cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Публикуваме превод на статия от La Marea

"Искам да апелирам към ангажираността ви с платформата Podemos отвъд настоящите избори за Европейски парламент. Искам да сте част от и ангажирани с нея. В този текст излагам мотивите си."

Европейските избори от 25М идват в момент на едновременно крайно недоволство от европейските институции и от поредица национални правителства, защото са отдалечени от хората, не са представителни, а в понякога даже никой не ги е избрал. Тези институции все по-открито се поставят в услуга на елитите и големите корпорации, в унисон с неолибералния капиталистически модел, който води до това, че разликите между най-заможните и тези, които разполагат с най-малко се изострят, завличайки все повече хора и семейства към социална изолация. Тази ситуация придобива особено драматични нюанси в държавите от Южна Европа, управлявани от правителства последователи на бюджетните съкращения, наложени от твърдото ядро на ЕС и Тройката. Като резултат ставаме свидетели на крайни феномени като детско недохранване или увеличаващия се брой семейства страдащи от енергийна бедност. За да довършим картината, маргинализацията и гражданското отдръпване от това, което представлява Европейският съюз се канализира от открито ксенофобски и крайно десни движения и партии, подкрепата за които не спира да се увеличава. Тази панорама не се различава от една дистопия и напомня за не толкова далечното минало. Възрастни хора, ровещи в кофите за боклук, болни струпани в коридорите на болниците, семейства, които не могат да включат отоплението през зимата. Тъжни, изключително тъжни образи, с които живеем в тази тъжна и стара Европа.

В Испания се сблъскват две кризи – икономическата (с един изчерпал се модел) и политическата (с институции окончателно изгубили авторитета си). Под всичко това лежи кризата на морала и стойностите, проникнала по-дълбоко, отколкото изглежда. Печалбата и далаверата на всяка цена, индивидуализмът, „да се спасява, който може“ и моралният релативизъм са представени като фундаментални принципи без маска, и то не само от страна на елита. Ситуацията на социална спешност, която осъжда на маргинализация увеличаващ се брой хора, прави все по-малко търпим режима, чийто основни показатели са монархията и две управляващи партии, за които са вътрешно присъщи корупцията, злоупотребата, лъжите и които са се поставили в услуга на енергийните и финансовите олигополии. Най-общо в услуга на „чистокръвния испански капитализъм“ и във вреда на мнозинството граждани.

Въпреки пророчествата за съвземане и възстановяване на общото благосъстояние, измамата на тази система вече е трудно да бъде поддържана. Имайки предвид и неблагоприятното развитие на световната икономика, което ускорява процеса, режимът, с цел спечелване доверие, но без да представлява реална алтернатива, е в състояние да се опита да се реформира, за да не се налага да се промени. В този контекст се оказва крайно необходимо да бъде намерен отговор, който да сложи край на тази система като обедини силите на всички борещи се фронтове и конституира основите на една нова система. Но пред какво се оказваме изправени? Пред това, че тези, от които се очаква да ръководят този процес в страната не са в състояние да мобилизират мнозинството от хората, които страдат и чието достойнство като граждани ден след ден бива унищожавано.
Трудно е тези хора да повярват в йерархични и вертикални организации, чийто членове са капсулирани в черупките си от десетилетия, прекалено отдалечени от всякакъв борбен и последователен активизъм. Които не предлагат вдъхновяващ проект. Такъв, в техните рамки, не е възможно да бъде включващ и да доведе до преодоляването на настоящия режим. По-скоро изглежда сякаш искат да подпомогнат за реформирането му отвътре обвързвайки се с предполагаемите “прогресивни“ основи на същия. По отношение на големите синдикати може само да се каже, че, въпреки че разполагат с борбени членове с позиция, за съжаление от тях не може да се очаква много. Какво може да се очаква от едни бюрократизирани върхушки, които са довели организациите си до състояние на зависимост от сдържано отпусканите субсидии от страна на публичната администрация, за да може същата да си затвори очите на изразходването на средства, което радикално се различава от причината поради която са били дадени?

От друга страна, съществува голямо многообразие от малки партии и организации с отворени и откровено революционни програми, чиито предложения за това как трябва да протече този процес, както и ролята, която искат да играят в него, прави почти невъзможно създаването на общ блок със способност за постигане на резултат.

В този смисъл бих искал да споделя едно мое размишление относно “Походите на достойнството“  (las Marchas de la Dignidad), в които имах привилегията да участвам през изминалия месец март. За мен беше чест да се запозная с толкова нормални хора. В много от случаите намиращи се в критично положение, но с ясното съзнание, че желаят да се ангажират докрай в борбата за радикална промяна на сегашното състояние на страната, и то на всяка цена. Всички те искаха ясно да заявят, че никой не може да ни отнеме достойнството като граждани и че можем да се стремим към една система, която да е в услуга на нуждите на мнозинството. За тези борбени хора нямаше съмнение, че се пада на тези “отдолу“ да си “скъсат гръбнака“, за да преобърнат ситуацията. Една дълготрайна мобилизация, вървейки, тръгвайки от много начални точки и с подкрепата на многобройни организации, при срещата си в Мадрид на 22 март можеше да означава само “преди и след“ в тази борба. Един удар с чукчето, нов зов в съзнанията след 15М. Това си мислехме всички.

Разбира се, че тези партии, организации и колективи имат много различни традиции, идеология и поглед към света, и без съмнение това многообразие е обогатяващо. Приемаше се като факт, че всички споделяха общите цели на мобилизацията, но се оказахме пред една неприятна изненада, когато се установи, че много от тях също подкрепяха идеята за йерархична организация, управлявана отгоре надолу. Т.е. организация с лидери, които начертават стратегията и активисти-изпълнители, които я изпълняват без възражения, без значение дали са съгласни или не, без възможността да се включат във взимането на решения, а понякога дори  без да знаят какво се решава. “Лидери“, убедени че само те познават правилния път, чиято претенция в много случай е просто да подчинят другите на собствената си представа за борбата, за необходимите стъпки, включително в собствените си идеологическите принципи. Щом гладкото функциониране на една единствена организация, ръководена по този начин е съмнително, то нека си представим какво би последвало ако претенцията ни е да функционираме така - като единствена група или координатор на много различни групи и колективи. Резултатът би бил подобен на това, което се случи с 22М – грандиозна мобилизация с потенциал за промяна на нещата, която обаче остава тъжно пропиляна. Един проект, колкото и точен и искрен да е, може да се провали, ако не се подкрепя и подготвя от основата. Да се надяваме, че в най-добрия случай опитът ще послужи на въпросните лидери да осъзнаят, че с идеята за вертикална организация на борбата не се стига доникъде. Сектанството пречи на напредъка, а изграждането на обществената сила изисква от социалните движения да участват във взимането на решенията. Също така информацията и предложенията трябва да циркулират във всички посоки. Иска ми се да разчитам на това.

По тази причина, считам за очевидно, че е необходима друга форма за правене на политика, която да въвлече и развълнува хората. Има нужда от нови организации, които да разчитат на тях, които да включват колективите и групите, и в които информацията и предложенията вървят отдолу нагоре, и отгоре надолу. Организации, чиито лидери-галванизатори, избрани чрез отворени и прозрачни процеси, са в състояние аргументирано да убеждават, като в същото време приемат предложенията, различията в критериите, както и критиките. Те трябва да са способни да предложат проект, който да развълнува социалното мнозинство и който да е плод на приноса на колкото се може по-голям брой групи и индивиди, за да стане възможно изграждането на истинска партиципативна демокрация, организираща мнозинството, в която от приоритетно значение са нуждите на хората, а не на олигополиите.  В нея икономическата демокрация ще е възможна. По мое мнение това именно е и недостига, който запълва Podemos (“Можем“).Podemos означава нещо, което се простира отвъд кандидатурата за европейските избори. Предполага убеждението, че можем да съставим отдолу мнозинство, което да промени държавата и което да съумее да превърне в приоритет нуждите на мнозинството. Означава и поемането на отговорността, че отсега нататък ще участваме в промяната. Ако това не е така, то тогава няма смисъл. Ентусиазмът и оптимизмът, на които станах свидетел през тези месеци според мен идва именно от това убеждение. От убеждението, че не трябва да се покоряваме на баналния сценарий, на пътния лист определен от до болка познатите ни, че това е пътя за излизане от тунела и че ни се представя добра възможност, която не бива да пропилеем. Че е възможно по нататъшното развитие на съзнанията и обществените сили, събудени на площадите преди вече три години. Нямаме време за губене, не можем да очакваме, че в бъдеще ще възникне втора и усъвършенствана Podemos. Реалността ни притиска.

Мнозина може би се питат: “Наистина ли можем?“ или “Как точно можем?“. Разбира се, че можем! Ще успеем, ако ежедневно последователно и организирано допринасяме за изграждането на план за преодоляване на настоящата система. Ако го правим във всички плоскости на живота си – като потребители, гласоподаватели, членове на синдикат, работници, държавни служители, еднолични търговци или предприемачи, които цялостно участват в създаването и разпределението на богатството в колективен смисъл, то тогава можем!

Каква е алтернативата? Да се предадем, стискайки палци, че икономическото и социално разложение няма да застигне и нас? Да емигрираме с перспективата да не се върнем? Просто да чакаме, докато не се окажем самите ние или някой наш близък сбутани в коридора на Бърза помощ, или в невъзможност да си платим сметката за отопление? Или пък с пенсия, която внезапно е намалена с повече от 10%? Или може би пред известието за нов конфискационен данък, чиято цел е плащането на задължения поети от нашата финансова система към немските банки? Очевидно е, че това не е пътят. Защото можем и сме длъжни да променим нещата, с участието на всички, включвайки се и организирайки се, и реално създавайки обществена сила без необходимостта от врачки, които да ни сочат в посока на поражението или “лидери“ на революционния авангард, които издава сертификати за чистотата на идеологията в очакване, че народът ще се постави в тяхна услуга, за да могат те да обявят Добрата вест. Само така можем!

Превод от испански: Венета Медарова
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile