над 8% от възвръщаемостта на капитала, е облаган с 95% данък. Президентът Франклин Д. Рузвелт го казва с прости думи: „Не искам да видя и един военен милионер в САЩ, който дължи богатството си на това световно бедствие“.

Военната икономика не просто променя значението на легитимно придобити доходи. Както подчертава историкът Марк Уилсън, една от законовите иновации, произлезли от военновременните разходи за въоръжение, е развитието на силата на „законното предоговаряне“ от страна на американското правителство. То позволява на правителството да преразгледа вече изпълнени частни договори, изисквайки по-ниски цени в случаите, в които са били завишени от частните снабдители. Въпреки че такъв тип възстановяване на средства е бил универсално мразен от индустриалците, той позволява на държавата да избегне прахосването на обществени средства заради спекулации с цените. В градското планиране и градската политика, хазяите биват критикувани като потенциални жилищни спекуланти по време на войната. Първата световна война е основният виновник за разпространението на практиките по замразяване на цените на наемите в капиталистическите демокрации през XX век. С нарастващия брой хора, работещи и живеещи в градовете, се налага разходите за живот да бъдат държани под прага на доходите на обикновените работници. Въвеждането на минималната заплата прави така, че работниците да получат справедлив дял от доходите от военните блага.

Военно-икономическите солидарни механизми представляват ценни идеи за справянето с днешното пандемично „световно бедствие“. Свръхпечалбите на фармацевтичните корпорации и посредниците в здравеопазването могат да бъдат облагани, за да е сигурно, че ползите от общата битка срещу вируса не остават само за тях. От списанието Икономист изчисляват, че свръхпечалбите на американските доставчици на здравни грижи достигат 65 млрд. долара годишно. Тази сума е достатъчна за производството на 1.3 милиона апарати за обдишване за интензивните отделения (всеки по 50 000 долара), или пък за да покрие болничния престой на милиони хора с COVID-19, които ще се нуждаят от спешни грижи.

Сами по себе си икономическите и финансови мерки не са достатъчни - необходима е и значителна намеса по отношение на жилищата и комуналните услуги. Инициативите на Калифорния и Ню Йорк, както и на Лос Анджелис, Маями, Орландо и Сиатъл, да замразят принудителното извеждане от жилища и да отложат спирането на достъпа до комунални услуги, трябва да бъдат приложени на национално ниво (Детройт дори възстанови достъпа до вода на онези, които са били изключени от мрежата преди кризата). Американското правителство може дори да национализира по законен път празни частни жилищни сгради, хотели, паркове и други пространства, необходими за увеличаването на капацитета на спешната грижа. Както предлага Джеймс Гълбрайт, големите логистични корпорации като Амазон, Уолмарт и ФедЕкс могат да бъдат използвани, за да предоставят обществени услуги, а шофьорите на Юбер с непълна заетост, могат да работят като доставчици.

Военната икономика се появява в началото на XX век като поле,

комбиниращо внимателния анализ с плахата спекулация. Могат ли масовите общества, основани на промишлено производство и глобализирани вериги за доставки, да оцелеят след модерните войни?

Въпросът е неотложен, тъй като войните по своя характер са сблъсъци с отворен край, а продължителността им не може да бъде предсказана. Полският бизнесмен Иван Блох и австрийският учен Ото Нойрат са сред ранните военни икономисти, изследвали как големите и малките държави – Германия и Русия, както и Япония и Сърбия – биха се справили, ако трябва да водят война дълго време. Блох прогнозира, че претоварването на пазарите би довело до огромни „гърчове в обществения ред“. Нойрат пък твърди, че правилната организация на материалните запаси би била по-стабилна основа за оцеляването на нацията, отколкото финансовото богатство.

Двамата обаче са съгласни, че най-устойчивите военни икономики са онези, които постигат най-много с ограничени ресурси. Един способ е разпределянето на дажби, а друг са технологичните открития. Изолацията от останалата част от световната икономика – дали заради икономическа криза, или поради вражески армии и блокади – се превръща в силен стимул за подобни открития, които по време на световните войни са довели до разработването на синтетичните форми на полимер, тъкани, горива и торове.

Тази находчивост е важен урок за настоящето. Днес САЩ и ЕС, със своите материални и финансови ресурси, със сигурност могат да си позволят да преодолеят вируса и неговите социални и икономически последствия. Въпреки че смъртността вероятно ще бъде висока, знаем, че пандемията все някога ще приключи. Но отвъд разрешаването на кризата с COVID-19 сме изправени пред друг проблем: климатичните промени. Дали след извънредните мерки срещу болестта няма да се окажем на прага на още по-тежката климатична катастрофа? Предизвикателството, което стои пред нас, включва мобилизацията на незаети работници и неупотребени ресурси в някои сектори и в същото време защитата на живота на заетите в останалите сектори – включително този на хората, които разчитат на забавянето на извличането на изкопаеми горива. Тук глобалните последствия от вируса, който доведе до понижението на въглеродните емисии, спаси животи, като намали замърсяването на въздуха и прекъсна голяма част от нашите въглеродоемки дейности, създават възможности за прилагането на зелени политики във всички сфери.

Находчивостта на военните икономики представлява полезен модел за разбирането на по-широкия контекст на кризата с коронавируса. Започването на сериозна кампания за смекчаването на ефектите от климатичните промени изисква реакция от такива мащаби, а много от мерките срещу вируса са едва началото. Въпреки призивите за връщане към нормалността е трудно да си представим следпандемичната световна икономика, както и да изглежда тя, като каквото и да е възстановяване на предишно състояние. Дори вирусът да утихне за няколко месеца или години, то по-широкото извънредно положение, към което принадлежат провеждането на политики и колективното действие, едва ли ще приключи скоро.

Военните икономики на XX век играят ключова роля за процъфтяването на последвалите ги в мирно време икономики. Важно е да се поучим от солидарността и изобретателността им в момент, в който коронавирусът изправя световната икономика на XXI век пред нова опасност, подобна на военната.

Никълъс Мълдър е политически и икономически историк и постдокторант в Университета Корнел. Пише книга за междувоенните корени на икономическите санкции. Туитър: @njtmulder

Оригиналният текст на статията е публикуван на 26 март 2020 от Форин Полиси.
Превод от английски език: Мадлен Николова

[1]Доменико Аркури е италианският специален комисар по въпросите на коронавируса. – бел. прев.

 
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile