cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

 

 Sheffield's Women of Steel, Flickr: Tim Dennell


Кризата с коронавируса разкрива, че едно друго общество е възможно. Но е спорно дали при сегашните условия то ще бъде по-добро.

Светът е в извънредно положение. Причината е Ковид-19 – вирус, за който понастоящем няма лечение. Този патоген влияе антисоциално. Единствената защита е социалното дистанциране. Спазването на дистанция и оставането вкъщи означават едно радикално отчуждение от обществения и общностен живот. Всеки може да е преносител на вируса. Поради това социалните мрежи и дигиталната комуникация трябва да заместят засега това, което обикновено се осигурява от прекия човешки контакт.

Но крие ли се в тази криза все пак някакъв шанс? Някои дебати в социалните науки, както и в публичната сфера, предполагат това. Но аз не съм привърженик на подобни оценки. Те се правят от гледната точка на вторачени в себе си, привилегировани професори с високи доходи и хубави жилища и звучат най-малкото смущаващо. Само онези, които дълго време са заемали сигурна позиция, биха могли да интерпретират затварянето като удобна възможност за забавяне[1] и отхвърляне на принудата към постоянен растеж. Обобщят ли се егоцентричните перспективи на този преситен начин на живот, те вероятно биха изглеждали цинично за всички силно потърпевши от ограниченията.

Нека бъда пределно ясен: няма нищо хубаво в пандемията и в глобалната криза, предизвикана от нея. Вместо просто да разиграваме още вариации на често повтаряната фраза за кризата като шанс, би било по-смислено да се запитаме за променящата обществото динамика на пандемията.

Епидемията е външен шок, който удря силно общества от всякакъв тип. Знаем това от анализите на Фернан Бродел. Капитализмът няма „да загине чрез ‘ендогенен’ разпад“, „само един външен удар с екстремна сила, придружаван от правдоподобна алтернатива“ биха могли „да причинят неговото рухване“, гласи прогнозата на известния историк.[2]

Такъв удар ли е настоящата пандемия? Не знаем. Ясно е обаче, че правдоподобната алтернатива на капитализма засега се очертава само в твърде бегли контури.[3] Затова е и абсолютно погрешно да приписваме на желаното от нас статуса на вероятен сценарий за бъдещето.

За да придобием усещане за политическата икономия на кризата трябва първо да разберем следното: Ковид-19 е опасен за живота. Пандемията застрашава живота на стотици хиляди,[4] превръща милиони в безработни и временно отнема важни основни права на милиарди. Само в Ломбардия – епицентърът на заразата в Европа – до 6 април от вируса официално са починали 8 656 души. Има много признаци, че реалната смъртност е много по-висока. От избухването на пандемията досега общата смъртност в региона се е повишила четири пъти. Някои учени предвиждат, че вирусът може да причини смъртта на 25 000 души в региона.[5]

Независимо че броят на жертвите остава несигурен, с пълна сила важи следното: колкото по-дълго продължава пандемията, толкова по-опустошителни ще са културните, социалните и икономическите разрушения. Без съмнение световната икономика навлиза в дълбока рецесия, която според Международния валутен фонд може да се окаже по-тежка от глобалната криза от 2007-9 г. Според оптимистичния вариант карантината ще приключи за няколко седмици. Ала дори това да е така, то страни като Германия ще трябва да се справят с намален икономически растеж, възлизащ на около четири процента от БВП. Една тримесечна карантина би могла да доведе до 20% срив в икономиката. Тогава във Федералната република би имало до 5,5 милиона души, работещи на непълно работно време. И това ще важи за една богата страна, в която, въпреки всички съкращения на социалните разходи, все още има мощна социална държава.

Там, където подобни системи за социална сигурност отсъстват или са недоразвити, последиците ще се окажат несравнимо по-тежки. Само в САЩ в рамките на седмица около шест милиона души вече са регистрирани като безработни. А данните за нивата на безработицата дори не включват милионите, трудещи се без договор и недокументираните мигранти, за които спазването на социална дистанция навсякъде по света е невъзможно.

Можем да предвидим, че най-добре справящите се с кризата държави ще са тези, които разполагат със силни здравни системи и до известна степен с устойчива на кризи социална държава. Така става ясно кой ще усети най-тежко последствията от кризата – в Европа това ще са без съмнение южно- и източноевропейските страни. Високата смъртност на заразените с коронавирус в Испания и Италия е несъмнено свързана с икономиите в сферата на здравеопазването, причинени от европейската политика за съкращаване на социалните разходи. За високата смъртност във Великобритания също отчасти е отговорна изцедената здравна система. Но все пак в тези страни, сред които и САЩ, положението е несравнимо по-добро от това в повечето от Глобалния юг.

Най-уязвим навярно е Африканският континент. Докато в Европа на 300 души се пада един лекар, съотношението в Субсахарска Африка е 5000 към 1. Само Южна Африка разполага с донякъде развито здравеопазване с 3000 легла в интензивните отделения. Милионите обитаващи бедни квартали и в известна степен страдащи от недохранване, за които спазването на социална дистанция е невъзможно, няма как да се предпазват от вируса. Ако пандемията се разрасне бързо в 54-те африкански държави, това в най-лошия случай може да коства живота на 10 милиона души[6].

Подобни катастрофични сценарии обясняват защо държавите, които могат да си го позволят, правят всичко възможно да оцелеят икономически по време на карантината. Много от икономическите истини, смятани за безспорни,  сега биват изхвърляни зад борда: таван на дълга – остаряло! Нулевите бюджетни дефицити си остават за вчера, днес държавните дългове са абсолютно наложителни! За да стабилизира икономиката си, правителството на САЩ инвестира повече от два трилиона долара. В Германия и Европейския съюз също се приемат безпрецедентни програми за публични инвестиции. Дали обаче това е индикатор за трайна промяна на икономическата парадигма?

Бърз поглед върху европейската реалност буди съмнение. Действително мнозина се питат как да оценим това, че световната капиталистическа икономика за втори път в рамките на десет години трябва да бъде спасявана с непазарни механизми. Подобни събития вече не могат да бъдат пренебрегвани като „черни лебеди“. Независимо от това обаче, политическите и икономически елити продължават да се надяват главно на бърз растеж след пандемията. В Германия близки до правителството икономисти, т.нар. „икономически мъдреци“, предсказват над 5-процентов ръст за 2021 година.

Дали това ще се случи е напълно неясно. Германия, страната „шампион по износ“,  е силно зависима от бързината, с която ще се съвземат страни като Китай и европейските ѝ съседи. Докато в Китай се забелязва слаба възходяща тенденция, то европейската вътрешна икономика буди голямо притеснение. Всъщност би трябвало федералното правителство да е извънредно заинтересовано от това най-засегнатите европейски страни да получат спешна помощ. Вместо това обаче Германия, заедно с Холандия, блокират т.нар. корона облигации. Този инструмент щеше да даде възможност на европейските държави да изтеглят общ заем от финансовите пазари с цел солидарно справяне с кризата. Фактът, че италианският премиер Джузепе Конте трябваше едва ли не да проси по телевизията и да се моли на немския народ във връзка с корона облигациите, докато правителството на Меркел обсъжда предимно носенето на маски, е само по себе си скандално.

Символичното коленичене на Конте показва нагледно, че справянето с епидемията в международен план отдавна се е превърнало в борба за бъдещо надмощие. Изпращането на помощ на Италия от Китай и Русия не са на първо място актове на международна солидарност. Целта им е допълнително да злепоставят изцяло неадекватното управление на кризата от някогашната водеща западна сила САЩ, както и да извлекат политически капитал от липсата на единство в Европейския съюз.

Трагичните провали на взимащите решения в ЕС не са само по отношение на корона облигациите. Миграционната политика ни дава нагледен урок. Средно на ден едва 30 (!) бежанци преминават външните граници на Европейския съюз. Въпреки това в бежанските лагери на гръцките острови десетки хиляди едва оцеляват при катастрофални хигиенни условия. В някои от лагерите е установено наличието на вируса. Но засега само страната-джудже Люксембург обяви, че е готова да приеме десетина непридружени младежи. Със закъснение Германия последва примера и прие 50 младежи – забележете: 50 от няколко хиляди![7] В същото време построените през 2015 година бежански убежища във Федералната република, а и на други места, стоят празни. Трудовият пазар в централноевропейските страни отново ще започне да страда от недостиг на работна ръка най-късно до края на пандемията. С тези неща наум, отношението към бежанците е равносилно на морален фалит на Европейския съюз.

Изолационната политика се дължи не на последно място и на страха от продължаващия дяснопопулистки възход. Този страх е разбираем, но в края на краищата е политически напълно нефункционален, тъй като отваря поле за действие на крайната десница. Там, където управляват десни популисти като Тръмп или крайно десни като Болсонаро, справянето с кризата се проваля. Поради противоречивото поведение на Тръмп Съединените щати се превърнаха в световен център на пандемията. Европейските страни-членки имат всички основания да избегнат същата грешка. За да направят това обаче, те при всеки случай ще трябва не да гледат сламката в окото на другите, а да видят гредата в собственото си. 

Ломбардия например е център на „Lega Salvini Premier“ – крайно дясна организация, която чрез приватизацията на здравната система и чрез представянето на Ковид-19 като обикновен грип е поне отчасти отговорна за високата смъртност. Когато пандемията вече отдавна беше в разгара си, водещи политици от Лигата са настоявали отговорниците в домовете за стари хора да премълчават действителния брой на смъртните случаи. Служителите, настояващи за предпазни маски, са били заплашвани с уволнение заради предполагаемо всяване на паника. От регистрираните 5060 легла за интензивно лечение, частният сектор, за който се грижи Лигата, има по-малко от 8%. Това е и една от причините лекарите да решават кои спешни случаи да не поемат, обричайки тежко болни пациенти на сигурна смърт.[8]

Съдбата на Ломбардия показва, че във времена на пандемия крайната десница е в най-буквалния смисъл на думата опасна за живота. Въпреки някои конспиративни теории в интернет и заклеймяването на изкупителни жертви, запазена марка на Тръмп, по-голямата част от населението ще забележи това. Ако се предприеме една надеждна антикризисна политика от страна на демократите, епидемията би могла да доведе до тежко поражение на крайната десница.

Но дори и това да се случи, кризата все още не би била някакъв шанс, понеже няма никаква гаранция, че Ковид-19 ще остане „външен удар“. Изтласканите засега на заден план климатични промени биха могли да предизвикат редица външни сътресения, изискващи мащабно държавно управление на кризата. Възможно е и извънредното положение постепенно да се превърне в нормалното състояние на нещата. Преди десетилетия социологът Улрих Бек предусети подобни тенденции. Рисковото общество е „общество на катастрофи“, тъй като в него „извънредното положение заплашва да се превърне в нормално“.[9] Поне в това отношение Бек има право с оглед на настоящата криза. Това общество е също така и екологично бедствие или по-точно: то се разраства чрез бедствия.[10] Както бе и през 2009 г., вредните за климата емисии, а и потреблението на ресурси, може би ще намалеят. Възможно е Германия и другите европейски страни да продължат да постигат своите климатични цели въпреки кризата. Това обаче няма общо със социално и екологично устойчивата революция, от която толкова спешно се нуждаем навсякъде по света.

Все пак става ясно, че държавната политика във времена на криза има решаваща роля. Държавата може да ограничи чрез задължителни мерки свободите, от които се възползват силните за сметка на по-слабите, но в полза на всички или поне на големите мнозинства. Ключово важно е действията от страна на държавата да останат обвързани с вземането на демократични решения. Демокрацията изисква публичен дебат, диспут, събрания, демонстрации, стачки. Тези основни права трябва да останат трайно гарантирани, независимо от каквито и да е кризи. Демокрацията олицетворява противоположността на извънредното положение. Свободата, която отговаря на демократичните правила, винаги притежава едно задължаващо социално измерение. Това важи особено за предприемаческите свободи.

Само ако тези свободи бъдат за напред строго обвързани със социални и екологични критерии за устойчивост, би се появил въобще някакъв шанс за осъществяването на съответстващите им цели. Това конкретно означава, че гражданските общества трябва да могат по демократичен начин да оказват пряко влияние върху въпроси, свързани с обекта и целите на производството и възпроизводството. Става въпрос ни повече, ни по-малко за едно преразпределение на силите при вземането на решения в полза на настоящите обезвластени мнозинства. Става въпрос и за климатична справедливост, не само в екологичен, а и в социален план.

Да се обърнем към някои факти. Докато най-богатите десет процента от световното население – със своя луксозен начин на живот – причиняват 49% от вредните парникови емисии, то долните 50% са отговорни за едва три.[11] Увеличаването на емисиите във все по-голяма степен е следствие от подоходните неравенства в рамките на отделните страни. През 1998 г. тези неравенства са причина за около 30% от глобалния ръст на емисиите, а през 2013 те вече са 50. Най-богатият 1% в САЩ, Люксембург, Сингапур и Саудитска Арабия произвежда 200 тона въглероден диоксид на човек годишно, което е две хиляди пъти повече от групите с най-ниски доходи в Хондурас, Руанда и Малави (0,1 тона на човек годишно). По средата, с от 6 до 7 тона въглероден диоксид, се движи най-богатият процент танзанийци, както и седмият китайски, вторият френски и третият немски подоходен децил от населението. Всеки германец е отговорен за средно 11,5 тона парникови газове годишно; световната средна стойност е около 7 тона, а тази в Европейския съюз – 8,5 тона.[12]

Сама по себе си кризата, породена от коронавируса, няма да промени нищо в тези диспропорции. Вероятно неравенствата в отделните страни, както и помежду им, ще се увеличат с нарастването на климатичната несправедливост. Екологичните рискове не означават повсеместна засегнатост, както погрешно предполага Улрих Бек.[13] Напротив – колкото по-наложително става осъществяването на целите за устойчиво развитие, толкова по-жестоки биха били борбите за преразпределение след кризата с коронавируса. Поради това се нуждаем от един глобален, принципен дебат за бъдещето на икономическите и обществените структури в най-добрия случай още преди края на пандемията. Публичните обществени науки[14] биха могли да послужат като посредник, огледало и високоговорител на тези дебати. Те би следвало да се отнесат – чрез средствата на своите специализирани дисциплини – към онези социални явления, които във времена на епидемия биха ни вдъхнали все пак малко кураж. Тук навярно спада и преоценката на социалното, на необходимостта от социални контакти, излизаща наяве във време на принудителна самоизолация.

Това, което наблюдаваме покрай самоограничаването до дигитална комуникация, е, че за много хора реалните социални контакти на работното място или в личната сфера са особено важни. Мобилният телефон, видеоконференцията и чатруумът не могат да заместят тези контакти. Това важи и за работния процес като цяло. Дори трудната и монотонна дейност се издържа по-лесно, когато има разбирателство между работещите. Солидарността на работното място по време на епидемията до голяма степен отпада. Наистина автобусните шофьори, касиерките, грижещите се за възрастни хора и медицинските сестри получават повече признание от клиентите и широката общественост.

Но няма гаранция, че след пандемията тази повишена признателност ще се задържи или че това ще се отрази и на материалното състояние на тези работници. Още по-наложителна става отдавна закъснялата „революция в грижата“ като неизменна част от екологично-социалната стабилност.[15] Днес всички осъзнаваме кое е действително жизненоважно. Без професионален футбол ще оцелеят дори и футболните фенове, но не и без пекари, земеделски работници, медицински персонал, шофьори на тирове и готови да се притекат на помощ съседи. Всички ние се нуждаем от добре функционираща социална инфраструктура. Тя трябва да се превърне в едно приоритетно финансирано, обществено благо – не само в Германия, а и навсякъде в Европа и света. Борбата за такава социална инфраструктура, осигуряваща основни блага, е първата малка крачка, която да последва опустошителната катастрофа и да извоюва поле за действие, задаващо прогресивен курс на общественото развитие.

За прекомерен оптимизъм засега няма повод. Феминистката Силвия Федеричи показва, че при прехода от феодализъм към капитализъм чумата, един външен шок с ужасяващи мащаби, довежда до недостиг на работна ръка. Това временно носи след себе си и по-големи свободи за жените и за подчинените класи. Но ответният удар на управляващите класи следва незабавно – резултатът е капитализма.[16] Не бива да следваме тази история. Освен това знаем, че историята не се повтаря. Има сериозна опасност след пандемията да възникне нов обществен ред, който с нищо не е по-добър от предишния. Ние трябва да се отнесем към кризата с разпалена ангажираност, но също и с необходимото научно чувство за реалност.


Клаус Дьоре е професор по социология на труда в Йенския университет
Фридрих Шилер" и един от най-изявените критически социолози в Германия. Заедно с Хартмут Роза и Стефан Лесених, той е съавтор на книгата Soziologie – Kapitalismus – Kritik  Eine Debatte.

Текстът е публикуван за първи път в сайта на Институт Никос Поланцас.

Превод от немски език: Таня Орбова


[1] Виж: Rosa, Hartmut (2020): „Wir sollten unbedingt schauen, was jetzt mit uns passiert" in: Süddeutsche Zeitung vom 23. März.

[2] Braudel, Fernand (1986 [1979]: Sozialgeschichte des 15.-18. Jahrhunderts. Aufbruch zur Weltwirtschaft. München: Kindler Verlag, S. 720.

[3] Все пак в Германия и Европа отново се дискутира една нео- или екосоциалистическа опция виж: Dörre, Klaus/Schickert, Christine (Hrsg.) (2019): Neosozialismus. Solidarität, Demokratie und Ökologie vs. Kapitalismus. München: Oekom.

[4] Един от основните проблеми на настоящите дебати е, че числата са неточни. Не е ясно дали изброените смъртни случаи са наистина причинени от вируса. Ако се тества повече, броят на заразените се повишава. Обратното означава, че там, където се правят по-малко тестове, опасността изглежда незначителна.

[5] ntv (2020): Massensterben in Salvinis Heimat. Warum das Virus die Lombardei so befällt. ntv Politik von Montag, 06.04.2020

[6] Afrika drohen Millionen Tote, in: Frankfurter Rundschau, 76. Jahrgang, Nr. 82 vom 06.04.2020, S. 7.

[7] Според официални оценки от март 2020 г., броят на непридружените деца и младежи на възраст под 18 години възлиза на 5250 души. Гръцкото правителство промени закона за миграцията така, че само младежи под 14 години – тоест общо 437 деца – са смятани за нуждаещи се от защита. Всички останали попадат под миграционните разпоредби и могат да бъдат изгонени от страната. Официално защитената група възлиза на 8.7% от непридружените младежи. Щом немската държава приема 50 младежи, можем да кажем, че това са 10% от всички.

[8] Виж:. ntv 2020, пак там; zum italienischen Gesundheitssystem allgemein: Susanne Böhme-Kuby (2020): SOS Italien

[9] Beck, Ulrich (1984): Risikogesellschaft. Auf dem Weg in eine andere Moderne. Frankfurt a. M.: Suhrkamp, S. 105.

[10]  Victor, Peter A. (2008): Managing Without Growth – Slower by Design, Not Disaster. Cheltenham: Edward Elgar.

[11] Gallagher, Kevin P./Kozul-Wright, Richard (2019): A New Multilateralism for Shared Prosperity. Geneva Principles for a Global Green New Deal, Geneva, S. 22.

[12] Chancel, Lucas/Piketty, Thomas (2015): Carbon and inequality: From Kyoto to Paris, S. 9, 10.

[13] „Нищетата е йерархична, смогът е демократичен“ гласи аргументът на Бек (пак там, 1986: 48). Тази формула не сработва и е също така не важи за коронавируса. Пандемията вече направи класовите различия още по-изразени при разпределението на рисковете за здравето. Тази тенденция ще се задълбочи още повече, веднага щом битката за разходите по кризата започне.

[14] Burawoy, Michael (2015): Public Sociology. Öffentliche Soziologie gegen Marktfundamentalismus und globale Ungleichheit. Herausgegeben von Brigitte Aulenbacher und Klaus Dörre mit einem Nachwort von Hans-Jürgen Urban. Weinheim/Basel: Beltz Juventa.

[15] Winker, Gabriele (2015): Care Revolution. Schritte in eine solidarische Gesellschaft. Bielefeld: transcript Verlag.           

[16] Federici, Silvia (2015) Caliban und die Hexe. Frauen, der Körper und die ursprüngliche Akkumulation. Budapest: Mandelbaum, 3. Aufl.

 

Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile