cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

 




В последните три десетилетия много се говори за „новата икономика“. Въпреки че няма консенсус какво точно означава този израз, повечето хора твърдят, че препраща към замяната на тежката промишленост и производството с „икономика на услугите.“ Икономиката на услугите включва широк спектър от професии в сферата на образованието, финансовите услуги, здравеопазването и често се свързва с развитието на новите технологии и средства за комуникация. Но един от най-бързо растящите отрасли на така наречената нова икономика са расторантите за бързо хранене, веригите супермаркети и хранителната индустрия като цяло. Този факт обаче не предизвиква обичайния ентусиазъм на гурутата на новата икономика по разбираеми причини. Погледната от този ъгъл, новата икономика не обещава нищо друго освен нещастие и мизерия. Градът Детройт в щата Мичиган (САЩ) е олицетворение на разрухата и страданието, които се крият под евфемизма „нова икономика.“


Тази статия има за цел да опише тежката ситуацията в Детройт и да разкаже за съпротивата на работниците в ресторантите за бързо хранене, които органзираха безпрецедентна стачка на 10 май 2013г.. Впоследствие, това се оказа най-голямата стачка в този икономически сектор в цялата история на САЩ.i Безценният политическия опит, който получих с участието си в тази стачка, съвсем не е ограничен до пределите на Детройт или САЩ. Напротив, много общи неща могат да се научат от новите форми на синдикализъм там. Затова в края на есето ще се опитам да извлека някои заключения за това как истински и демократични синдикати и профсъюзни организации в България могат да отвърнат на ударите на „новата икономика.“



Трагедията Детройт

Да опишеш Детройт днес е непосилна задача. Човек трябва да види града със собствените си очи, за да добие истинска идея за тежката ситуация там. Все пак, няколко статистики илюстрират трагичната ситуация на този град. През 1930г. Детройт е най-бързо растящият град в света като през 1950г. населението му достига 1,85 милиона жители, превръщайки го в четвъртия по големина град в САЩ.ii Според последното преброяване днес населението на Детройт е 701,475, което се равнява на броят на жителите му през 1910г.iii Този невероятен срив се свързва често с упадъка на производството на автомобили. В началото на миналия век, Детройт представлява сърцето на проекта на Хенри Форд. Форд се превръща не само в световноизвестен производител на коли, но и слага началото на нов капиталистически модел: фордисткия.iv Естествено залезът на автомобилната индустрията е една от главните причини за обезлюдяването на Детройт. Тази сфера на производство в миналото е била най-големия източник на работни места. Но днес „Голямата Тройка,“ (Форд, Дженеръл Мотърс и Крайслер), вече не са и сред петте водещи работодатели в града. Този феномен обаче не е съвсем скорошен.

Още през 1989г., американският документален режисьор Майкъл Мур представи последствията на изнасянето на производството на автомобили извън пределите на САЩ. С филма си „Роджър и Аз,“ Мур показа как преместването на автомобилни фабрики от щата Мичиган на места като Мексико и Китай, разрушава цели градове като неговия роден Флинт (намиращ се на около 100 км на север от Детройт). Така че продължаващото влошаване на ситуацията в Детройт едва ли може да се отдаде изцяло на упадъка на автомобилната индустрия през 1970-те, 1980-те години. Последните статистики показват, че всъщност така наречената нова икономика, която заема мястото на производството на коли, е не само неадекватна, но и действа в пълно противоречие на дискурса, обещаващ множество облаги в резултат на икономическите промени. Например, не само че населението на Детройт не спира да намалява, но в последното десетилетие града поставя нов негативен рекорд. От 2000г. до 2010г. населението на Детройт се понижава с 25% от 951,270 през 2000г. до 713,777 през 2010г.v Несъмнено това се дължи до голяма степен на недостига на работни места. Миналата година (2012г.) официалното ниво на безработицата в Детройт е 18,6%, което го прeвръща в града с най-висока безработица сред 50-те градове най-големи градове в САЩ.vi

Напоследък икономическите проблеми на Детройт се превръщат и в политически. Елитът в щата Мичиган започва да действа все по-авторитарно и както на много други места по света икомическата криза се превръща в претекст да се назначи технократско, неизбрано управление. Така, през март месец тази година, губернаторът на Мичиган, Рик Снайдър разпусна градския съвет и го замени с неизбран технократ. Така нареченият „извънреден управител“ (emergency manager) не е отговорен пред гражданите на Детройт и има пълна свобода на действие. Освен да орязва и без това недостатъчния за нормално функциониране на град бюджет, както и да променя по свое усмотрение договорите с различни синдикати, „извънредният управител“ на Детройт Кевин Орр наскоро започна да проучва и възможностите за разпродажба на произведенията на изкуство в Детройтския институт на изкуство. По тази причина някои от шедьоврите, които се съхраняват в музея, включително картини на Винсент ван Гог, Август Роден, Рембранд и други, скоро могат да бъдат разпродадени на търг.vii

Тук е важно да се подчертае, че това сливане на сурова икономическа политика и авторитарно управление съвсем не е необичайно. Самият Фридрих Хайек, един от интелектуалните бащи на съвременния неолиберализъм и любим идеолог на нашия бивш финансов министър Симеон Дянков, подчертава като по-важно изпълнението на консервативни икономически практики, отколкото демократичния процес и дори предлага всеки гражданин да гласува „само веднъж в живота си, даречем когато навърши 45 години.“viii

Числа и думи обаче са недостатъчни да опишат Детройт днес. Аз самият бях слушал много за този град и мислех, че имам добра представа за него. Разбирането ми за състоянието на града ме караше да го сравнявам с моя роден град Перник. Все пак, като Детройт в САЩ, Перник често е представян като най-лошия град за живеене в България.ix Дълбоките процеси на деиндустриализация в Перник и Детройт също ме подтикваха да правя паралели. Но всъщност моят краткотраен престой в Детройт ме кара да отхвърля тези сравнения. Определено видях неща, които ми напомняха някои негативни аспекти на Перник (със сигурност присъщи не само на Перник): бедни хорица, бутащи колички натоварени с желязо и други метали за вторични суровини, неработещо улично осветление, дупки по улиците и липса на пътна маркировка, много автомобили в лошо състояние и т.н.. Ситуацията в Детройт изглежда доста по-страховита. Никога в живота си не съм виждал толкова много изоставени къщи с обковани с дъски врати и прозорци. Тук не става въпрос за жилища в гета или бедни квартали. Повечето изоставени къщи са в райони, в които доскоро са живяли хора от така наречената средна класа. По официалните статистики в Детройт има около 100,000 изоставени къщи, а също така и високоетажни сгради. В някои от обезлюдяващите се квартали дори и хората, които имат работа и искат да останат, са принудени да напуснат, защото полицията вече не патрулира района или защото градската администрация е решила да изключи електричеството и водоснабдяването поради малкия брой домакинства. Всъщност изоставените къщи са толкова много, че днес Детройт е главна атракция за пироманите. Много от къщите биват опожарявани от тази група хора с психични отклонения. По тази и ред други причини не бих сравнил Перник с Детройт. Ако трябва да сравнявам този Американски град с място за живеене в България, по-скоро бих го сравнил с почти напълно обезлюденото ми село в Трънския балкан, отколкото с който и да било град в България.

В допълнение на това, че разбрах грешката си при сравнението с Перник, другото, което научих от Детройт, бе по-неочаквано. След като съм изгледал доста филми с вампири и върколаци, мисля, че улавям етническите и класови тревоги, които стимулират продукцията на такива филми. Но пост-апокалиптичните филми със зомбита винаги са ми изглеждали доста безмислени и скучни. Това също се промени след визитата ми в Детройт. Крайно депресиращата обстановка, пустите квартали, тъмните улици, обкованите с дъски къщи и обезнадеждените, бледи лица ме накараха да разбера всъщност защо тези филми съществуват. По тази причина не бях учуден да науча, че всъщност Детройт е един от най-атрактивните в света градове за продукцията на зомби филми.x

Така всъщност изглежда градът-продукт на новата икономика: като сцена от зомби филм. Хората, които са останали в Детройт, обаче не са вцепенени зомбита. Напротив, на 10 май тази година работниците от няколко вериги за бързо хранене показаха, че нямат намерение въобще да играят ролята на зомбита, отделена им от неолибералния капитализъм.

 
Индустрията за бързо хранене и новите синдикати

Хранителната индустрия в Детройт е третият по-големина отрасъл в града, след здравеопазването и образованието. Ресторантите за бързо хранене са работодатели на 53,000 жители на Детройт и това ги прави един от най-бързо растящите икономически отрасли. Това не е така само в Детройт. На национално ниво в частния сектор това е третата по големина група работници след продавачите на дребно и касиерите. Всъщност, ако към тази трета група добавим и сервитьорите (4-тата по големина група), хранителната индустрия като цяла става най-големия работодател в САЩ.xi Може да се добави, че повечето от новите работни места, създадени след началото на кризата са точно в тази сфера на иконмиката. Това обаче са и най-слабо платените професии в САЩ. В Детройт работниците получават минимална надница от $7,40 на час. За стандартите на живот в САЩ тази заплата е далеч под необходимите доходи за нормално оцеляване на работещо семейство. Повечето от работещите в тази сфера са хора със семейство, а не тиинейджъри. Средната възраст на жените които работят в тази сфера е 28г., а на мъжете е 32г.xii

Нищожното заплащане на тези работници създава парадоксална ситуация. Въпреки че тези хора работят 40 часа на седмица или повече, заради ниското си заплащане те остават под прага на бедността и в резултат на това получават социални помощи. С други думи, здрави и трудещи се хора са принудени да се редят на опашки за храна пред благотворителни столове наред с безработни и бездомни, защото корпорациите им плащат мизерни надници. Също така, тези компании не предлагат здравни осигуровки на раборниците си и техните семейства, което добавя тези служители към 50-те милиона неосигурени жители на САЩ.

Поради това, тази година работници в ресторантите за бързо хранене в Чикаго, Ню Йорк, Сейнт Луис и други градове започнаха безпрецедентна стачка. На 10 май 2013г., в стачката се включиха и работниците от Детройт. Точно тази акция се оказа най-голямата стачка на работници в тази индустрия в цялата история на САЩ. С две главни искания за увеличение на заплатата от $7,40 на $15 и добиване на правото за свободно сформиране на работнически синдикат без опасност от отмъщение на работодателя, около 400 работника от повече от 60 ресторанта за бързо хранене взеха участие в стачката.

Според мен, най-забележителното в тази стачка бе сливането на обичайния организационен опит на синдикатите с желанието за промяна на работници, които не са част от традиционната членска маса на синдикатите. Тази акция показа, че синдикатите могат да играят важна и позитивна роля в съпротивата срещу неолиберализма. Според проповедниците на новата икономика обаче синдикатите са ненужни и вредни. Но дори и много хора в ляво на политическия спектър смятат синдикатите за отживелица. Стачката в Детройт показа точно обратното.

Ако мислиме за синдикатите в САЩ (но и глобално) като професионални съюзи на работници, които се трудят в индустриалния сектор и производсвото и са главно бели мъже в патриархално общество, то има защо да смятаме че синдикатите са отживелица. Освен че индустрията и производството отдавна не са главни източници на работни места, самият работник също вече не се вписва в традицинните представи за членската маса на синдикатите. Например, жените са не само основна част от работната сила извън дома, но и нещо повече. Само преди седмица, PewResearchCenter обяви, че американските майки са главните източници на прехраната на 40% от домакинствата с деца в САЩ, като през 1960г. те са само 11%.xiii По тези и ред други демографски причини, традиционният образ на синдикатите изглежда остарял. Като добавим към тази картина и непрестанната и безжалостна атака срещу синдикатите, завещана от консервативната политика на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, не бива да ни изненадва факта, че днес едва 11% от работниците в САЩ са членове на синдикати като през 1950-те години те са над 35% а през 1983г. над 20%.xiv С други думи, ситуацията на синдикатите в САЩ изглежда много тежка.

Само че, погледната от този ъгъл, картината не отразява елементи на промяна на динамиката в самите синдикати. Пример за това е Service Employee International Union (SEIU) или Международен съюз на обслуващите работници. За разлика от синдикатите като цяло, броят на членове на SEIU се увеличава. Това всъщност е най-бързо растящият синдикат в САЩ, който днес има около 2,1 милиона членове, а през 1996г. броят им е 1,2 милион.xv Най-много от членовете на SEIU работят в болници, старчески домове и други отрасли на здравеопазването. Втората по големина група са чистачи, пазачи, портиери и други, които поддържат частни жилищни и търговски сгради. SEIU представлява и около 1 милион градски и щатски работници, които работят като шофьори или пък се трудят в държавните училища. Освен че SEIU организира работници в сфери извън промишлеността и производството, синдикатът също изтъква, че е най-разнообразният по отношение на пол и етнос на членовете си. Поради тези и ред други причини не е изненадващо, че SEIU е най-бързо растящият синдикат. Още повече, те се опитват да разшират дейноттта си и да организират работници в други отрасли на икономиката на услугите, един от които включва ресторантите за бързо хранене. В Детройт, SEIU показа колко е важно участието на опитен профсъюз в организирането на стачка от работници, които имат кураж и желание, но им липсва политически опит и стратегия.
 

Стачката на 10 май 2013г.

Според един от детройтските служителите на SEIU и главен организатор на акцията, още през месецмарт членове на синдиката са установили контакт с работници от Макдоналдс, Бъргър Кинг и други ресторанти за бързо хранене. От тогава SEIU помага активно в трудната подготовка на стачката. Например. синдикатът координира комуникацията между работници в стотици ресторанти, намиращи се във всички части на града. Ден преди стачката SEIU мобилизира не само местните си структури, но и осигури траснпорта до Детройт на хора от други градове в странта. Аз бях част от група членове на SEIU, активисти и студенти, които пристгнаха в Детройт от Питсбърг, Пенсилвания. По този начин, още в пет часа сутринта на 10 май, десетки хора от Детройт и страната се бяха събрали пред някои от ключовите ресторанти за бързо хранене. Това е типичен стратегически ход, който синдикатите практикуват отдавна. Така, още преди работниците да напуснат работните си места и да се присъдинят към стачката, шумна демонстрация, скандирания и лозунги ги привества пред ресторанта. Това е една много важна тактическа стъпка особено в град с безработица от 20%, където всеки момент всеки човек може да бъде уволнен от отмъстителен работодател като Макдоналдс. Затова шумните скандирания на колеги и хора, които са солидарни с работниците в ресторанта, подсилват увереността им да заявят на мениждърите си, че отказват да работят при тези усовия на труд. Присътвието на медии, отново осигурено от SEIU, както и участието на влиателни хора от общността около ресторанта, като например местния пастор, също намаляват шанса за наказания от работодателя.

В пет сутринта на 10 май аз бях изпратен с една от групите активисти пред ресторант на Макдоналдс на Гратиот Авеню в Детройт. Не само че с това започна участието ми в една историческа стачка, но всъщност по случайност се оказах пред ресторанта, който получи най-обстойни репортажи в медиите. Още в пет сутринта, по време на проливен дъжд около петдесет човека вече бяха заели тротоара пред Макдоналдс. Това място на Гратоит Авеню представлява малък модел на света според гурутата на „новата икономика.“ Ресторантът на Макдоналдс там се намира на улица, на която всички къщи са с обковани прозорци и врати, а една от тях бе прясно опожарена и все още димеше. Това е кварталът, в който самозваният „добър корпоративен гражданин“ и „добър корпоративен съсед“ „помага“ на изстрадалата общност там. Макдоналдс не само че не помага, ами с присъщата си капиталистическа алчност и злоба бе принудил работниците си, едни от малкото останали хора в този квартал, да дерат гърлата си в пет сутринта насред проливния дъжд.

Този показателен епизод от „новата икономика“ припомня един не чак толкова нов, но доста уместен за ситуацията текст, в който Фридрих Енгелс твърди, че капиталистическият вампир не пуска жертвата си „докато е останал и един мускул, сухожилие или капка кръв за експлотация.“xvi Разбирайки, че нито Американският конгрес, нито отегчителният напоследък консерватор Барак Обама, могат да ги спасят от капиталистическия вампир в лицето на Макдоналдс, десетина от работниците в ресторанта на Гратиот Авеню един след друг се присъединиха към шумната тълпа отвън. Сякаш пречистени и осветени от дъжда, работниците се ентусиазираха и поеха ръководството на протеста. Някои взеха високоговорителите и започнаха да създават свои песни и да допълват традиционните профсъюзни скандинарания. Когато дадох на една от работничките гланциран лозунг предварително приготвен от SEIU, на който пишеше „Ние струваме повече!“, тя го обърна на обратно и с маркер написа на празната му страна: „Искам си парите които заслужавам. Не мога да си изхранвам бебето.“ Така след вече час редиците на протестиращите се увеличаваха и работниците сами водеха протеста докато учудени ранобудни клиенти отминаваха Макдоналдс, пропускайки рутинната си спирка за закуска. Но дори и малцината, които все пак решиха да пресекат линията на протеста и да си поръчат храна, бяха подложени на дълго чакане, тъй като само мениджърите се мъчеха да поддържат ресторанта отворен.

Но това, което привлече вниманието на пресата, започна да се случва, когато управата на Макдоналдс реши да повика работници, които не са на смяна, за да заменят протестиращите. Когато вече около десетина от работниците на сутрешната смяна се бяха присединили към протеста, мениджмънтът на този Макдоналдс извика няколко други да ги заменят. Най-забележителният и ключов момент на стачката обаче се случи, когато тези нови попълнения на Макдоналдс бяха разубедени един по един от стачкуващите им колеги да не ходят на работа. След като и тези работници се присъединиха към стачката, Макдоналдс на Гратиот Авеню бе принуден да преустанови работа. Това бе сериозна победа, тъй като в САЩ Макдоналдс работи 24/7 и затваря врати само на Коледа и Деня на благодарността.xvii

След тази акция, групата, в която участвах се премести от ресторанта на Макдоналдс на Гратиот Авеню до ресторанта „Лонг Джон Силвър“, намиращ се на прословутата „8 миля“ в Детройт. Лонг Джон Силвър е верига от ресторанти която принадлежи на корпорацията Yum! Brands, Inc., която е собственик и на веригите ресторанти Пица Хът, Кей Еф Си и Тако Бел.

Местоположението на този ресторант също бе на депресиращо място. Той е разположен на входа на един от многото огромни „трейлър паркове,“ които се намират на булеварда наречен „8 миля.“ Точно в един от тези паркове на „8 миля“ в Детройт израства и небезизвестниятамериканския бял рапър Еминем. В много от песните си, както и в известния едноименен филм (8 миля, 2002г.), Еминем пее за бедността и трудния живот в американските трейлър паркове. „Трейлър парковете“ са мобилни домове или един вид квартали, в които хората живеят в каравани. За разлика от така наречените гета и райони с общински жилища, където населението се състои предимно от афро-американци, трейлър парковете са населени почти изцяло от бели и бедни американци. Това всъщност е групата от хора, които и либерали, и консерватори обичат да наричат „бял боклук“ (white trash) или „трейлър боклук“ (trailer trash).

Второто стачно действие, в което взех участие в този ден също показа успешното взаимодействие между синдикати и работници в ресторантите за бързо хранене. За разлика от Макдоналдс, Лонг Джон Силвър не работи 24/7 и обикновено отваря врати в 10 сутринта. Но това не се случи на 10 май, 2013г.. В този ресторант солидарността на работниците бе също толкова силна, колкото тази на работниците от Макдоналдс на Гратиот Авеню. Още предишната вечер целият персонал на ресторанта бе решил да нощува заедно в един от домовете на работниците. На другия ден, малко преди десет сутринта всички работници на Лонг Джон Силвър пристигнаха като едно цяло и се присъединиха към тълпата пред ресторанта. За разлика от ресторанта на Макдоналдс, мениджмънтът на Лонд Джон Силвър дори не опита да отвори врати и по този начин стачката напълно затвори ресторанта за целия ден.

Синдикатите не само осигуриха добрата организация на тази акция, но подкрепата им се състоеше и в това, че стратегически предотвратиха ненужни стълкновения с полицията. Още преди групата от около 100 човека протестиращи да се събере пред Лонг Джон Силвър, четири полицейски патрулки с осем полицая и две К-9 кучета бяха заели позиция на паркинга на ресторанта. SEIU и техните адвокати добре познават буржоазната същност на американското трудово законодателство. В деня преди протеста, адвокат на синдиката припомни на присъстващите, че законите за труда в САЩ са писани за собствениците, а не за работниците. Затова, той апелира за дисциплина и подчерта, че е важно да не се блокират отбивките за коли към ресторантите. Предотвратяването на влизане на коли и клиенти е един от най-лесните начини ресторантите за бързо хранене да започнат не само съдебно дело, но дори и да предизвикат незабвно разпореждане за спиране на стачката.

Това колко бе ценнен съветът на адвокатите на SEIU стана ясно след като се разбра, че единствената цел на полицаите пред Лонг Джон Силвър не бе сигурността на протестиращите, а успешната циркулация на капитал. На няколко пъти полицаи излизаха заплашително от колите си и предупреждаваха тези, които са пристъпили входната улица към ресторанта, да се отдръпнат. В един от случаите, младо момиче, което в момента не участваше в акцията, а разсеяно говореше по телефона си, бе пристъпила линията с не повече от 2-3 сантиметра. Това бе достатъчен повод един от полицаите да излезе от колата и грубо да я дръпне встрани. Когато към 10:15 сутринта полицаите разбраха че мениджмънтът е решил въобще да не отвори, и четирите патрулки напуснаха паркинга на ресторанта, въпреки че протеста бе в разгара си. С други думи репресивният апарат на държавата разбра, че главната му функция да пази движението на капитала бе за момента неизпълнима и напусна мястото.

В този ден, стачните действия кулминираха в късния следобед с голяма демоснтрация пред ресторант на Макдоналдс, който се намира в центъра на Детройт. Шествието не само затвори още един ресторант за бързо хранене, но и блокира за около час движението в сърцето на Детройт. Като успя да събере и организира на едно място всички протестиращи, SEIU показа отново значението на синдикатите в организрането на работници в икономиката на услугите.

 
Изводи от протестите в Детройт

Икономиката на услугите е вече факт и в България. Кратка разходка в Перник, един от най-индустриалните градове в миналото, където Кауфланд и Лидл се издигат върху основите на бивши заводи и леярни, показва тази промяна и у нас. Това, което обаче не се е променило от началото на прехода, е изтърканото разбиране за синидкатите и профсъюзите. Крайно време е, когато чуем думите „синдикат“ или „профсъюз“, да не ни изплува пред очите брадата на Константин Тренчев. Напротив, трябва да мислим за работническите организации не като отживелица или пречка, а като средството за подобрение на ниския стандарт на живот в страната. Не без причина най-страшният кошмар на Макдоналдс и други корпорации е организирането на работнически синдикати. Но има и редициа други причини, поради които синдикати и профсъюзи могат да са от полза в България.

Стачката в Детройт доказа колко ефективни могат да бъдат синдикатите при организацията на демонстрации. С капацитета им да организират и координират комуникацията между голяма група от хора, синдикатите биха могли да играят водеща роля в ерата на протести, в която се намираме. Това се вижда днес и в съседска Турция, където само с решението си да обявят обща стачка, синдикатите вече променят динамиката на конфликта между популярно движение и авторитарно, неолиберално правителство.

Това, което много хора биха се съгласили, че беше недостатък на протестите в България тази зима, е точно липсата на добра организация, ефективно канализиране на народния гняв, както и дисциплинирането на агресивните индивиди. Синдикалната организация може да помогне за превъзмогването на тези проблеми по време на протести. Например, срещите, демонстрациите и протестите на синдикатите винаги започват с политическа реч (или песен) и завършват пак с такава. Не само инфраструктурата на синдикатите, но и техният исторически афинитет към използването на словото като оръжие за масова организация може да е от важно значение за канализрането на изискванията и гнева на народа. Нека да не забравяме какво казва древногъцкият реторик Изократ: „Няма човешка институция, която да не е съзададена с помощта на силата на словото.“. Освен комуникацията и организацията, дисциплината е друг елемент който би помогнал по време на протести. По време на акция синдикатите винаги опитват да избегнат ненужно насилие и агресия по улиците. По тази причина, протести организирани от тях могат да предотвратят, или поне да намалят шанса за опорочаване на процеса на промяна само заради група фашизирани лумпени.

Синдикатите могат да служат като пространства за политическо образование. Според наблюденията ми, малко от статчкуващите работници в Детройт показаха, че имат опит в колетивни борби за права и равенство. Стачката на 10 май определено бе тяхната солидна първа стъпка и ако успеят да сформират собствен синдикат, това политическо образование не съмнено ще продължи. Още повече един истинкси профсъюз или синдикат създаден от самите работници може да възвърне вярата в политиката и демократичното управление, нещо, което партиите напоследък само унищожават. По време на стачката в Детройт, не видях нито един зов за помощ към Обама или който и да било политик или политическа институция. Напротив, един от организаторите на стачката сподели, че един от начините да мотивират работниците да излезнат на стачка бил да ги попитат дали искат те сами да реагират сега или да изчакат Американския конгрес да увеличи минималната заплата. Това не е учудващо след като напоследък множество анкети показват че само 30% от населението на държавата, която обича да се нарича „символ на демокрацията,“ има доверие на Американския конгрес. Такъв е случаят и в България, където доверието към политическите партии е разбираемо ниско. По тази причина, създаването на истински демократични синдикати може да помогне за връщането на вярата в политическото, нещо, което необходимо в борбата срещу неолиберализма.

Освен гореспоменатите елементи, организирането на нови профсъюзни организации и синдикати може да има позитивен принос и за етническите взаимоотношения в България. Това, което SEIU демоснтрира със стачката в Детройт по-специално, но и като цяло, е способността да обедени в исканията си мъже и жени от различни етнически групи. В Детройт, този етнически разнообразен синдикат успя да помогне с организацията на работници главно от афро-американски произход, много от които бяха жени и/или майки. Наред с тях обаче протестириха и бели американци от бедните трейлър паркове, както и нови имигранти. Тук трябва да се отбележи, че на ниво законодателство, SEIU прави сериозни опити да промени имиграционните закони, които оставят без основни човешки права много испаноговорящи работници, които са в САЩ без документи. По този начин SEIU опитва да превъзмогне расизма в САЩ и да обедини работниците в борбата им за по-добър живот.

Въпреки, че етническите взаимоотношения в България не са толкова трудни колкото в САЩ, определено в последните години нещата в тази сфера се влошават. Всъщност, според професор Антония Желязкова, повишаването на расизма в нашето общество не е отделено от спада с 58% в членската маса на синдикатите в България от 1990г. насам. Точно в публичната сфера на синдикатите, етническите въпроси отстъпват на главния проблем: борбата с бедността.xvii Това е още една важна причина, поради която трансформирането и съживяването на синдикално движение в България може да бъде от полза за трудещите се у нас.

Бележки

i Ned Resinkoff, “Largest Fast Food Strike Yet as Workers Walk Out in Michigan,” MSNBC , 10 Май, 2013, http://tv.msnbc.com/2013/05/10/detroit-experiences-what-may-be-largest-fast-food-strike-yet/

ii„Detroit Loses a Staggering 25% of Its Population in a Decade,” CNN, 23 Март, 2011,http://edition.cnn.com/2011/US/03/22/michigan.detroit.population/index.html

iii„Detroit (city) Michigan,” United States Census Bureau, http://quickfacts.census.gov/qfd/states/26/2622000.html

ivФордисткият модел се характеризира със стандартизация на проиводството и със сравнително високото заплащане, което позволява на работниците да консумират това което произвеждат, например автомобили Форд.

v„Detroit Loses a Staggering 25% of Its Population in a Decade,” CNN, 23 Март, 2011,http://edition.cnn.com/2011/US/03/22/michigan.detroit.population/index.html

vi„Employment for the Largest Occupations in the Private Sector and in the Government, May 2012,” US Bureau of Labor Statistics, http://www.bls.gov/oes/2012/may/owner_employment.htm

viiSteve Neavling, Fear of Art Sale Sparked by Detroit Emergency Manager Asking for Appraisal, Reuters, 24 Май, 2013, http://www.reuters.com/article/2013/05/24/us-usa-detroit-art-idUSBRE94N05L20130524

viii Friedrich Hayek, New Studies in Philosophy, Politics, Economics, and the History of Ideas, (London: Routledge & Kegan Paul, 1978), 117.

ix„Перник е най-лош град за живеене в България за 2010г.“ ZaPernik.com, 15 Ноември, 2010, http://www.zapernik.com/obshtestvo/pernik-e-nai-losh-grad-za-jiveene-v-bulgariya_5308//

x“Post-Apocalyptic, Zombie Films Boon for Detroit’s Economy,” The Dependent, 21 Януари, 2010,http://thedependent.org/post-apocalyptic-zombie-films-boon-for-detroit

xi„Employment for the Largest Occupations in the Private Sector and in the Government, May 2012,” US Bureau of Labor Statistics, http://www.bls.gov/oes/2012/may/owner_employment.htm

xiiMichael Fletcher, “Fast-Food Workers in Detroit Joining a Growing Wave of Walkouts Over Wages,” The Washington Post, 10 Май, 2013,http://articles.washingtonpost.com/2013-05-10/business/39152286_1_job-growth-job-losses-fast-food-restaurants

xiii“Working Moms are Now Main Breadwinners in a Record 40 Percent of US Households with Children,” The Washington Post, 28 Май, 2013, http://articles.washingtonpost.com/2013-05-28/politics/39588616_1_single-mothers-breadwinners-21-percent

xivSteven Greenhouse, “Union Membership in U.S. Fell to a 70-Year Low Last Year,” 21 Януари, 2011, http://www.nytimes.com/2011/01/22/business/22union.html?_r=0

xv“A Closer Look Inside Labor’s Fastest –Growing Union,” SEIU.org, http://www.seiu.org/a/ourunion/a-closer-look-inside-labors-fastest-growing-union.php

xvi Friedrich Engels, Die Englische Zehnstundenbill, цитиран в Karl Marx, Capital Vol.1 (London: Penguin Classics, 1990), 416.

xvii Не всички ресторанти на Макдоналдс затварят врати на тези празници и работят през всички дни на годината.

xviii Antonia Zhelyazkova, “Racism in Post-Communist Bulgaria and Trade Union Responses,”
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile