cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Публикуваме превод на статията Terminal 2: The joke is on us от сайта Left East
*художник на карикатурата е Христо Комарницки

Може би една от най-разпространените напоследък шеги в България е тази, която описва емиграцията като най-подходящия начин да избягаш от политико-икономическата криза. Въпрос: Какви са възможните изходи от кризата?
Отговор: Терминал 1 и Терминал 2

Софийското летище има два терминала: Терминал 1 и Терминал 2. Първият обслужва нискобюджетни полети и обикновено ‘посреща’ българите, които са ‘връщани доброволно’ от страни като Франция. Новопостроеният Терминал 2, който обслужва предимно външни полети, представлява еклектична смесица от значения. Терминал 2 може да бъде разглеждан като пророчество; предсимволен образ на нечие бъдеще като субект, чиято участ е да продава своята работна сила в чужбина; тепърва непредстоящото, в което е заключена нечия действителност: между настоящите, бъдещите и отминалите възможности за бягство. Терминал 2 вече представлява социална и политико-икономическа действителност, която преследва българите през последните 23 години. Можем обаче да разгледаме метафората за Терминал 2 по-критично и така да открием, че тя препраща и към конструирания разрив между протестите от февруари и тези от юни и юли т.г.. Февруарските протести бяха рамкирани като бунт на бедните, зле образованите и изгубени в противоречиви искания, а юнските протести бяха възхвалявания продукт на добре образованите, които съумяват да си плащат сметките и имат далновидни идеи за това как да внесат морал в корумпираната българска политика. Дори когато подобни моралистки изказвания засягат темата за емиграцията на български граждани, те неизбежно оставят лош вкус в устата. Емиграцията е обявена за неморална, особено ако е свързана с бедните просещи българи, които излагат на опасност добрия имидж на България. Подобно настроение беше веднага възприето и от емигрантската общност в Мюнхен например, където някои от българските студенти и хора от ‘средната класа’ побързаха да се разграничат от масата ‘просещи’ и ‘мамещи’ българи.

Противопоставянето между “истинските”, “образовани и работещи българи” останали в родината и престъпните и бедни емигранти се явява като апология на превръщането на емигрантите в изкупителни жертви във Великобритания, Германия и Холандия. Този процес е особено ясно изразен при практиките на издирване и депортиране на български и румънски граждани. Най-очевидният пример за такава практика е срамната и скандална депортация на роми от Франция през 2010г., която предизвика малки протести в България. Подобни действия зачестиха през последните години, но остават незабелязани поради установения консенсус по въпроса за ‘доброволността’ (и следователно моралната обоснованост) на тези връщания.

През 2014г. за български граждани ще отворят врати и останалите европейски пазари на труда, което означава, че те няма да бъдат задължавани да кандидатстват за разрешения за работа, за да пребивават и работят в ЕС. С наближаването на тази дата се отваря и пространство за напрегнати спорове относно илюзорната ‘заплаха’, която ще броди из Европа. В началото на март 2013г., Дейвид Камерън обяви, че Великобритания не може да си позволи да отвори своя пазар на труда за “двайсет и деветте милиона” българи и румънци, които чукат на неговите врати. Камерън обяви също така, че той няма да позволи вливането на “туристи за помощи” във Великобритания, дори ако това означава радикални изменения в системата за социална сигурност в страната. Това е изключително бърз ход, който вероятно ще доведе до крайното заличаване на руините от държавата на благоденствието. На 9 март Ханс-Петер Фридрих коментира, че "[н]ие връщаме обратно в страната им тези хора [българи и румънци], но никой не ги спира веднага да отпътуват обратно насам"1. Освен че отправи съвет граничният контрол в България да стане по-строг за гражданите й, Фридрих също така препоръча ограничаването на правото на движение на бедните българи и румънци за година или две след депортацията им. В отговор на тези препоръки, на 7 март 2013г., Цветан Цветанов каза, че същите тези “туристи за помощи” са отговорни за нежеланието на Западна Европа да посрещне с добре дошла България в Шенген.2 Един такъв турист за помощи се оказа и Иван Данов, предложен за министър в кабинета на Орешарски. Данов е получил 15 000 евро помощи от френската социална система. Цветанов обаче отиде по-далеч от очакваното. Въпреки политическия смут в страната по това време, заместник-председателят на партия ГЕРБ увери “западния” елит, че България ще предприеме мерки срещу този “туризъм за социални помощи” и че ще има решителни действия за предотвратяването му. Кметът на Ротердам дори посети Шумен, за да открие начини за предотвратяването на емиграцията на българи в неговия град.3 Ефективността на българската граница стана много по-висока само за една нощ. Така, освен че страната ще пази ЕС от външни натрапници, сега ще трябва да пази ЕС и от вътрешни такива, т.е. от “собствените си”. Експлоатацията, като същностна за идеята за границата, стана видима.

Въпреки спорното разнообразие на протестиращите по улиците на София, те споделят общ обект на обожание: Европа! Чрез издигането и последвалото разрушаване на символичната Берлинска стена, чрез масовите шествия до германското посолство и виковете “Danke schon!” и накрая чрез призивите “Рединг президент!” и “Европа, спаси ни!”, протестиращите изразяват своята дълбока възхита от Европейския съюз и неговите институции. Тази възхита е повод за празнуване както за либералните интелектуалци в България, така и за приветстващите я западни медии. От друга страна, подобно обожание не позволява сериозен дебат относно ролята на някои европейски страни в разрушаването на икономиките в страните на Балканите и относно причините за емиграцията на толкова много българи в чужбина. Това публично преклонение пред Европейския съюз е израз на дълбокото противоречие и показва, че гледаме в погрешна посока в търсене на врага.

Чрез тези събития изкристализират не утопичните перспективи за “справедлива”, “свободна” и “сигурна” Европа, както на много хора в България им се иска, а именно истинското лице на европейската интеграция, резултат от класова борба4, в която границите и мобилността играят важна роля. Моралните сблъсъци, които се обявяват за “свобода на движение” и против по-строг пропусквателен режим към европейското пространство, са разигравани не само когато “Европа” се заинтересува от т.нар. граждани на трети страни, но и когато става въпрос за граждани на ЕС. Образът на мигранта се е превърнал в миш-маш от различни (пост)либерални морални убеждения. От една страна, мигранти са тези, които заслужават нашата необятна любов и защита. Подобно отношение откриваме при множеството хуманитарни и благотворителни инициативи. От друга страна, мигрантите са натрапници par excellence. Субективацията на мигрантите по подобен начин удобно пропуска структурните изменения в страни като България и Румъния, ясно видими в процесите на дълбока деиндустриализация и приватизация на основни сектори на икономиката, както и в последвалите емиграционни вълни, които продължават и до днес.

Наистина има два изхода от кризата. Първият е да получим още от същото: строги икономии, “благоприятна бизнес среда”: накратко капиталистическо натрупване. Другият изход се състои в радикално скъсване с настоящия икономически модел и във фундаменталния разрив, който ни отделя от текущия режим, удобно рамкиран като “преход” (“фалшив и корумпиран”) и преплетен с обещания за “истински” капитализъм и “истинска” демокрация. Докато пиша тази статия, в България се случва нещо изключително важно, на което, в разрез със плажното парти пред парламента, не се обръща особено много внимание, меко казано. На около 100 км от София, в Симитли, двама миньори бяха погребани живи. Шестнайсет дни по-късно, състезаване с времето и с невъзможните природни условия, двамата миньори още не са открити. Те загубиха живота си не заради природно бедствие, а заради структурната катастрофа, която отне на индустрията елементарна защита.5 Нека повече не позволяваме хора да се превръщат в мъченици.6

Превод от английски : Мадлен Николова

1. БНТ. 2013. “Германия настоява да има визи за бедни българи и румънци” http://bnt.bg/bg/news/view/96645/germanija_nastojava_da_ima_vizi_za_bedni_bylgari_i_rumynci .
2. Вести. 2013. “Политическата обстановка ни остави извън Шенген” http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5586691 .
3. Труд, 2013. “В Ротердам расте малък Шумен” http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1887152 .
4. За Европейската интеграция като класова борба, вж. Bieler, A. “What future Union? The struggle for a Social Europe.” Paper presented at the workshop Concepts of the European Social Model in Vienna/Austria, 9 юни 2006.
5. За критичен поглед върху връзката между политиката, управляемостта и конструираната природност, вж. Христов, Момчил, “Мишел Фуко и историческата социология на социализма”, сп. Критика и хуманизъм, бр. 29, 2009
6. Тук трябва да се отбележи, че думата мъченик не е използвана в източно-православния й и католически смисъл. Думата мъченик е използвана в старогръцкия й смисъл, който има двойно значение. От една страна, това е свидетел на по-висша истина, от друга, означава жертвоприношение.За интерпретация, вж. Douzinas, Costas, These hunger strikers are the martyrs of Greece, http://www.theguardian.com/commentisfree/2011/feb/28/hunger-strikers-greece-asylum-seekers
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile