cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Публикуваме превод на статията на Иля Будрайцкис от 5.08 в LeftEast

Няколко дни, прекарани в атмосферата на политическите протести в София, ме накараха да направя сравнение с руския опит от 2011-2012 г.. Въпреки значителните разлики в контекста, тези две движения могат да се разглеждат като част от една нова – и потенциално разрастваща се – вълна на протести в Източна Европа. Анализът и стратегията, които те изискват, се превръщат в основни въпроси за радикалната левица.

Една от характеристиките на протестните движения както в Русия, така и в България, е тяхното внезапно пораждане при липсата на предходна традиция на политиката на масови улични протести. В общества, които доскоро изглеждаха инертни, и все още изживяват травмите от прехода към пазарна икономика от 1990-те, десетки, ако не и стотици, хиляди граждани рязко обявиха желанието си да участват в политическия живот и да променят статуквото в страните си. И все пак фактът, че са преодолели политическата си пасивност от предишните години, не само не успява да помогне при търсенето на социална идентичност, но по-скоро превръща в реалност структурите, разработени от преобладаващата либерална тенденция. Хората се стичат по улиците, за да изразят недоверието си към политическия елит и когато най-накрая проговарят от свое име, го правят на езика, успешно насаждан от същия този елит.

В Москва, а и в София, протестиращите описват себе си като "средната класа", въстанала срещу трайната патерналистка коалиция между олигархията и ниските класи. По този начин, митът за "двете Русии", едната творческа и Западно- ориентирана, а втората изостанала и паразитираща върху гърба на високите цени на петрола, е сред най-популярните мотиви на говорителите на протестите в Москва. Описвайки протестиращите като малцинство, и така лишавайки ги от настояването им за по-широка база, с програма, която е насочена към всички жители на Русия, такива оценки циментират тяхната вътрешна класова солидарност. Тази фигура на несъвместими противоположности застава на пътя на всяко стратегическо усилие за създаване на по-широка социална коалиция, подменяйки тези усилия с индивидуално морално удовлетворение от участие в протестите.

От своя страна, управленският елит с удоволствие подкрепи това разпределение на силите. Така, предизборната кампания на Владимир Путин през февруари 2012 г. бе до голяма степен изградена върху популистки визии за "мълчаливото мнозинство", потопено в живота си в дълбоки провинциални градове и села; мнозинство, което не е готово да се раздели със "стабилността" в името на лъжите на безделниците от столицата. Доколкото разбирам, управляващата Българска социалистическа партия (БСП) използва същата социално-консервативна реторика.

Трябва също така да отбележим, че зависимостта на властта от "мнозинството" в контекста на глобалната политика на строги икономии няма сериозна дългосрочна основа. Например, в Русия, след предизборната кампания, изпълнена с приказки за "хората на труда", правителството на Путин веднага се зае с осъществяването на неолиберална реформа на пенсионната система, започна нова атака срещу държавното образование, а приключи и процедурата за влизането на страната в Световната търговска организация.

При тези обстоятелства, основният инструмент на управляващия елит се превръща в определен вид културна война, в която "мълчаливото мнозинство" остава обединено не толкова заради миражи за социална стабилност, колкото чрез помощта на традиционния морал, религия и дисциплина.

Тази подмяна на политиката с етиката, както споменах по-рано, получава пълната подкрепа на протестиращите. Ориентацията към "ценности" дава възможност за сливане на поколенията: както в Русия, така и в България млади, образовани хора, протестират рамо до рамо с "демократи" ветерани от 1990-те години, които участват в движението с предварително оформената си политическа култура и геополитическа ориентация. Хаосът в главите на "демократичната интелигенция", втвърдил се в процеса на преход към пазарна икономика (а той унищожи самата интелигенция като самостоятелен социален слой), отново се представя като систематичен образ на света, в който няколко " достойни граждани" борят комунистическия тоталитаризъм.

В този контекст, левицата е единствената сила способна да пропука стените на тази безсмислена конфронтация. Въпросите за реалната социална база на протестното движение, условността на тази "средна класа" и необходимостта от истинска програма за социална промяна са ключови за политическите перспективи на движението като цяло. Ние, разбира се, не бива да отхвърляме с лека ръка лозунгите срещу корупцията и тези в защита на демокрацията като "фалшиво съзнание" и да ги заменяме механично с антикапиталистически искания. Напротив, ние трябва да покажем, че в модела на капитализма, осъществен в тази част на света, корупцията не е дефект, а решаващ структурен елемент. По същия начин, свободният пазар не е синоним на сбор от политически свободи, а е действителност, която не допуска тяхното реализиране.

Всички тези препоръки са, разбира се, трудно приложими на практика. Днес в България, както и в Русия, радикалната левица е изолирана от обществото и нейните ресурси и възможности остават силно ограничени. Известният грамшиански "песимизъм на разума" диктува определена предпазливост и сдържаност от ненужни емоции и прибързани решения. Независимо от това, настоящият процес на политизиране на широки слоеве на обществото предоставя именно възможност за преодоляване на изолацията ни, която не бива да проиграваме.


Превод от английски: Мария Иванчева
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile