cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Кейс ван дер Пийл
Център за глобална политическа икономия, Университета в Съсекс

На 1 май Кейс ван дер Пийл ще изнесе лекция на тема "Бюджетните съкращения и милитаризацията на Европа"


1. Американският военно-индустриален комплекс в преход към неолиберализъм
В тази статия твърдя, че след финансовата криза от 2007-2008г. на Съединените американски щати (като водещата сила в либералния Запад) им се налага да се облягат все повече на военната си мощ, за да подсигурят глобалното си превъзходство. Специфичната политическа смес от финанси и война се появи в процеса на неолиберално преструктуриране на западното господство и капиталистическото дисциплиниране, започнали през 1979г.. През тази година, темпът на разпространяващата се инфлация на международния дълг бе подложен на цялостна регулация чрез скока на лихвения процент, проектиран от Пол Волкер, председател на Банката на федералния резерв на САЩ. В същото време, НАТО реши да разположи наземните балистични ракети Пършинг II и крилатите си ракети като ги насочи към съветски военни центрове с цел драстично да намали времето за предупреждение.


Волкер оправдава тази намеса с аргумента, че това е наложително за прекъсването на инфлационната тенденция. Тъкмо тази тенденция позволява на страните от Третия свят и съветския блок да се индустриализират и модернизират чрез включване в европейските капиталови пазари, рециклиращи петродолари след 1973г.. „Великата световна сила“, пише Волкер по онова време, „не желае нейните политики, международна сигурност и политически цели да бъдат възпрепятствани от външни икономически ограничения“ (цитиран в Parboni 1981:164). „Обуздаването на световната инфлация също е тълкувано като системна регулация, налагаща дисциплина на капитала върху индексираните спрямо инфлацията заплати, както и на международото кредитиране. Именно тази дисциплина изглежда стимулира враговете на Запада (Gill 1990:107). Днес може да видим как антиинфлационната политика на местно ниво води до анулиране на класовия компромис с организирания труд, а в същото време, на международно равнище, подрива дългово-финансираните планове за индустриализация на страните от Третия свят и съветския блок. Едни след други, Полша и Югославия, Мексико и Аржентина и т.н., се оказаха изправени пред високите лихвени проценти на дълговете си, деноминирани в долари, неподлежащи на инфлационно обезценяване (Lipietz, 1984). Системната същност на намесата става явна поради факта, че нормата на печалба за англо-френско-немския капитал и за американския капитал, която спада след 1965г., скача през 1981-1982г. (Duménil and Lévy 2004: 35, Fig. 3.3).

Държавният дълг винаги отключва още либерализация, както и формирането на капиталистическа класа. Това важи и за обществата, отдадени на ръководено или контролирано от държавата икономическо развитие. Държавният дълг позволява принудителното отваряне на цели общества и експлоатацията на ресурси от страна на капитала на държавите-кредитори и местните компрадори. „Публичният дълг се превръща в един от най-ефективните лостове за първоначално натрупване“, пише Маркс в „Капиталът“, том I. През 1980-те години той служи за възстановяването на баланса, който преди това е наклонен срещу Запада. Въпросното десетилетие завършва с разпадането на съветския блок и с войните в бившия Трети свят – в Африка, Ангола и Мозамбик, в Централна Америка, Никарагуа, Хондурас и Гватемала, а и в Ирак и Иран. Те бяха последвани от войната в Персийския залив.

Неолиберализмът, такъв, какъвто беше оформен в класовите борби, започнати от Тачър и Рейгън в началото на 1980-те години и впоследствие заимствани от европейските правителств, всъщност никога не е бил просто 'икономически' проект. През цялото време той е съпровождан от анулирането на международните отношения, основани на компромис. Всъщност, епохата на Студената война и на разрастването на движението на необвързаните с нови страни от бившите колонии, придаващо смисъл на концепцията за Трети свят, е основана на компромис. В този компромис Западът признава действителността и, впоследствие, легитимността на блоковете организирани в опозиция на същия този Запад. Това е сходно и с процеса, в който капиталистическата класа призна съществуването на организирания труд. Всички преговори във времената на корпоративния либерализъм, както го наричам (т.е., грубо, между 1930-те и 1940-те, и продължаващ до 1980-те години), бяха осъществявани чрез признанието на равнопоставеността на държавите от другата страна. Именно това признание беше изоставено при неолиберализма. Така, компромисът между господстващата класа и трудът бе заменен с компромис вътре в цикъла на паричния капитал, което позволи на средните класи да печелят от скока на доходите от рента в сравнение със заплатите (Epstein and Power 2002). В Таблица 1 обощавам характеристиктие на двата периода, които разграничавам тук.

Таблица 1. Корпоративен либерален и неолиберален капитализъм – ключови характеристики
  Корпоративен либерализъм Неолиберализъм
Водещ цикъл на капитала Производствен капитал Паричен капитал
Основен класов компромис Масово производство/ Организиран труд Финанси/Средни класи собственик на активи
Геополитическа рамка Формиране на (равнопоставени) блокове (Еднолично) Глобално управление

Въпреки че привидно нямаше насилствен отпор в периода след войната, промяната в геополитическата рамка, от корпоративно либерална към неолиберална епоха, придаде различни характеристики и на войната. При корпоративно либералната епоха имаше ограничено прилагане на насилие, тъй като бяха признати правата на другата страна. Виетнамската война беше безпрецедентна по отношение на експлозивите, използвани от САЩ и техните съюзници (два пъти повече от тези, използвани на всички фронтове по време на Втората световна война). Въпреки това, по време на войната не са прекрачени границите, след които би бил възможен пряк конфликт със СССР и Китай. В този смисъл, Корея е взела решение по отношение на тези граници за Азия, както на конференцията в Ялта е взето решение за границите за Европа. Неолиберализмът обаче почива на явната стратегия, целяща дестабилизацията на СССР и съветския блок, както чрез използването на дълговата криза от 1980-те като лост, така и чрез реални военни провокации. Такава провокация е инцидентът с корейската авиолиния и различните отклонения на американските военноморски части в съветски териториални води на Черно море (например, e.g., Garthoff 1994: 269).

Сложните връзки между неолиберализма и глобалното управление, постигано, ако се налага, и чрез военни средства, бяха част от неолибералната коалиция по време на обхванатите от кризата 1970-те години. По време на Виетнамската война, основните компании за отбрана вече бяха натрупали печалби по-големи от тези на компаниите, включени в класацията Fortune 500. Както показват Джонатан Ницан и Шимшон Бихлер, до средата на 1970-те нормата на печалба на шестнайсетте най-големи основни компании за отбрана започна още едно бавно изкачване до нива двойно по-големи от тези при нормалната норма на Виетнам до 1985г. (Nitzan and Bichler 1995: 462, Fig. 2). Този път оръжейният джакпот е подсигурен от Средния Изток, започнал да натрупва излишък от средства след скока на цените на петрола (като отговор на отвързването на долара от златото, която причини инфлационната тенденция, прекратена от шока на Волкер). Според Ницан и Бихлер, с все по-усиленото военизиране на региона и влагане на средствата от петрола във внос на оръжия, интересите на американските износители на оръжия и на транснационалните петролни компании се сближават с цел да създадат напрегната ситуация в региона. Това напрежение трябва да позволи на компаниите да покажат, че когато нормата на печалба на петролните компании падне под средното за класацията Fortune 500, скоро след това в Средния Изток започва енергиен конфликт, който да оправи нещата (Nitzan and Bichler 1995: 499-500; cf. 496, Table 4).

Липсващият елемент в този анализ са групите (елити, клики), представляващи подобни обективно взаимообвързани сили в политическата сфера. Твърдя, че те могат да бъдат открити сред американските поддръжници на Израел, както ционисти, така и християни ционисти. Можем да забележим как те, чрез посредничество или ускоряване, осъществяват описаната от Ницан и Бихлер взаимовръзка между 'енергийните конфликти' в Средния Изток, големите петролни компании и американския военно-индустриален комплекс. През 1977г., след изборната победа на Менахем Бегин, терорист и бивш лидер на паравоенната организация „Иргун“, е даден силен тласък на военният компонент на западното глобално управлени. Враждебната ситуация през втората половина на 1970-те години (това става видно и когато мнозинството от ООН осъжда расисткия характер на Израел като “еврейска държава”) може би спомага за възхода на Бегин. Същият ефект има и окупацията на Западния бряг, Голанските възвишения и Газа след войната с Египет и Сирия през 1973г. В САЩ критиките към Израел тласкат голяма част от традиционно ляво настроените хора от еврейската интелигенция към това, което стана известно като неоконсерватизъм.

От 1979г. нататък десните (ревизионисти) ционисти в Израел се опитват да разширят връзките си с военните сили в САЩ, отвъд установените от Бегин връзки с фундаменталистките християнски ционисти (за повече по този въпрос, вж. Kees van der Pijl, 2010:189, 202). На редица конференции в Йерусалим през 1979г. и във Вашингтон през 1980г. и 1984г. неолиберали и неоконсерватори от много страни и с много различно минало обсъждат въпроса за световната ‘терористична’ мрежа, вероятно организирана от СССР. През 1982г., под лъжливия предлог, свързан с опит за убийство, нямащ нищо общо с Ливан, израелските власти нахлуват в страната след като я бомбардират, за да ‘отмъстят’. Това довежда до окупацията на южен Ливан, продължила до 2000г. Както твърди Даян Ралф, днес тази атака може да бъде разглеждана като прототип на превантивното ‘преследване на терористи’, проправила път за смяна на режими, както в Ирак (Ralph 2008:265-6).

Сред участниците в Йерусалимската конференция по въпросите за международния тероризъм през 1979г., открита от министър-председателя Бегин, е и Хенри Джаксън, “сенаторът от Боинг” (той, заедно с инвестиционния банкер и ветеран дипломат от Студената война Пол Нице, е начело на опозицията срещу политиката на разведряване (détente), водена от Кисинджър в началото на десетилетието), както и бившият директор на ЦРУ Джордж Буш Старши, който по това време си търси кауза, надявайки се скоро да стане президент. Рейгън, който печели изборите заедно с Буш като вицепрезидент, взима присърце настояването за нуждата от “война срещу терора”; по-късно по време на аферата Иран-Контра експлоадират нелегалните тайни акции под ръководството на Буш (Callahan 1990:7). Александър Хейг, първи държавен секретар по времето на Рейгън, подкрепя публично идеята от конференцията през 1979г. (получила отглас в книга на журналистката Клер Стърлинг), че терминът ‘национално освобождение’ трябва да бъде заменен с ‘тероризъм’, както и че “Третият свят” не съществува (вж. Kees van der Pijl 2006:203, 235).

През 1981г. и 1983г., Рейгън подписва редица конфиденциални директиви, целящи неутрализирането на съветския контрол върху Източна Европа и промяна на режима в СССР; през януари 1984г., наследникът на Хейг, Джордж Шулц, заявява, че разделянето на Европа в Ялтенското споразумение със СССР никога не е било признато от САЩ. Така Шулц анулира Хелзинкския заключителен акт (цитирано в Kees van der Pijl 2006:230, cf. 234). По този начин корпоративното либерално разбиране за блокове е официално и открито заместено от перспективата на глобалното управление, а след като Горбачов става генерален секретар на КПСС, СССР отвръща на това, опитвайки се да ‘подсигури допускането на съюза до сложния сбор от институции, съставящи западната икономическа и политическа система’ (C. Blaker, цитиран в Bobbitt 2002: 613).

Конференцията във Вашингтон от 1984г. изразява ясно и в детайли програмата за Войната срещу терора, включваща нападането на страни от Средния изток и другаде, които не се подчиняват на западното водачество. Присъствието на Шулц и министъра на правосъдието Мийз направи събитието официално одобрено; на други места съм анализирал докладите от конференцията, редактирани от Бенямин Нетаняху, посланик на Израел във Вашингтон по времето на Бегин и сегашен министър-председател (вж. Kees van der Pijl 2013: 25-8; Netanyahu 1986). Твърденията, че “Москва” организира окончателно нападение срещу Запада по онова време, вероятно са звучали странно, но проекциите и последиците от Войната срещу терора, дискутирани на конференцията, са иначе повече от точни.

2. Войни за глобално управление

По време на първата война в Персийския залив през 1991г., разпадането на Съветския съюз премахва “Москва” от уравнението, но всички останали аспекти остават по местата си. Неоконсерваторите от администрацията на Буш Старши бяха притеснени относно осъществяването на предложения подобни на тези на Едуард Кенеди за намаляване на средствата за отбрана и за инвестиране на двеста милиарда долара за няколко години в здравни и образователни програми и в създаването на работни места. По време на мандата на министъра на отбраната Пол Волфовиц, един от ‘вулканите’, разпознати от Джеймс Манн като ядрото на бъдещия кабинет на Буш Младши, е въведена Стратегията за планиране на отбраната за 1994-1999г., в която се отстоява продължаването на военните разходи.

Заключителният документ препоръчва на САЩ да се уверят, че съюзниците им не са склонни да развиват военните си капацитети отвъд командването на САЩ (следователно и европейската интеграция не трябва да засенчва обединеното командване на НАТО). Също така могат да се намерят и сходства с гореспоменатите призиви от конференцията във Вашингтон от 1984 относно това, че превантивните атаки и наказания са легитимни средства за справяне със заплахата от оръжия за масово унищожение (виж Senator Paul Laxalt in Netanyahu 1986: 187). Поради това, че целта на САЩ е да попречи на появата на бъдещ глобален конкурент, то те трябва и да са сигурни, че ще изпреварят всички останали с едно поколение в развитието на технологии от решаващо значение за бъдещите сражения (Defense Planning Guidance 1992: 18, 46). Демократите не успяват да предложат алтернатива на неоконсервативната Стратегия за планиране на отбраната (Mann 2004: 215). Следователно последвалата администрация на Клинтън продължава с изпълнението на въпросната отбранителна стратегия в рамките една концепция за глобално западно управление предвождано от САЩ. Това се изразява, сред ред други неща, и в препоръките на Стратегията за планиране на отбраната да разшири партньорите си в Източна Европа, както и с директни призиви към Русия да се разоръжи едностранно, както и да намали военното си присъствие, докато от НАТО това не се очаква (DPG 1992: 21, 48).

През януари 1994г., Северноатлантическият съвет се съгласи да разшири НАТО, така че да включва Полша, Унгария и Чехия, а още кандидати бяха поканени да станат част от Партньорството за мир. Това е едностранен избор, направен от САЩ без консултации с техните партньори. Томас Шрайбер твърди, че този избор се дължи на “мощните полски и унгарски лобита в САЩ и чешките корени на Олбрайт, но тези страни са и привлекателни пазари за продажба на американски оръжия, вземайки предвид предстоящата подмяна на остарялата съветска техника” (Schreiber 2004).

Нуждата от продажба на оръжия произлиза от факта, че след разпадането на Съветския съюз и победоносния край на Първата война в Персийския залив, компаниите, разпознати от Ницан и Бихлер като основни изпълнителки за отбраната в очакване на неблагоприятни условия за поръчките, започват процес на реорганизация. Американската космическа индустрия в частност откликваше изключително бързо на предположението за ‘нови отговорности’ на Вашингтон. Както показвам и на други места (2006: 261-2, 273-4), тя преминава през редица от мега-сливания (Lockheed и Martin, Boeing-Rockwell-McDonnell Douglas, Raytheon и Hughes), които я приближават до банкерите от Уол Стрийт, помагащи в процеса.

През юни 1991г. Клинтън вече е поканен за това, което Ню Йорк Таймс по-късно наричат ‘интервю за работа’ на Уол стрийт (International Herald Tribune, 16 февруари 1999). Назначаването на Робърт Рубин (тогава част от Goldman Sachs) и Ричард Холбрук (Lehman Bros, Credit Suisse First Boston) в неговия кабинет, заедно със запазването на Алан Грийнспан във Федералния резерв (J.P. Morgan), осигурява на Уол Стрийт преимуществото в администрацията на Клинтън. Не само че през 1999г. администрацията на Клинтън отменя закона Глас-Стийгъл от 1933г., който разграничава (международното и рисково) инвестиционно банкиране от (националното и избягващо риска) депозитно банкиране. Неолибералният активизъм на администрацията надлежно включва и отварянето на финансови пазари из целия свят. Със сигурност, на срещата на Г-7 в Кьолн през 1999г. се решава, че финансовата система изисква да бъде затвърдена, вземайки предвид азиатската криза и рухването на хедж фонда LTCM. Но от всички останали страни по целия свят също се очаква да преследват, както цитира Кристофър Руди, “либерализация на капиталовите сметки ... по внимателен и последователен начин, придружена от стабилен и добре регулиран финансов сектор и от съответната рамка на макроикономическата политика (Rude 2008:214). По този начин, тези страни ще са способни да затегнат паричната и фискална политика, минимизирайки разходите за заплати и социална сигурност.

Съюзът между финансите на Уол Стрийт и милитаризма на САЩ/НАТО е циментиран, когато Холбрук надзирава намесата на НАТО в Югославия между 1994г. и 1999г.. За разлика от първата война в залива, случилият се междувременно разпад на СССР премахва необходимостта от консултация с Русия. Относителната тежест на двете съставни части се променя с времето обаче. Както пишат Де Грааф и Ван Апелдоорн, външната политика при Клинтън е „ориентирана към насърчаването на глобализацията като програма за глобална маркетизация и комодификация” (de Graaff and Van Apeldoorn 2011: 408, подчертаване премахнато – б.а.); при Буш младши тя е заменена от политика, съсредоточена върху „външните заплахи, въобразени или истински” (пак там: 410). В сравнение с двата мандата на Клинтън връзките на администрацията на Буш младши с Уол Стрийт не са толкова тясни колкото тези на предшественика му; тези с петролните компании са по-ясно изразени, въпреки че най-голямата и най-приближена, Енрон, се срива под тежестта на творческото счетоводство скоро след като Буш пое длъжността. Като се има предвид, че ключови фигури в администрацията като вицепрезидента Чейни и съветника по националната сигурност Кондолиза Райс прекарват периода на управление на Демократите в бордовете на компании за петрол или петролно оборудване, преходът от неолиберална глобализация към подновен фокус върху Близкия Изток става правдоподобен.

Милитаристичната линия е отново артикулирана в неоконсервативния „Проект за нов американски век”, започнат през 1997. Той повторно задейства мрежата, която се заражда от групата Джаксън/Нице и се превръща в „Комитет за настоящата опасност”1 (най-важната мрежа, представена в администрацията на Рейган, Brownstein и Easton 1983: 500, 533-4). Гореспоменатите „Насоки за планиране на отбраната 1994-1999”2 е дело на същите хора. Относително тесните връзки на администрацията на Буш младши с компании от отбранителния сектор, забелязана от Де Грааф и Ван Апелдорн не са изненадващи, но авторите подчертават и продължаващото представителство на финансовия сектор и при управлението на Демократите (de Graaff and Van Apeldoorn 2011: 420). Това потвърждава, че става въпрос за цялостна обхватна стратегия, в която целия спектър на американския и обединен транснационален капитал има своя роля.

Ключовата разлика тогава между следвоенното корпоративно либерално понятие за контрол, което предполага легитимно „корпоративно” представителство (т.е. в международните отношения - блокова формация) и неолиберализма е в глобалното управление от страна на Запада. Срещу него не може да бъде издигната никаква валидна опозиция. Още „Насоки за планиране на отбраната 1994-1999” предупреждава за „повторната национализация на политиката на сигурността” (за другите страни, DPG 1992: 2) и настоява САЩ да се съсредоточат върху „предотвратяването на появата на бъдещ глобален конкурент” и никога отново да не позволяват да възникне ситуация на сигурно взаимно унищожение. „Не е в наш интерес, нито в интерес на другите демокрации да се върнем към периоди, в които множество военни сили взаимно се уравновесяват в нещо, което минава за структура за сигурност” (DPG 1992: 5, 15, 46). В рамките на тази обща концепция администрацията на Буш младши просто акцентира върху военно-близкоизточната ос, но това съвпада с рязко намаляване на нейната цивилна икономическа намеса.

Клод Серфати интерпретира завоя на Буш младши към военни решения – формално в отговор на 11-ти септември, но в действителност връщащ се към плановете за война срещу тероризма от средата на 80-те – като продължение на глобализацията с други средства. „Новите войни”, пише той „трябва да се разглеждат не само като следствие, но и активна съставна част от икономическата и финансова глобализация, тъй като са вписани в глобалните финансови и търговски системи” (Serfati 2004: 195). През цялата неолиберална епоха (т.е. след 80-те години) САЩ разчитат на военни разходи, износ и действителна намеса; след 2001 не-военната им намеса бива рязко намалена. Износът от САЩ е намалял с приблизително 20% през последното десетилетие, започвайки през 2001 (del Gatto et al., 2011: 12). Износът на оръжие на САЩ от друга страна стабилно расте и през 2011 е общо 66,3 милиарда долара, повече от три четвърти от световния пазар на оръжие. Русия е на второ място, но с голяма разлика със сделки за 4,8 милирда долара. Общият обем на продажби на оръжие е най-големият в историята на САЩ според Ню Йорк Таймз (26 август 2012).

Войните на неолибералната епоха са за лишаване от власт на държавни класи, които държат страни с различни мащаби затворени за политическо влияние на Запада и за транснационалния капитал. Серфати се позовава на доклад от септември 2002, чийто предполагаем автор е Кондолиза Райс, според който борбата срещу страните от Оста на злото е за свободни пазари и свободна търговия, което според този доклад „възниква като морален принцип още преди да се превърне в упорен стълб на икономиката” (цит. по Serfati 2004: 198). Действително, както заключва авторът:

Някои европейски страни са подразнени от употребата от страна на администрацията на Буш на военна мощ като инструмент за придобиване на предимство в икономическата конкуренцията с военните му съюзници (т.е. маргинализирайки френските интереси в Ирак). Ами ако „основната сила, налагаща световния икономически либерализъм” изостави правилата, възприети в рамките на многостранното глобално управление и ги замени със свои собствени правила? (Serfati 2004: 200, цитира Robert Cox).

Предимството, на което САЩ се радват, добавяйки смоята съкрушителна военна мощ към цялостно конкурентния си профил (включително, което е за отбелязване, сектора на информационните технологии, в който американския капитал държи всички козове, Microsoft, Google/Facebook и т.н., които все повече биват интегрирани в структурите за наблюдение и разузнаване) беше затвърдено при Обама. Военните и финансови активи, неолибералният пакет, който възстанови конкурентното предимство на САЩ от президентството на Рейган насетне и бе превключен на висока скорост от Клинтън, впоследствие срещна затруднения, тъй като едната му съставна част – освободеният международен финансов капитал, имплодира при кризата от 2007-8.

3. Финансовата криза и голямата рецесия – епоха на безкрайна война?

Опорната точка на глобалните финанси днес все още остава закотвена в англоезичния Запад. Лондон остава най-големия пазар за транснационални финансови дейности с дял от 36.7% от всички сделки, следван от САЩ (17.9%) (Chesnais 2011: 48). Тук е и мястото, където либерализацията на финансовите пазари направи най-смелите крачки при Тачър и Рейгън. „Бунтът на капиталовите пазари” или „бунтът на рентиера” както беше назоваван доведе до узаконяването на нови начини за забогатяване чрез разпростирането на възможността за създаване на пасиви не само върху банките, но и върху една сива зона от нови финансови играчи. Общо оборота на паричен капитал (общата стойност на световните финансови активи) се разду от 12 трилиона долара през 1980 до 142 трилиона през 2005, около три пъти общия брутен вътрешен продукт на всички страни на планетата (Sassen 2010: 38-40).

„В много отношения се върнахме към лова на далавери от 20-те години” коментира по това време водещия на радио предаване Джеймс Йоргенсен „с една голяма разлика: днес поемащите риск плащат с пари, гарантирани от държавата” (Jorgensen 1986: 20, подчертаването от мен – б.а.). През 1980 дългът на финансовия сектор в САЩ възлиза на 18% от БВП; през 2008 той вече е най-големият длъжник със 119% от БВП (общия дълг на САЩ е нарастнал от 155% от БВП до 349%, Chesnais 2011: 79, Table 2). Несветайлова (Nesvetailova 2010: 103) говори не за ипотечни (sub-prime), а за „почти-престъпни” (sub-crime), предвид дела на така наречените „заеми на лъжци” (liars’ loans) (на напълно неблагонадеждни клиенти), 80 милиарда долара, от които са превърнати в ценни книжа и продадени нататък през 2006 само от IndyMac, първият фалирал американски заемодател на ипотеки. След това идват Bear Stearns, Merill Lynch, Fannie Mae/Freddie и AIG, а във Великобритания – Northern Rock и RBS. И това са само най-зрелищните случаи.

На срещата на Г-20 в Лондон през май 2009 имаше общо съгласие, че кризата е банкова криза. Осигурителната политика, за която говори Йоргенсен междувременно бе въведена, за да може банките да бъдат спасени от фалит. За разлика от либералния интернационализъм отпреди 1929, който функционира на една ръка разстояние от държавите, неолиберализмът се основава на класов компромис между финансовия капитал и притежаващата активи средна класа, „заздравен” от насоката на държавната власт (подобно на компромиса между индустрия и труд, кристализирал в социалните държави след войната, характерен за корпоративния либерализъм). Западните държави, както и държави от други региони се намесиха, за да спасят финансовия сектор чрез своите държавни инвестиционни фондове (Sovereign Wealth Funds). Действително, наред със спасителните операции на държавите из цялата северноатлантическа икономическа зона (Nesvetailova 2010: 27-37), държавни инвестиционни фондове от Китай, Сингапур и княжествата от Арабския залив започнаха да наливат пари в затруднени финансови институции през 2007 (Морган Стенли, Мерил Линч до поглъщането му от Bank of America, Barclays, UBS и други, вж. Pistor 2009: 554, Table 1). Както коментира Катарина Пистор,

Сумарно тези реакции създадоха мрежа от връзки чрез ценни книжа (equity ties), свързваша най-големите световни финансови играчи, т.е. финансови посредници и държавни кредитори „от последна инстанция”, реално давайки на последните не само дял в избрани финансови посредници, но чрез тях и дял в световния финансов пазар. Поради това тези мрежови отношения вероятно ще се отразят върху управлението на тези пазари в бъдеще, дори и да се промени специфичната конфигурация на мрежата или повечето връзки да бъдат прекъснати с излизането от кризата (Pistor 2009: 553).

Има обаче голяма разлика между положението на страните от Запада и тези, разполагащи с държавни инвестиционни фондове. Последните действат, както показва името на тяхното финансово средство, от положение на излишък от спестявания. Ако и ДИФ, които събират средства, изкарани чрез износ на сурови материали, да са уязвими от непостоянството на цените (Schwartz 2012: 521), тяхното инвестиционно поведение се определя от предишни спестявания.

Страните от Запада, от друга страна, и без това вече имат бюджетен дефицит заради намалените данъци (също част от неолибералния класов компромис, въплътен в държавната власт) и изоставане в разбиването на предишните придобивки на социалната държава; без да броим цената на новите войни. За тези държави поемането на банковите загуби и превръщането им в държавен дълг означава, че те превръщат една криза на спекулативното банкиране в дългова криза. През 2009 държавния дълг на десетте най-богати страни да се увеличи от 78 на сто от БВП през 2007 до 114 на сто през 2014 (Nesvetailova 2010: 90). Таблица 2 показва, че инфлацията на държавния дълг в основните четири валутни зони е на път да достигне това ниво.

Таблица 2. Относителен обем на неуредения държавен дълг. Еврозона, Обединено Кралство, САЩ, Япония, 2007-2012 (процент от БВП).

  2007
2008
2009 2010 2011 2012
Япония 162.4
171.2
188.8 192.7 205.5 214.1
Обединено Кралство 67.0 75.0 89.7 98.3 102.7 108.6
САЩ 71.8 77.0 87.8 93.1 95.1 99.1
Еврозона 74.5 81.0 92.5 98.7 103.0 107.6

Източник: OECD 2012

Социализацията на банковите загуби и тяхното превръщане в държавен дълг води до превръщането на една криза на спекулативните финанси в криза на държавния дълг, метаморфоза, която Христос Линтерис, обсъждайки гръцкия случай, определя като „официално санкционирана и организирана от правителството икономическа криза, структурно контра-събитие... което... успява да подмени [първоначалната криза] като истинското поле на решаване, като истинската криза’ (Lynteris 2011: 210). Ако се върнем към оценката на Маркс за ролята на държавния дълг като „един от най-мощните лостове на първоначалното натрупване”, изходът от тази криза, ако бъде оставена на себе си, ще клони към задълбочаване на неолиберализма; действително, както посочва Франсоа Шезне „успехът на спасителните операции позволи [на банките] да запазят своята сфера на господство’ (Chesnais 2011: 66)— а именно Запада. Защото, ако от гледната точка на ДИФ, които инвестират във финансови институции, една промяна в управлението на веригата на паричния капитал изглежда желателна, в случая на имащите бюджетен дефицит западни държави това не изглежда очаквано освен от едно мощно масово движение отляво.

Сега определено е период на междуцарствие що се отнася до правилата на поведението на банките, но политиката изглежда се определя в много по-голяма степен от загрижеността те да бъдат спасени, отколкото от какъвто и да било интерес да бъде променен начинът им на управление. Превръщането на банковата криза в криза на публичните финанси измести атмосферата на политическо противопоставяне на финансовия сектор (изразен от движението Окупирай Уолстрийт) към една възраждаща се критика на държавното харчене или поне приемане на свирепо орязване на общественото обезпечаване. В САЩ отново се оказа, че виновен е „Вашингтон”; в Европа проблема бил в гърците, италианците и испанците. Защото, както пишат Костас Лапавицас и колектив: „За да спаси банките, на Еврозоната се наложи да изплаща дълговете на периферни страни” (Lapavitsas et al. 2012: ix). Сенчестата банкова система, която по всички данни е в основата на финансовия срив, през 2010 все още е с 20% по-голяма от регулирания банков сектор (преди кризата е била два пъти по-голяма, Chesnais 2011: 72-3).

Общественото настроение обаче беше насочено към набедени политически виновници у дома или, което е за предпочитане, в чужбина. Това позволява на най-агресивните милитаристични елементи на Запада: САЩ с Израел като тяхно бойно куче, Великобритания и, като понякога инакомислещ младши сътрудник, Франция, да продължават политиките на конфронтация и действителни военни авантюри. На тях очевидно им липсва каквато и да било дългосрочна стратегия и създават, освен ужасите за пряко нападнатите страни, регионална дестабилизация и по-нататъшни конфликти. Афганистанският батак доведе до дестабилизацията на Пакистан; нахлуването в Ирак повторно възпламени кюрдския сепаратизъм и сектантското насилие между шиити и сунити из целия регион; Либия повторно активира бунта на Туарегите из целия Сахел, довели до въстанието в Мали и френската намеса. Капиталистически интереси са дълбоко намесени в тези конфликти, не само оръжейната индустрия.

В случая на Либия (с техния нефт) и Мали (с техния уран) имаше елемент на съперничество с Китай, настоящият съперник на либералния Запад. Както се изразява Ан-Мари Слотър, изследовател на международните отношения от Принстън и директор на планирането на политики в Държавния департамент при Хилари Клинтън (2012: 5): „Във време когато Китай проповядва добродетелите и жъне голяма част от облагите на етатизма в своите програми за инвестиции и подпомагане из целия свят, САЩ може да предложи един далеч по-плуралистичен подход, който да включва части от държавата, работещи заедно с широка гама социални актьори.” Значим елемент от „публично-частното партньорство”, което тя има предвид е индустрията на информационните технологии. След преврата в Мали през март 2012, на вълната на свалянето на режима на Кадафи в Либия от НАТО, директорът на Microsoft за Африка беше назначен министър-председател; няколко служители на Google по това време вече се бяха отличили в „Арабската пролет” (Allard 2012: 27).

Междувременно Западът и неговата сърцевина – САЩ се приплъзнаха в състояние на постоянна война. Според доклад на Washington Post (04.09.2011), самият Пентагон, ползващ се с бюджет за отбрана колкото този на целия останал свят, смята, че не трябва да има „никаква илюзия, че развитият свят може да спечели този конфликт в близко бъдеще.” Предвид многотрилионния си дефицит възниква въпросът дали това състояние на постоянна война не отразява факта, че САЩ може да са се превърнали в държава-наемник за онези, които финансират дефицита им като продължават да купуват американски ценни книжа. Как можем да си обясним това, като се има предвид че най-големия собственик на американски ценни книжа Китай (1,2 трилиона долара през декември 2012г.) понастоящем е подложен на постепенно струпване на американска военна мощ, както и Япония (втори по големина с 1,1 трилион), остава неясно освен ако не сме свидетели на подготовка за открит конфликт между държавите с дефицит и държавите с излишък, в който САЩ биха наложили своето оставащо конкурентно предимство над Китай и Русия.


Превод от английски: Мартин Петров и Мадлен Николова
Редакция: Жана Цонева, Станимир Панайотов, Георги Медаров

Източници:


Allard, Laurence. 2012. ‘La diplomatie du téléphone portable à la conquête des pauvres’. Le Monde Diplomatique, May. 26-27.

Bobbitt, Philip. 2002. The Shield of Achilles. War, Peace and the Course of History. Harmondsworth: Penguin.

Brownstein, Ronald, and Easton, Nina. 1983 [1982]. Reagan’s Ruling Class. Portraits of the President’s Top One Hundred Officials, 2nd ed. New York: Pantheon.

Callahan, Bob. 1990. ‘The 1980 Campaign: Agents for Bush’, Covert Action Information Bulletin, 33, 5-7.

Chesnais, François. 2011. Les dettes illégitimes. Quand les banques font main basse sur les politiques publiques. Paris : Raisons d’agir.

De Graaff, Naná, and Van Apeldoorn, Bastiaan. 2011. ‘Varieties of US Post-Cold War Imperialism: Anatomy of a Failed Hegemonic Project and the Future of US Geopolitics’. Critical Sociology, 37 (4) 403-427.

Del Gatto, Massimo; di Mauro, Filippo; Gruber, Joseph; Mandel, Benjamin R. 2011. The Revealed Competitiveness of U.S. Exports. Board of Governors of the Federal Reserve System International Finance Discussion Papers, Number 1026 (Social Science Research Network electronic library at www.ssrn.com, accessed 18 Feb 2013).

DPG 1992: Defence Planning Guidance, FY 1994-1999 (16 April 1992, declassified 2008). Original photocopy.

Duménil, Gérard, and Lévy, Dominique. 2004. ‘Neo-Liberal Dynamics—Towards a New Phase?’ in K. van der Pijl, L. Assassi, and D. Wigan, eds. Global Regulation. Managing Crises After the Imperial Turn. Basingstoke: Palgrave Macmillan.

Epstein, Gerald and Power, Dorothy. 2002. ‘The Return of Finance and Finance's Returns: Recent Trends in Rentier Incomes in OECD Countries, 1960-2000’, Research Brief, Political Economy Research Institute (University of Massachusetts Amherst) no. 2, November.

Garthoff, Raymond. 1994. The Great Transition. American-Soviet Relations and the End of the Cold War. Washington DC: The Brookings Institution.

Jorgensen, James. 1986. Money Shock. Ten Ways the Financial Marketplace is Transforming Our Lives. New York: American Management Association.

Lapavitsas, Costas et al. 2012. [A. Kaltenbrunner, G. Labrinidis, D. Lindo, J. Meadway, J. Mitchell, J.P. Panceira, E. Pires, J. Powell, A. Stenfors, N. Teles, L. Vatikiotis]. Crisis in the Eurozone [intro. S. Kouvelakis]. London: Verso.

Lipietz, Alain. 1984. ‘How Monetarism Has Choked Third World Industrialization’, New Left Review, I (145) 71-87.

Lynteris, Christos. 2011. ‘The Greek Economic Crisis as Evental Substitution’. In A. Vradis and D. Dalakoglou, eds. Revolt and Crisis in Greece. Between a Present Yet to Pass and a Future Still to Come. Oakland, CA: AK Press & London: Occupied London.

Mann, James. 2004. Rise of the Vulcans. The History of Bush’s War Cabinet. New York: Penguin.

MEW, Marx-Engels Werke. 35 vols. Berlin: Dietz, 1956-71. Vols. 23-25 contain Capital, I-III.

Nesvetailova, Anastasia. 2010. Financial Alchemy in Crisis. The Great Liquidity Illusion [with R.P. Palan]. London: Pluto Press.

Netanyahu, Benjamin, ed. 1986. Terrorism. How the West Can Win. London: Weidenfeld & Nicolson.

Nitzan, Jonathan, and Bichler, Shimshon. 1995. ‘Bringing capital accumulation back in: the Weapondollar-Petrodollar coalition—Military contractors, oil companies and Middle East “energy conflicts”.’ Review of International Political Economy, 2 (3) 446-515.

OECD. 2012. General Gross Government Financial Liabilities. http://www.oecd.org/document/3/0,3746,en_2649_34109_2483901_1_1_1_1,00.html (accessed 17 June 2012).

Parboni, Riccardo. 1981. The Dollar and Its Rivals. Recession, Inflation and International Finance [trans. J. Rotschild]. London: Verso.

Pistor, Katharina. 2009. ‘Global network finance: Institutional innovation in the global financial market place’. Journal of Comparative Economics, 37 (4) 552–567.

Ralph, Diana. 2008 [2006]. ‘Islamophobia and the “War on Terror”: The Continuing Pretext for U.S. Imperial Conquest’, in Paul. Zarembka, ed. The Hidden History of 9-11, 2nd ed. New York: Seven Stories Press.

Rude, Christopher. 2008. ‘The Role of Financial Discipline in Imperial Strategy’. In L. Panitch and M. Konings, eds. American Empire and the Political Economy of Global Finance. Basingstoke: Palgrave Macmillan.

Sassen, Saskia. 2010. ‘A Savage Sorting of Winners and Losers. Contemporary Versions of Primitive Accumulation’. Globalizations, 7 (1-2) March-June, 23-50.

Schreiber, Thomas. 2004. ‘Le rêve américain de la “nouvelle Europe”. Depuis la guerre froide jusqu’à l’élargissement de l’union’. Le Monde Diplomatique (May).

Schwartz, Hermann M. 2012. ‘Political Capitalism and the Rise of Sovereign Wealth Funds’. Globalizations, 9 (4) 517-530.

Serfati, Claude. 2004. ‘American Military Power—Global Public Good or Competitive Advantage?’ in K. van der Pijl, L. Assassi, and D. Wigan eds. Global Regulation. Managing Crises After the Imperial Turn. Basingstoke: Palgrave Macmillan.

Slaughter, Anne-Marie. 2012. ‘Networked Governance’. Memorandum to the Liberal Internationalism Conference Participants, Princeton University, May 4-5.

Van der Pijl, Kees. 2006. Global Rivalries from the Cold War to Iraq. London: Pluto; New Delhi: Sage Vistaar.

2010. The Foreign Encounter in Myth and Religion. Vol. ii of Modes of Foreign Relations and Political Economy. London: Pluto.

2013. ‘The Discipline of Fear. The Securitisation of International Relations Post-9/11 in Historical Perspective’. Academia.edu.

Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile