Специфичният срив на всяка една от социалистическите държави е в пресечната точка на две сили: от една страна противоборства вътре в господстващите класи и, от друга, противоборства между господстващите и подчинените класи. Двете взаимно се подхранват по различни и сложни начини. В едната крайност е унгарското разрушение, до голяма степен режисирано отгоре, а в другата – масовото надигане, което предизвика срива на ГДР и Чехословакия. Свалянето на режима на Чаушеску беше свързано с открита гражданска война, но също така беше и замислено отгоре. Всеки срив бе дълбоко повлиян от другите, свръхдетерминирани от Съветския Съюз. Опитвайки се да проумеят тази изключително драматична и неочаквана последователност от събития, коментаторите ги свеждат до един принцип: копнеж за демокрация, омраза към комунизма, икономически упадък; докато тя може по-добре да бъде разбрана като резултат от взаимодействието на различни играчи в рамките на едно транснационално политическо поле. Мен обаче повече ме занимават възможностите, които сривът на комунизма отвори и как те бяха пометени в една пазарна еуфория. Ще онагледя някои от тези възможности чрез моя личен опит.

Пълният текст ...

1. Паникьосани от скорост

(Нео)либералите и християндемократите бълнуват хиперинфлация и народен съд. Тревогата се люшка между дестабилизацията на икономиката така, сякаш тя не е феодална, и лелеяното от управлянизиращите ни завръщане на напарфюмирания от историята спасител-приватизатор. Още малко и народът ще излезе виновен за спекулациите с борсови облигации. За което му се полага съд още преди той да е установил самия народен съд. По-страшна от него е само невидимата ръка на капитала, но в света на (нео)либерализма единственото политически легитимно тъждество е това между неврополитиката и финансиализацията.
Оста комунисти-социалдемократи се впечатлява от способността си да говори политически език на народа, след като е осъществила цялата възможна логорея на неолиберализма и не остави нищо за последния. Блянът „власт на народа” е скрит толкова дълбоко, че политизацията му от народа го прави невъзможен в публичната им лексика. Страхът от бумерангов ефект надделява и червените сили се завръщат в статуквото на критиката на статуквото, изтрили от колективната си памет критиката на критическата критика. В този почервенял до синьо свят единственият останал съсирек парализира кучето на Павлов вътре в самия комунист. Светлина, смърт... нищо не се вижда, комунистите пак са забравили да умрат. Пълният текст ...

Тези дни се говори много за Монополите. Народният гняв, а преди него различни партийни централи, диагностицират болестта на съвременната българска ситуация, като "овладяването на икономиката от Монополите”. Фигурата на Монополите стана адресатът на масово социално недоволство, без прецедент от последните години, довело в крайна сметка и до оставката на правителството на Бойко Борисов.

Казват ни, че не монополите са свидетелство, че не сме се отърсили още от командната икономика на социализма. Стоим още с един крак в миналото. Частник е българина, брате, ама не дотам. Ако въведем истинска конкуренция между ЕРП-тата, то всичко, заради което днес хората са на улиците, ще се оправи. Лесно е да проверим дали това е така. Либерализацията, приватизацията и опитите за въвеждане на конкуренция в комуналните услуги вече са се случили на други места. Още от началото на 90-те. И вече имаме резултати, спрямо които да отсъдим за реалните последствия от тази политика. Пълният текст ...

    


…или за всенародните протести

I. Връщането на травмата

Сметката: симптом на потиснатия опит от логиката на либералния капитализъм.

Според психоанализата, човешката психика фунционира така, че гарантира целостта и здравето си чрез потискане на разни особено травматични моменти от живота (напр. загуба на близък, любовна раздяла, преживяно физическо насилие и т.н.). Потискането обаче не може да е тотално и понякога отслабва хватката си. Споменът за травмата може да се върне по време на сън или в ситуация, която отключва механизма на потисната травма. Сметките за ток от последния месец отключиха потиснатия симптом от травмата на вече над 20-годишния Преход към либерална демокрация и капитализъм.

След народните протести, провокирани от последните сметки за ток, вече нищо няма да е същото. Безпрецедентната масовост, включването на хиляди протестиращи от десетки градове в България продължава повече от десет дни. Мащабите и значимостта им разтърси из основи обществено споделените политически опорни точки. Никой не може да си позволи да оспори справедливостта на гнева, породен от бруталната неспособност на огромна част от населението да продължи да заплаща за основни битови нужди. Ужасяващият сблъсък с Реалното в Сметката провокира и опит за самоубийство, възрастен човек си преряза вените след като я видя. Пълният текст ...

I. Откраднатото удоволствие

Последните дни бяха маркирани от покушението срещу Ахмед Доган. То провокира масови интерпретации на случващото се, мобилизирайки дълбоките находища от национални фантазмени богатства. Най-интересни бяха спонтанните приложения на въпросните ресурси за целите на гражданското разследване на случая. Като най-впечатляващите и показателните са следните двe преплитащи се фантазии:

A) Покушението е плод на “задкулисен сценарий”.
Б) Пишман-убиецът бе не само пребит, но и изнасилен анално на подиума.

Важно е да се отбележи, че тези две тропи се споделят и отляво, и отдясно. Несъзнаваната фантазия успя да пропука съзнателния его-дискурс “Ние не сме расисти, инцидентът беше между турци, ние само искаме справедливост” [1]. Но по-какво съдим, че си имаме работа с (расистка) фантазия?
За психоанализата расизмът представлява фантасмагоричен сценарий на начина, по който Другият организира своя jouissance. (Jouissance e френската дума за това амбивалентно удоволствие, граничещо със страдание. Типичната ситуация, която французите описват с тази дума е оргазмът: винаги омаломощяващ, завършващ със смъртническо треперене и прескачащ границата на удоволствието, когато става непоносимо, боли и казваш “стоп”.) Jouissance-ът на Аза, според психоанализата, винаги принадлежи на Другия. Причините са структурни, но няма да се впускаме сега в обяснения защо. Само ще дадем малко примери за артикулация на идеята, че Другият се кефи за наша сметка: Пълният текст ...

Лицемерие е да се атакува предходната система като общество на страха и при това да откажем да признаем, че капитализмът и неговата  либерална демокрация не предоставиха освобождение от страха за голяма част от населението в един важен период от техния живот.

Ще започна с една тавталогия: страхът е нещо страшно. И, разбира се, за да може едно човешко общество да бъде и човечно общество, то трябва да работи за минимизирането на това страшно нещо. Страхът не може да изчезне изцяло, тъй като съществуват и биологични, и естествени причини, които го предизвикват и за тях малко може да се направи. Но съществува и страх, предизвикан от обществени причини, от доминантния вид междучовешки отношения в едно общество, а във връзка с това може и трябва да се направи нещо. Ако целта на човешките същества е да създадат по-хуманна среда за себе си и останалите.

Пълният текст ...

Препубликуваме статията от в. Труд

Ако днес съществуват политически субекти, които оперират с идеи - при това политически - то те не са обявените извън закона революционери на 19-и век, нито са предварително примирилите се бунтовници на 20-и. Всички политически идеи на прогреса днес са леви, невъзможни и непредставени.

"Новото" и "лявото" нямат територия, държава, националност, споделен език. Защото всяка идея на прогреса е виртуална (утопия, остров, плаващ в неизвестността кораб) и оттук неизчерпаема. Защото тези идеи идват от царството на невъзможността, мечтите и надеждите, а не от затворите на възможното и реалността. Невъзможността е онази стара категория, която води до прогрес. Царството на очевидното и апологията на реалността са десен проект. Както и фарсът да се прави политика от икономика - един цял континент, Европа, доказва това. Пълният текст ...

Докато авторитаризмът хвърля сянката си върху модерните либерални демокрации, Растко Мочник разпознава две форми на неофашизъм в Словения: културна и технократска. Каква е причината за появата им? Каква социална динамика стои в тяхната основа?

Вглеждането в едновременната поява на фашистки елементи в сегашните общества позволява да се разбере, че фашизмът произтича не от „злото” или от „липсата на просвещение”, а от логиката на обективния исторически процес и от вътрешните напори и напрежения. Следователно борбата срещу съвременния фашизъм трябва обезателно да се води на това обективно ниво: чрез адресирането на измененията в историческата структура и процесите, които тази структура „автоматично” генерира. Моралистките кампании, насърчаването на толерантността и други не могат да са ефективни, защото те не отчитат историческите причини. Те водят само до объркване и отклоняване на вниманието, а доста често спомагат или дори въвеждат процесите, причиняващи сегашните фашистки практики. Във въпросните моралистки кампании, провеждани на правителствено или на европейско ниво, може да се забележи авторитарния елемент, присъщ на настоящата либерална политика. При демокрацията народът би следвало да казва на управляващите какво да правят; но сега управляващите дават указания на народа за това какво да прави, мисли и чувства, както и относно това какво е добре за него.
Пълният текст ...

Публикуваме превод на статия на Зигмунт Бауман, написана специално за анархисткия журнал за теория и действие Occupied London.

Градовете, конкретно мега-градовете като Лондон, са сметища, в които се натрупват проблемите на глобализацията. Те са и лабораториите, в които се експериментира, тества и (надявам се, надявам се...) развива изкуството да се живее с тези проблеми (но не и с решаването им). Най-значимите следствия от глобализацията (разрива между власт и политика, прехвърлянето на предишната роля на политическата власт към пазара, а и още по-надолу – към индивидуализираните политики-на-живота [life-politics]) вече са детайлно описани и анализирани. Затова, ще се огранича до един аспект от глобализационния процес, твърде рядко поставян в контекста на парадигмалната промяна в изследванията и теорията на културата, а именно - променящите се модели на глобалната миграция.

Пълният текст ...

Наближващите избори във Венецуела за пореден път започват да вълнуват американските медии и политически среди. Макар в момента републиканци и демократи да твърдят, че имат дълбоки различия и да описват Мит Ромни и Барак Обама като представители на два коренно различни модела за американското общество, предстоящите избори във Венецуела (7 Октомври 2012г.) отново демонстрират, че либерали и консерватори имат и някои допирни точки. Враждебността към венецуелския президент и кандидат на Обединената социалистическа партия на Венецуела (PSUV) Уго Чавес се споделя дори от противополюсни медийни личностти като Джон Стюърт, едно от най-разпознаваеми съвременни лица на американския либерализъм и водещ на The Daily Show (Comedy Central), и Бил О’Райли, крайнодесния водещ на The O’Reilly Factor (Fox News). Всъщност отявлената им опозиция срещу „диктатора” Чавес, както и безрезервната им подкрепа към политиката на Израел са може би единствените теми, по които тези две разнородни личности достигат пълно съгласие.ⁱ Но докато демократи и републиканци в САЩ са обединени в позицията си към Уго Чавес от 1998г. година насам, Венецуелските президентски избори тази година поставят лявото пространство, както в Северна Америка, така и по целия свят, в една немалка дилема. В България пък не само предстоящите избори във Венецуела, но и Латинска Америка като цяло представлява „периферна тематика” в медийната среда.ⁱⁱ Това е жалко, защото тази част на света предлага едно много по-различно развитие на демокрацията след края на Студената война от това, което наблюдаваме у нас. Макар че социалните процеси в Латинска Америка, и по специално във Венецуела, съдържат редица противоречия, които смущават дори хора с леви виждания, българската публика би могла да научи много от съвременната история там.

Пълният текст ...