Докато авторитаризмът хвърля сянката си върху модерните либерални демокрации, Растко Мочник разпознава две форми на неофашизъм в Словения: културна и технократска. Каква е причината за появата им? Каква социална динамика стои в тяхната основа?

Вглеждането в едновременната поява на фашистки елементи в сегашните общества позволява да се разбере, че фашизмът произтича не от „злото” или от „липсата на просвещение”, а от логиката на обективния исторически процес и от вътрешните напори и напрежения. Следователно борбата срещу съвременния фашизъм трябва обезателно да се води на това обективно ниво: чрез адресирането на измененията в историческата структура и процесите, които тази структура „автоматично” генерира. Моралистките кампании, насърчаването на толерантността и други не могат да са ефективни, защото те не отчитат историческите причини. Те водят само до объркване и отклоняване на вниманието, а доста често спомагат или дори въвеждат процесите, причиняващи сегашните фашистки практики. Във въпросните моралистки кампании, провеждани на правителствено или на европейско ниво, може да се забележи авторитарния елемент, присъщ на настоящата либерална политика. При демокрацията народът би следвало да казва на управляващите какво да правят; но сега управляващите дават указания на народа за това какво да прави, мисли и чувства, както и относно това какво е добре за него.
Пълният текст ...

Публикуваме превод на статия на Зигмунт Бауман, написана специално за анархисткия журнал за теория и действие Occupied London.

Градовете, конкретно мега-градовете като Лондон, са сметища, в които се натрупват проблемите на глобализацията. Те са и лабораториите, в които се експериментира, тества и (надявам се, надявам се...) развива изкуството да се живее с тези проблеми (но не и с решаването им). Най-значимите следствия от глобализацията (разрива между власт и политика, прехвърлянето на предишната роля на политическата власт към пазара, а и още по-надолу – към индивидуализираните политики-на-живота [life-politics]) вече са детайлно описани и анализирани. Затова, ще се огранича до един аспект от глобализационния процес, твърде рядко поставян в контекста на парадигмалната промяна в изследванията и теорията на културата, а именно - променящите се модели на глобалната миграция.

Пълният текст ...

Наближващите избори във Венецуела за пореден път започват да вълнуват американските медии и политически среди. Макар в момента републиканци и демократи да твърдят, че имат дълбоки различия и да описват Мит Ромни и Барак Обама като представители на два коренно различни модела за американското общество, предстоящите избори във Венецуела (7 Октомври 2012г.) отново демонстрират, че либерали и консерватори имат и някои допирни точки. Враждебността към венецуелския президент и кандидат на Обединената социалистическа партия на Венецуела (PSUV) Уго Чавес се споделя дори от противополюсни медийни личностти като Джон Стюърт, едно от най-разпознаваеми съвременни лица на американския либерализъм и водещ на The Daily Show (Comedy Central), и Бил О’Райли, крайнодесния водещ на The O’Reilly Factor (Fox News). Всъщност отявлената им опозиция срещу „диктатора” Чавес, както и безрезервната им подкрепа към политиката на Израел са може би единствените теми, по които тези две разнородни личности достигат пълно съгласие.ⁱ Но докато демократи и републиканци в САЩ са обединени в позицията си към Уго Чавес от 1998г. година насам, Венецуелските президентски избори тази година поставят лявото пространство, както в Северна Америка, така и по целия свят, в една немалка дилема. В България пък не само предстоящите избори във Венецуела, но и Латинска Америка като цяло представлява „периферна тематика” в медийната среда.ⁱⁱ Това е жалко, защото тази част на света предлага едно много по-различно развитие на демокрацията след края на Студената война от това, което наблюдаваме у нас. Макар че социалните процеси в Латинска Америка, и по специално във Венецуела, съдържат редица противоречия, които смущават дори хора с леви виждания, българската публика би могла да научи много от съвременната история там.

Пълният текст ...

Понятието „общи блага”[1] - стоки и услуги, които се управляват от и служат на интересите на общността, която ги произвежда – отново привлича вниманието на европейските социални движения. Различни теоретици и учени подхванаха с нова сила дебата за това кои са тези блага, организации се захванаха да ги бранят, а тази година в малък частен колеж в Торино, Италия, дори беше създадена „Европейска харта на общите блага”[2]. В последно време Италия е най-добър пример за успешно и положително връщане на темата за общите блага и в партийната политика, и в социалните движения. След референдума, който спря приватизацията на водните услуги, италианците заговориха и за културата като за общо благо. Редица държавни театри в цялата страна бяха окупирани и реорганизирани. Актьори и сценични работници започнаха да ги управляват хоризонтално и безплатно в имено на гражданите. За първи път това се случва в Teatro Valle, първият обществен театър в Рим, който е окупиран от юни 2011, но неговият пример е последван от театри в Милано, Неапол и други градове. В редица европейски държави, като Австрия и Германия, на преден план също излиза въпросът за водата, а в други – за подслона на бездомни и хора в неравностойно положение и мигранти (Испания, Франция). Към борбата за общи блага, този път дигитални, спада и пан-европейската кампания срещу споразумението ACTA, засягащо правата върху интелектуалната собственост, против което протести се проведоха и по българските улици. Пълният текст ...

Pussy riot: етика, политика и нови дисиденти?