cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

„Работническата солидарност няма граници“ – стенопис от Майк Алевиц 



Пандемията от коронавирус ни подтиква да преосмислим здравната си политика като цяло. По-конкретно, отново сме принудени да се изправим пред объркващата връзка между държавата, господстващите обществени отношения и общественото здраве.

Концепции като биополитика или „гол живот“, които изглеждаха неясни и остарели в университетските среди, изскочиха от книгите и внезапно се превърнаха в изключително уместно описание на всекидневните ни преживявания. Същото важи и за „извънредното положение“, чиято популярност доскоро извикваше в съзнанието началото на Войната срещу терора, но днес се отнася към екстремните и авторитарни мерки срещу пандемията. В същото време те представляват предизвикателство за осмислянето на здравните политики от гледна точка на подчинените класи. С оглед на това предизвикателство, вярвам, че тези концепции трябва да бъдат както проблематизирани, така и доразвити.

Неотдавнашната интервенция на философа Джорджо Агамбен представлява, по мое мнение, пример за тежък провал да се отговори на това предизвикателство, който може да накара мнозина да отхвърлят биополитиката като проблем и концепция – тъкмо защото споменатите концепции са толкова силно обвързани с работата на Агамбен. В статия, написана в началото на епидемията от Covid-19 в Италия, Агамбен описва мерките, наложени в отговор на пандемията от Covid-19, като упражнение по биополитика на „извънредното положение“. Статията му предизвика важен дебат относно мисленето за биополитиката във връзка със събития като пандемии и мерките, свързани с тях. В нея Агамбен твърди, че взетите мерки налагат „автентично извънредно положение“ и че „изобретяването на епидемия се явява идеалният претекст“ за още повече ограничения на основни свободи. Статията предизвика редица реакции. Жан-Люк Нанси настоява, че опасността от епидемията е истинска и че самото понятие за извънредност се превръща в правило вследствие на всичките увеличаващи се „технически взаимовръзки“ в съвременния живот. В своя отговор към Агамбен и Нанси, Роберто Еспозито защитава уместността на биополитиката за мисленето на важни съвременни развития, но и изказа предположение, че ситуацията в Италия „прилича повече на разпад на органите на властта, отколкото на драматична тоталитарна хватка“. Други пък настояват на реалната опасност от пандемията, необходимостта да избягваме лекомисленото отхвърляне на експертните предупреждения, както и на нуждата от преосмисляне на понятието за отговорност към другите.[1] Смятам, че този дебат предлага начин, по който да мислим понятието биополитика и бих искал да предложа някои предварителни щрихи за възможността за алтернативно му преразглеждане.

Понятието биополитика, формулирано от Мишел Фуко, има много важен принос към разбирането ни за промените, свързани с прехода към капиталистическата Модерност, особено във връзка с начините, по които се упражняват властта и принудата. От властта като право върху живота и смъртта, с което разполага суверенът, преминаваме към властта като опит за подсигуряване на здравето (и производителността) на населенията.[2] Това довежда до безпрецедентното разширяване на всички форми на държавна намеса и принуда. От принудителните ваксинации до забраните за тютюнопушене на обществени места, понятието за биополитика в много случаи се използва като ключ за разбирането на политическите и идеологическите измерения на здравните политики.

Същевременно, то ни позволява да анализираме различни явления, често изтиквани от публичната сфера. Това се отнася за начините, по които расизмът търси своя „научна“ обосновка, както и за опасностите от тенденции като евгениката. И действително Агамбен използва понятието по конструктивен начин, опитвайки се да изгради теория за модерните форми на „извънредното положение“, а именно пространствата, в които се упражнява принуда – концентрационните лагери са водещ пример.[3]

Въпросите относно справянето с пандемията Covid-19 са очевидно свързани с биополитиката. Много коментатори твърдят, че Китай успява да пристъпи към овладяването или забавянето на пандемията, защото прилага авторитарна версия на биополитиката, включваща продължителна карантина и забрани за обществени дейности, а всичко това е подпомогнато от широкия арсенал от мерки и технологии на принуда, надзор и мониторинг, които са на разположение на държавата.

Някои коментатори дори твърдят, че доколкото либералните демокрации нямат същата способност да налагат принуда и разчитат повече на доброволна промяна в поведението, те не могат да налагат същите мерки, което възпрепятства опитите за справяне с пандемията.

Смятам, че поставянето на проблема като дилема между авторитарната биополитика и либералното упование на личности, правещи рационални индивидуални избори, е твърде опростено.

Още повече, очевидно е, че третирането на мерките за обществено здраве (карантината или „социалната дистанция“) като биополитика някак пропуска потенциалната полза от тях. При липсата на ваксина или успешно антивирусно лечение, тези мерки, присъстващи в репертоара на наръчниците за обществено здраве от XIX век, могат да намалят бремето, стоварващо се особено тежко върху уязвимите групи.

Това е особено належащо, ако признаем, че дори в развитите капиталистически икономики инфраструктурата на общественото здравеопазване претърпя упадък и не може да удържи на пика на пандемията, освен ако не бъдат взети мерки за забавянето на разпространението на вируса.

Може да твърдим, contra Агамбен, че понятието за 'гол живот' по-точно описва пенсионера, който чака по списък за респиратор или за легло в реанимацията поради колабиралата обществена здравна система, а не опитите за приспособяване към практическата необходимост от социално дистанциране или карантина. Имайки предвид горното, бих искал да предложа едно различно завръщане към Фуко. Според мен, понякога забравяме, че Фуко има силно релационна концепция за властовите практики.[4] В този смисъл, легитимно е да се запитаме дали е възможна демократична или дори комунистическа биополитика.

Да поставим въпроса другояче: възможно ли е да разполагаме с колективни практики, способни действително да допринесат за здравето на населенията, включително мащабни модификации на поведението, без това да е съпроводено от засилване формите на принуда и надзор?

Самият Фуко в късните си работи посочва към тази възможност чрез понятията си за истина, парезия и грижа за себе си.[5] Влизайки в изключително оригинален диалог с античната философия, по-конкретно елинистичната и римската, той предлага алтернативна политика на биоса, съчетаваща индивидуалната и колективната грижа, основана на определено задължение и кураж да се казва истината, но без принуда.

От тази перспектива, решенията за намаляване на движението и за социално дистанциране по време на епидемии, за забрана на пушенето в закрити пространства, както и за избягването на индивидуалните и колективните практики, увреждащи природата, ще бъдат резултат от демократично обсъждани колективни решения, основани на наличното знание и част от колективни усилия за грижа за другите и за нас самите. Това означава, че от простата дисциплина сме се придвижили към отговорността спрямо другите и спрямо нас самите, както и от преустановяване на социалността към съзнателното ѝ трансформиране. При тези условия вместо постоянния индивидуализиран страх, който може да разбие всяко усещане за социална кохезия, сме се придвижили към идеята за колективно усилие, координация и солидарност чрез обща борба, чийто съставни части са не по-малко важни от медицинските интервенции.

Подобна позиция ни дава шанс за демократична биополитика, която се основава и на демократизацията на знанието. Повишеният достъп до знание, наред с необходимостта от разяснителни кампании позволяват изграждането на колективни процеси за вземане на решения, базирани върху знанието и разбирането, а не просто върху авторитета на експертите.

Биополитика отдолу

Борбата с ХИВ, преодоляването на стигмата, опитът да бъдат убедени хората, че не става въпрос за заболяване, присъщо на „рискови групи“, настояването за образование по безопасни сексуални практики, финансиране на разработването на терапевтични мерки и достъп до обществени здравни услуги, нямаше да са възможни без усилията на движения като ACT UP. Може да се твърди, че това е пример за биополитика отдолу.

В настоящата конюнктура, социалните движения имат много пространство за действие. Те могат да поискат незабавни мерки в подкрепа на системите за обществено здравеопазване, за да удържат извънредния натиск от пандемията. Могат да обърнат внимание на нуждата от солидарност и колективна самоорганизация по време на подобна криза, противно на индивидуализираната паника за оцеляване. Могат да настояват държавната власт (и принуда) да бъде използвана с цел канализиране ресурсите от частния сектор в посока на обществените потребности. Те могат да организират борби за платени болнични и за прекратяване на принудителното извеждане от жилища. Могат да приложат колективната си изобретателност на практика, за да създадат форми за подкрепа на възрастните хора и за онези, които разчитат на такава. Могат да убеждават другите по всякакви възможни начини, че днес борбата срещу пандемията е борба, водена от труда, а не от капитала – от лекари и сестри в обществените системи за здравеопазване с недостатъчно персонал, от несигурните работници, заети в ключовите вериги за доставка, от онези, които подсигуряват функционирането на жизнената инфраструктура, докато е в сила забраната за излизане. Могат също така да изискат социална промяна като животоспасяваща необходимост.

(Този текст е ревизирана и допълнена версия на текст появил се за първи път тук)

Панайотис Сотирис е преподавал социална и политическа философия в Университета в Крит, Егейския университет и Атинския университет. Сред изследователските му интереси са марксистката философия, работата на Луи Алтюсер и социалните и политически движения в Гърция.

Превод от английски език: Мадлен Николова и Георги Медаров 



[1]Европейският журнал за психоанализа публикува специална секция, озаглавена „Коронавирусът и философите“, с превод на интервенцията на Агамбен, както и реакциите, които обсъждам тук. Агамбен написа отговор на критиките към първия си текст и преводът се намира тук.

[2]Вж. Мишел Фуко, История на сексуалността. Том 1. Волята за знание, 1993, Плевен, ЕА, с. 187. Вж. също Мишел Фуко, Трябва да защитаваме обществото, София, Лик, 2003, pp. 274-282.

[3]Джорджо Агамбен, Homo Sacer – Суверенната власт и оголеният живот, София, Критика и хуманизъм, 2004.

[4]„Властта е навсякъде: това не означава, че тя обхваща всичко, а че произхожда отвсякъде. И постоянното, повтарящото се, инертното, самопроизвеждащото се във властта е само съвкупният ефект на цялото, който се очертава, като се изхожда от всички тези непостоянства, сцеплението, което се опира върху всяко едно от тях и се стреми, обратно, да ги закрепи. Несъмнено трябва да бъдем номиналисти: властта не е институция и не е структура, не е някакво могъщество, с което някои са били надарени: власт е името, което се дава на една сложна стратегическа ситуация в дадено общество.“ (Фуко, История на сексуалността т.1 1993, с. 127).

[5]Мишел Фуко, История на сексуалността. Том 3: Грижата за себе си, София, Евразия Абагар, 1994; Мишел Фуко, Управлението на себе си и на другите. Курс лекции в Колеж дьо Франс 1982-1983, София, Критика и хуманизъм, 2016; Michel Foucault, Le courage de la vérité. Le gouvernement de soi et des autres II, Paris, EHESS / Gallimard / Seuil, 2009.

Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile