cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Публикуваме превод на статията на Иля Будрайцкис от 17 ноември 2014 г. в LeftEast

Иля Будрайцкис е историк и активист от Москва. В момента учи в Института за световна история към Руската академия на науките. Между 1996г. и 1999г. той участва в проекта на Авдей Тер-Оганян Училище за съвременно изкуство, а от 1998г. до 2000г. участва и в семинарите по критическа теория на Анатоли Осмоловски. От 2005г. той работи с Давид Тер-Оганян и Александра Галкина по общи арт проекти и изложби. Иля Будрайцкис е един от организаторите на руските протести срещу Г-8, Европейския и Световен форум. През годините е бил и все още е активист на различни радикално леви организации. Будрайцкис е член на редколегията на Художественный журнал и на Левая Политика.

Наблюдатели говорят за „Новата Студена война“ сякаш е очевидна и неоспорима реалност. Още през пролетта, новите контури на международната политика, оформени от санкции и взаимни реторически нашествия, са разпознати от широката общественост в Русия, Европа и САЩ (включително и от онези, които са много далеч от вземането на решения) като завръщане към познатите и плашещи принципи от втората половина от XX век.

Преди близо седемдесет години, тези принципи са въведени за пръв път от управляващите елити, а след това биват установени на всички нива в обществото: от съзнанието на интелектуалците до всекидневните практики на мнозинството. За обществото, реалността на постоянна психологическа мобилизация и напрегнатото очакване на глобален военен конфликт се превръщат в начин на живот, възпроизвеждан от две поколения, за които верността към убежденията е била винаги неразривно свързана със страх и чувство за безпомощност в лицето на съдбата. Безпрецедентната деструктивна мощ на новите супероръжия има обезоръжаващ ефект върху двете страни на невидимия фронт, чиято сила сега може да бъде измерена само чрез способността им да карат хората да приемат изборите, вече направени вместо тях. Парадоксално е, че постоянното чувство за риск се оказва едно от най-стабилните условия на скорошната модерна история, поради което споменът за това чувство винаги поражда подсъзнателна носталгия.

В наши дни, призракът на Студената война се завръща и пробужда не само дипломати от старата школа, но и генерали и/или пропагандисти, които най-накрая усещат, че отново могат да стъпят на по-стабилна почва. Ситуация, в която е наложен избор между два „лагера“, е очевидно не по-малко пленителна за онези, които обичайно считат себе си за внимателни критици на всеки идеологически конструкт. Припознаването с една от страните в конфликта изглежда като интригуващо решение на общата криза на идентичността на интелектуалците от последните двайсет години. При първите непотвърдени сигнали за стара-нова Студена война, интелектуалците са готови да заемат позиция веднага и да внесат яснота относно очертанията на конфликта, който всъщност все още не е придобил крайната си форма. Ако първата Студена война започва с военните и политически решения, които чак след това намират своята идеологическа форма (Хирошима предшества речта във Фултън), то в своето съвременно носталгично повторение, събитията се влачат след производството на реторика.

 

Студената война и съветските интелектуалци

Тази промяна в последователността посочва към дълбоката трансформация на позицията на интелектуалците от времето на истинската Студена война, отдавна отминала. На прага на 1940-те и 1950-те години се случва фундаментална промяна както в СССР така и на Запад, въпреки всички външни разлики. А именно: интелектуалците вече не са просто група, способна да измайстори идеология по поръчка. Вместо това, те се превръщат в група, която е винаги вече готова сама да възлага производството на идеология, да я усъвършенства и възпроизвежда.

Трийсетте години в СССР и политиката на безкрайно международно лутане са придружени от репресии, които в края на краищата произвеждат гъвкави, цинични и постоянно ужасени идеолози. Всички те са в готовност да изоставят позициите, които са защитавали на предишния ден. Първо, фашизмът не е нищо повече от незначително препятствие по пътя към глобална революционна криза (от 1928 г. до 1934 г.); след това той се превръща в основна заплаха за демокрацията и прогреса (до 1934 г.) и изчезва изцяло от пропагандата след пакта Рибентроп-Молотов, само за да се завърне като основния враг след изненадващата атака на Германия срещу СССР.

Тези главозамайващи обрати на външната политика задвижват безкраен механизъм на селекция, след която оцеляват само идеологическите „стражари“, винаги готови за най-неочаквани промени. Постоянната дезориентация и нестабилност водят до появата на нова порода пропагандисти, научили се да не се доверяват на никого, особено на себе си.

С началото на Студената война и след империалистическо-шовинисткия завой на съветската вътрешна политика в края на 1940-те години, обратно, тези пропагандисти създават опорни точки, неизменими през целия следвоенен период в съветската история.[1] Съвместното съществуване на две световни системи, които са постоянно на крачка от глобален военен конфликт, се превръща в реалност и определя съзнанието на съветската интелигенция десетилетия наред. Покачването и спадът в напрежението и “размразяването” не са нищо повече от различни симптоми на една реалност, която никога няма да претърпи фундаментални промени. Границите, създадени от конфронтационната външна политика, оформят всички главни субекти в обществените дискусии: независимо дали става въпрос за дебатите за бъдещето на научно-технологичната революция или за „социализма с човешко лице“ през 1960-те[2], или за разгорещените дисидентски дискусии за баланса между националистическите и хуманистко-универсалистките ценности през 1970-те[3], фонът им е все един и същ, а хоризонтът е зададен от фронтовите линии на Студената война. Да заемеш някаква „трета позиция“ на политическо или културно самоопределение, да избегнеш бруталната бинарна структура на конфликта между Изток и Запад изглежда толкова очевидно невъзможно, че за него изобщо не се изисква специално потвърждение отгоре. По този начин, всяка опозиция към „реално съществуващия социализъм“ е равна на съзнателен избор в полза на считаната за „другата страна“: Запада.

През последните две десетилетия от съществуването на СССР, официалният „марксизъм-ленинизъм“ е вече безнадеждно дискредитиран. Това води до нуждата от идеология, способна да организира обществото и да легитимира новата власт. Първият de facto заместител е „революционно-империалистическата парадигма“[4], при която идеята за противопоставяне на Запада се свързва постепенно и органично със страха от нарушаването на крехкия глобален властови баланс. Показателно е, че съществуването на тази „военна“ стабилност хронологически съвпада с тоталното господство в държавното ръководство на поколение, чийто политически възход започва в края на 1940-те. Категоричният провал на горбачовата „перестройка“ е свързана по много начини с радикалната преоценка на сложния конструкт на вътрешните и международните отношения, възникнал през предходните десетилетия на Студената война. Очевидно, последвалaта разпадането на СССР победа на „демократичните сили“ и началото на травматичния преход към свободен пазар означават, че една от двете войнстващи страни е спечелила.

Може да се каже, че привлекателността на Студената война за обществото се крие в радикалното свеждане на огромно разнообразие от конфликти до един централен конфликт, способен да обясни всички противоречия. Именно то лежи в основата на глобалната идеология за Студената война, отвъд всички случайни фронтове.

И все пак, Студената война не само консолидира елита, гарантира лоялността на мнозинствата и създава условията за хегемонията на САЩ в Западна Европа. Тя също така прави възможно политическата левица да се превърне в органична част от системата. Самата възможност за критика на тази система отвътре се превръща в източник на сила и на конкурентно предимство. В този смисъл, Студената война създава нов език на универсални ценности, в който силата на всяка страна отразява слабите точки на врага. Използвайки ценности като лична свобода, демокрация и човешки права като оръжия, Западът сякаш най-сетне е на прага да придаде плът на тези просвещенски абстракции, като ги снабди с подходяща основа.

Двата „горещи“ глобални конфликта, предшестващи Студената война, създават проблем за милиони „безотечественици“, чиито основни права не са гарантирани от суверенитета на нито една държава и не произтичат от участието им в нито една национална общност. „Оказва се, че правата на човека, макар и обявени за неотменими, не могат да се приложат, дори в държави, чиито конституции се основават на тях, щом се появят хора, които вече не са граждани на никоя суверенна държава. […] Никой не е съзнавал, че човечеството, което толкова време се разглежда през образа на семейството от нации, е стигнало до етап, в който, ако някой се окаже изхвърлен от една от тези плътно организирани затворени общности, се оказва изхвърлен и от семейството от нации като цяло.“[5] По този начин, единственият субект, който гарантира човешките права, е непредставеното „човечество“, а то няма свой политически орган, както и каквато и да е форма на суверенитет. За Хана Аренд, тази катастрофа на човешките права се явява като един от необходимите компоненти в драмата на европейския тоталитаризъм.

На практика Студената война е уникален исторически пример за това как абстрактното „човечество“ придобива глас и истинска власт в лицето на обобщението „Западен свят“, чийто знаменосец са САЩ. Пример за начина, по който защитата на политическите права се явява като безусловен приоритет, е кампанията за свободна емиграция на съветските евреи и нейната кулминация в поправката Джаксън-Ваник към търговското споразумение между САЩ и СССР. Общността на активистите за човешки права, появила се в края на 1960-те и началото на 1970-те години, бързо преминава от изготвянето на етически обективни декларации върху „правата“, целящи принципния им триумф, към права, чиято тежест е потвърждавана непрестанно в жалби, адресирани до военно-политическия блок, който би ги подкрепил.

Точно както универсалното право на нациите да се самоопределят се превръща в оръжие на „социалистическия лагер“ с началото на деколонизацията в страните от Третия свят, така и универсалните права на човека биват приватизирани от „свободния свят“. Между другото, основната печалба на „социалистическия лагер“ в полето на универсалните права е правото на бунт. По ирония на съдбата, това право ще стане универсално, дори без Декларацията за независимостта на САЩ.  Всяко човешко право, което дотогава изглежда неутрално, сега получава своя родина, както и безпрецедентната възможност за историческа реализация, но в замяна на своята универсалност. По същата ирония, борбата за правата и свободата на политическите затворници се превръща в нещо като обмен на военнопленици между двете страни на необявената глобална война.

Щом конфронтацията се мести от военната сфера към тази на ценностите, културата неизбежно става едно от нейните основни бойни полета. И на този фронт балансът на силите също се променя до края на 1950-те години и остава изцяло в полза на Запада, който изглежда способен да използва всеки индивидуален израз на креативност, независимо от неговото качество. Тук може бъде открито най-ужасяващото постижение на Америка и нейния апарат за пропаганда на универсален смисъл по време на Студената война: всички искания за „независимост“, ескейпизмът и позициите над и отвъд тази борба работят в нейна полза.

Студената война спасява СССР от ерозията на неговата господстваща идеология - процес, който започва с края властването на Сталин. В САЩ, този конструкт е следствие от засрещане и сливане в една парадоксална, еклектична и все още забележително жизнеспособна коалиция. Тя включва политически и социални групи, които никога преди това не са били съюзници, и обединява консерватори, християнски фундаменталисти, близки до Рузвелт либерали, т.нар. „некомунистически леви“, завършилите в университети от Бръшляновата лига, както и имигранти от Източна Европа. Всички противоречащи си сили в обществото, току що преминало през най-дълбоката криза – Голямата депресия, сега се оказват част от обединен фронт, преминаващ отвъд американските граници.[6] Тази коалиция съвсем не е органична; нейното създаване е продиктувано от потребностите на външната политика и е следствие от специалните усилия отгоре (чрез тайните служби или мозъчни тръстове с връзки в правителството). Въпреки това, тя успява да произведе еластичен и невероятно силен език за общественото обсъждане на външната политика.

Триумфалното завръщане на езика на Студената война

Последните събития показват, че нито езикът на Студената война, нито желанието за ясни и прости линии на самоопределение са останали в миналото. Вместо това, те свободно биват възпроизвеждани от интелектуалци при първия непотвърден сигнал за завръщане към ситуацията на „война на световете“. Щом сигналът е чут, първата необходима фаза е започнала: именно, да се обнови речника за универсалния смисъл, който по-късно ще се превърне в речник на войната. Очевидно, „Европа“ е ключовото понятие в подобен речник. Разбира се, напрегнатата идеологическа работа по конструирането на „Европа“ продължава през по-голямата част, ако не през цялата история на Европейския съюз, като проект на политическите му елити. Въпреки това, през последните години самата криза на този проект активира цялото разнообразие от вътрешните му противоречия, подкопавайки значително легитимността на всяка интелектуална дейност, свързана с неговата историческа универсализация.

Само за няколко седмици Майданът в Киев еволюира от ограничено движение в подкрепа на асоциирането с ЕС до напълно развита политическа революция. В международен контекст обаче политическото значение на Майдана е последователно и дори упорито интерпретирано като частен (макар и героичен и вдъхновяващ) случай на борбата за „европейски ценности“. Още през януари, когато политическата перспектива пред Майдана и неговите контури не бяха съвсем ясни, група интелектуалци, включително Славой Жижек и Карло Гинзбург, публикуваха общо писмо в подкрепа на Майдана като движение, способно да възстанови проекта за обединена Европа, възвръщайки неговото изгубено значение и висок дух.[7]

Добре познатата просвещенска фигура на „благородния дивак“ придобива ново значение в образа на далечните украинци, чиято кръв освещава опетнените европейски идеали, които са отдавна забравени и отречени от своите изобретатели. Важно е, че този глас в подкрепа на „европейския избор“ идва от политическата левица, която в този критичен момент открива в себе си не по-малко страст за познатите, прости схеми за интерпретиране на събитията, отколкото политическата десница, която също толкова ентусиазирано се залови енергично да вади старите пропагандни оръжия от овехтелите си ръкави.

Монтирането на сценичния декор за „войната на световете“ не отнема дълго, ако се възползваме от неизчерпаемите ресурси на историческото въображение. Може да се каже, че в момента тази работа е почти свършена. Десницата е електоралният авангард, а част от левицата не е много по-назад.

Най-забележимият и последователен представител на руската страна е без съмнение философът и есеист Александър Дугин, който въвежда понятието „консервативна революция“ в постсъветския контекст преди двайсет години. Според Дугин, анексирането на Крим и събитията в Източна Украйна са завършекът на „завръщането на Русия към историята“. В свой скорошен програмен текст, той описва тези продължаващи и в момента събития като връхната точка на властването на Путин, чиято фигура символизира борбата за материалното наследство на геополитическата капитулация от 1990-те и мистичното „второ тяло на краля“, настоявайки по този начин за истински суверенитет, който да преодолее замиращата хегемония на американската цивилизация.[8]

Още повече, неоевразийският проект на Дугин намира своя почти симетричен двойник в подхода на либерално-консервативния историк Тимъти Снайдер, който наскоро изнесе лекция в Киев, озаглавена „Украйна и Европа“. Според Снайдер, неизбежното европейско бъдеще на Украйна е изцяло предопределено от нейното европейско минало. От основаването на „Киевска Рус“ от викингите („типично европейска история“) до преобразуването на нейното наследство в Полско-литовската държава, Украйна постоянно доказва, че принадлежи на Европа; сякаш във всеки момент от своята история тя прави несъзнателни избори, които биха били очевидни за всяка друга европейска страна. Точно както новите страни-членки на ЕС преоткриват своите корени след 2000 г., сякаш събуждайки се от дълбок сън, за да се завърнат в своето семейство от нации като блудни синове, така и Украйна днес преживява заплетеното, но неизбежно преоткриване на европейската си природа.”

По пътя на завръщане към автентичната, плуралистична Европа, способна да излекува всички исторически рани, има едно препятствие: Русия, която днес представлява дестилата на „антиевропейския“ проект. Според Снайдер, „евразийският проект [на Путин] цели именно да направи така че Европа – цялата – да заприлича на Украйна в момента: тоест, сама, без достатъчно приятели, които я разбират; фрагментирана; в която се случват интервенции отвън“. Между Европа и антиЕвропа няма място за избор: „Има евразийско бъдеще, в което всички може да отидете, и има и Европейско бъдеще… няма нищо друго”[9].

И двата конструкта са идентични заради фаталността на своите избори и заради невъзможността за „трета позиция“, независимо от източника на легитимността им. Грандиозният стил на Студената война обхваща всеки непосредствен въоръжен сблъсък, за да затвърди логиката на сражението като постоянно състояние на обществото. Атмосферата на Студената война е характеризирана от постоянна гимнастика на военния дух и се възползва от правото си да се съмнява в интелектуалците – т.е. онези, чието съмнение е ключов елемент както за тяхното професионално призвание, така и за политическата им функция.

Има трогателно сливане между Александър Дугин и Тимъти Снайдер, тъй като и двамата ни представят този „сблъсък на цивилизации“. В тази драматургия няма нищо изненадващо, тъй като сама по себе си тя е почти традиционно десен спорт. Всеки път, когато трансисторически враг се появи на хоризонта, заплашвайки „нашите“ култура и ценности, това е акт на божествено провидение, способно да възроди една морално немощна, демобилизирана нация, като ѝ вдъхне необходимите жизненост и единство. Достатъчно е да си припомним как някои консервативни коментатори в Америка интепретираха терористичните атаки срещу Световния търговски център от 11 септември 2001 г., преди малко повече от десетилетие.

Принудени да избират

Ако за десницата логиката на Студената война предполага завръщането на изгубен исторически оптимизъм и донася дълго чаканата тъждественост между нация и държава, то за левицата, обратно, тя свежда въпросите, които вече не се отнасят за големи еманципативни проекти, до проблеми на личния избор. За разлика от десницата, чието разбиране за историята неочаквано се превръща в единственото легитимно средство за описание на реалността, историческата перспектива на левицата претърпява съкрушително поражение. Никога преди, освен по време на кулминацията на Студената война през 1940-те и 1950-те години, левите интелектуалци не са се чувствали толкова отчуждени от историческия процес, чиито движещи сили днес са изгубили напълно своите човешки черти.[10] Такъв е случаят с Артур Кьостлер, който по това време е в края на криволичещия си път от сталинисткия Коминтерн до бруталния си антикомунизъм и предсказва неизбежния край на цивилизацията като цяло.[11] В своя роман The Age of Longing (1951), той рисува апокалиптична картина на Париж на ръба на неизбежна инвазия от съветски орди, кулминираща в ядрена война. Въпреки това, основната причина за края на Запада, според Кьостлер, е, че абсолютното мнозинство интелектуалци са готови по принцип да капитулират, бидейки превърнати в сталинистки зомбита. Един от героите в този роман, известен съветски писател, гостуващ във френската столица като почетен делегат на още един „Конгрес за защита на мира“, организиран от Кремъл, решава да не се завърне у дома. Той бяга от сферата на необходимостта, за да преоткрие себе си и да постигне истинското значение на креативността, въпреки че в действителност няма къде другаде да избяга.[12]

Кьостлер се превръща в един от най-удивителните представители на „некомунистическата левица“ - изключително активна мрежа от интелектуалци, за които следващата логична стъпка към отхвърлянето на сталинизма ще бъде сътрудничеството с ЦРУ. Кьостлер се присъединява към други бивши комунисти, като например един от авторите на антологията The God That Failed, публикувана с активната подкрепа на американските тайни служби по същото време, когато друг разрочарован левичар, Джордж Оруел, публикува своя бестселър 1984.[13] Кьостлер и неговите съавтори не атакуват сталинизма, нито му противопоставят друг голям политически проект като алтернатива; те целят единствено да възстановят правото на избор, което сталинизмът е потъпкал. Провирайки се през руините, бившите участници в еманципативни масови движения нямат друг избор освен да се борят за правото да бъдат себе си; да запазят възможността за критическо мислене и несъгласие. В тази своя битка, те могат да разчитат на подкрепата на само един от двата лагера от Студената война.

Жан-Пол Сартр, събеседник на Кьостлер в Париж през 1940-те, има подобен опит, но стига до точно обратната главоблъсканица. До 1950-те неговото търсене на независима еманципативна и антиавторитарна позиция му позволява да види необходимостта да подкрепи комунистите. По-късно, описвайки своята позиция, Сартр разказва за начина, по който той се отказва да остане безсилен, но морално безупречен „чудесен чист малък атом“[14], бивайки отначало несигурен заради германската окупация и антифашистката Съпротива, а по-късно и заради политическото противопоставяне между двата лагера, прокарващо решаваща разделителна линия не само по отношение на всички национални политически въпроси, но и по отношение на всичко останало, независимо колко малко, включително и личните приятелства в общността. Програмният индивидуализъм на Сартр и подозрението му към политическото представителство пораждат трайното недоверие към него сред френските комунисти. Въпреки това, парадоксално, Сартр може да изрази напълно своята индивидуалност единствено в съюз с плашещите колективни монолити като Френската комунистическа партия:

 „По това време се чудех какво бих направил в случай на конфликт между САЩ и съветите. Казах, че ми се струва, че Комунистическата партия представлява пролетариата. Изглеждаше ми невероятно да не застана на страната на пролетариата. Във всеки случай, скорошната история на RDR (Rassemblement démocratique révolutionnaire) ме научи на нещо. Един микроорганизъм, целящ да играе посредническа роля, бързо се разложи на две групи: едната проамериканска, а другата - просъветска. Преди заплахите за война, които около 1950-52 г. сякаш се усилваха от ден на ден, на мен ми се струваше, че е възможен само един избор: или САЩ, или СССР. Аз избрах СССР.“

Изборът между два вражески лагера е травма, която изглежда все още не е преодоляна. Отново и отново, той се появява, при преобразени условия, които са повече фарс, отколкото трагедия. За разлика от Студената война отпреди половин век, сегашните условия не принуждават никого да пише агресивни колонки срещу „полезните идиоти на Путин“ или срещу поддръжниците на „нацисткия Майдан“[15]. В плен на една чудовищна инерция, те са готови да направят този фалшив избор сами. Интелектуалците са една от жертвите на Студената война от миналия век, което ги учи да се справят със своето безсилие и да приравнят правдивостта към себе си с лоялността към една от воюващите страни. Случващото се днес изглежда безкрайно отдалечено от съдържанието на конфликта между СССР и Запада от XX в.. Но очевидно онези, които са свикнали с производството на идеологически форми, се чувстват удобно, само когато се завърнат към старите си, отрепетирани роли.

Последната Студена война ни даде вероятно най-циничните и умели манипулативни примери за реалполитика и, както знаем, Сталин е един от нейните основни виртуози. Този цинизъм отравя целия свят, но вместо да отправят безжалостни критики към него, травмираните интелектуалци го оправдават допълнително с цялата сила на своята искрена страст. Ако Студената война наистина се завръща, сега имаме възможността да не играем отново същата роля.

Оригиналната версия на този текст е публикувана в бр. 18 на Manifesta. Авторът благодари на Иля Матвеев за ценните коментари и предложения, които допринесоха за усъвършенстването на този текст.

 

Превод от английски език: Мадлен Николова

Редакция: Жана Цонева и Момчил Христов



[1]Тази теза е изложена подробно например в книгата на Владислав Зубок, A Failed Empire: The Soviet Union in the Cold War from Stalin to Gorbachev (The New Cold War History) 2007, University of North Carolina Press

[2] Вероятно ключов програмен текст в тази дискусия от Андрей Сахаров: Progress, Coexistence and Intellectual Freedom. http://www.sakharov-center.ru/asfconf2009/english/node/20

[3] Този централен за дисидентската среда от 1970-те дебат е отразен в две антологии на руски език: From under the Rubble , съставена от Александър Солженицин (IMCA-PRESS, Paris, 1974) и колективния отговор към нея от редица либерални и социалистически дисиденти: Self-consciousness (Khronica, N.-Y., 1976).

[4]Определение на Зубок в A Failed Empire: The Soviet Union in the Cold War from Stalin to Gorbachev (Moscow: ROSSPEN, 2011).

[5] Хана Аренд, Произходът на тоталитаризма, част 2, глава 9: „Упадъкът на националната държава и краят на правата на човека“. Непубликуван превод на Венета Медарова.

[6] Този завой на западните интелектуалци е описан чудеснов книгата на Франсис Стонор Сондърс Who paid the piper: CIA and the Cultural Cold War. Granta Books, London, 1999.

[8] Александър Дугин. Второе тело Владимира Путина http://evrazia.org/article/2536

[10] Най-безмилостната диагноза на деградацията на американските леви интелектуалци може да бъде открита в есето на Чарлс Райт Милс “Powerless People: the Role of Intellectuals in Society” (1944). Показателно е, че някои от главните действащи лица в този текст – Сидни Хуук, Артур Кьостлер и Дуайт Макдоналд – скоро ще станат примерни воини на Студената война. http://magazines.russ.ru/nz/2014/2/10r.html

[11] За по-прецизно описание на еволюцията на Кьостлер в този период, вж. M. Ulyanovskaya, Freedom and Dogma. The Art and Life of Arthur Koestler. http://www.jewniverse.ru/RED/Ulanovskaya_Koestler/coldwar_woriar.htm

[12] Arthur Koestler. The Age of Longing.  Arthur Koestler. Macmillan, 1951

[13] The God that failed. New York : Harper, 1949

[15] Ясен пример за тази поляризация: текст на Славомир Сиераковски. “Putin’s Useful Idiots.” http://www.nytimes.com/2014/04/29/opinion/sierakowski-putins-useful-idiots.html




Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile