cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
В Европа не минава и ден без да разобличават рисковете от популизма. Само че не е толкова лесно да се разбере какво точно значи тази дума. В Латинска Америка от 1930-те и 1940-те тя служи за обозначаване на определен начин управление, който установява между един народ и неговия лидер отношение на пряко въплъщаване, заобикалящо формите на парламентарно представителство. Този начин на управление, чиито архетипи бяха Варгас в Бразилия и Перон в Аржентина, бе прекръстен от Уго Чавес „социализмът на двайсет и първи век“. Но днес в Европа с думата „популизъм“ се обозначава нещо друго: не начин на управление, а напротив, определена нагласа към отхвърляне на господстващите управленски практики. Какво представлява популистът според дефинициите на нашите управляващи елити и техните идеолози? Посредством различните смислови колебания на думата, господстващият дискурс изглежда го характеризира с три същностни черти: стил на говорене, който се обръща директно към хората, прескачайки неговите представители и величия; твърдението, че правителства и управляващи са загрижени повече за собствените си интереси, отколкото за публичните дела; реторика на идентичността, която изразява страх и отхвърляне на чужденците.

Ясно е обаче, че никаква необходимост не свързва заедно тези три черти. Убеждението, че съществува някаква цялост, наречена народ, която е източник на властта и привилегирован адресат на политическия дискурс, е било развивано без задръжки още от някогашните оратори републиканци и социалисти. Като тук не може да се открие никакво расистко или ксенофобско съдържание. Не е нужно някакъв демагог да обяви, че нашите политици мислят повече за собствената си кариера, отколкото за бъдещето на своите съграждани, и че управниците ни живеят в симбиоза с представителите на големите финансови интереси. Същите медии, които разобличават „популистките“ отклонения, ден след ден ни снабдяват с най-детайлни свидетелства за това. От своя страна държавни глави и министри като Берлускони или Саркози, които понякога са обвинявани в популизъм, се пазят старателно от разпространяването на „популистката“ идея, че елитите са корумпирани. Терминът „популизъм“ не служи за характеризиране на дадена политическа сила. Напротив, той черпи сила от смесвания, простиращи се от крайната десница до крайната левица. Този термин не обозначава нито идеология, нито последователен политически стил. Той служи просто за обрисуване на образа на някакъв народ.

Понеже „народът“ не съществува. Съществуват различни, дори антогонистични фигури на народа, конструирани чрез привилегироване на някакви начини на свързване, отличителни белези, на някаква способност или неспособност: етническият народ, определен от общността на земята или на кръвта; народът-стадо, над когото бдят добрите пастири; демократичният народ, който пуска в ход компетентността на онези, които не притежават никаква особена компетенция; невежият народ, когото олигарсите държат на разстояние. Понятието популизъм, от своя страна, конструира народ, който носи чертите на страховитото смесване между една способност – суровата мощ на многочислеността, и една неспособност – невежеството, приписвано на същата тази многочисленост. Третата черта, расизмът, е от същностна важност за тази конструкция. Целта е да се покаже на демократите, винаги подозирани в „добродушие“, какво представлява народът в действителност: глутница, обладана от първичния стремеж да отхвърли както управниците, които обявява за предатели, тъй като не разбира сложността на политическите механизми, така и чужденците, от които се страхува поради атавистичната си привързаност към начин на живот, застрашен от демографска, икономическа и социална промяна. Понятието популизъм създава с лекота този синтез между враждебния към управниците народ и народа враг на „другите“ като цяло. Ето защо това понятие трябва да върне в играта един образ на народа, изработен в края на XIX в. от мислители като Иполит Тен и Гюстав льо Бон, уплашени до смърт от Парижката комуна и възхода на работническото движение: това е образът на невежите тълпи, впечатляващи се от звучните слова на „водачите“ и водени към крайно насилие от разпространяването на неконтролируеми слухове и заразителна паника.

Идеята за епидемични изригвания на заслепени тълпи, подтиквани от харизматични лидери, очевидно е много далеч от реалността на работническото движение, което тя се стреми да стигматизира. Но тази идея не е по-пригодена за описание и на реалността на расизма в съвременните общества. Независимо какви биват всекидневните оплаквания по отношение на онези, които наричаме имигранти, и най-вече спрямо „младежите от крайните квартали“, те не се превръщат в масови народни протести. Онова, което заслужава да се нарече расизъм у нас, е по същество свързването на две неща. Преди всичко това са форми на дискриминация при наемане на работа и при жилищно настаняване, които изцяло се упражняват в асептизирани офиси и вън от всякакъв натиск от страна на масите. На второ място, това е цялата каскада от държавни мерки: ограничения за пребиваване на територията на страната, отказ за издаване на документи на хора, които работят и плащат данъци, ограничаване на натурализираното гражданство, двойно осъждане за един и същи мотив, закони срещу ислямското було и бурката, глоби, налагани при депортиране или при унищожаване на ромските катуни. Някои добродушни левичари се забавляват да виждат в тези мерки мъчителна отстъпка спрямо „популистката“ крайна десница, която нашите управници правят по „електорални“ съображения. Но нито една от тези отстъпки не е била взета под натиска на масови движения. Всяка от тях влиза в една стратегия, свойствена за нашите държави и за равновесието, което те се стремят да осигурят между свободното движение на капитали и препятствията пред свободното движение на хора. В действителност тяхната основна цел е да прекаризират една част от населението, що се отнася до неговите трудови или граждански права, да създават работници, които винаги могат да бъдат върнати обратно вкъщи, както и французи, които никога не са сигурни, че ще останат във Франция.

Подобни мерки са поддържани от една идеологическа кампания, която оправдава ограничаването на права посредством очевидното наблюдение за непринадлежността към характерните черти на националната идентичност. Само че не „популистите“ от Националния фронт започнаха тази кампания. Именно онези, които наричат „леви интелектуалци“, откриха непоклатимия аргумент: тези хора не са истински французи, защото нямат светски морал. Така светският морал, който някога дефинираше и регулираше действията на държавата, се превърна в качество, което индивидите притежават или не притежават, благодарение на принадлежността си към една общност. В тази връзка са показателни неотдавнашните „занасяния“ на Марин Льо Пен по адрес на мюсюлманите, които окупирали улиците ни по време на своята молитва, както германците през 1940-1944 година. Това изказване просто сгъстява в конкретен образ една дискурсивна поредица (мюсюлманин = ислямист = нацист), която обикаля свободно из т. нар. републиканска проза. „Популистката“ крайна десница не изразява някаква специфична ксенофобска страст, която извира от дълбините на народното тяло; тя е просто сателит, който се възползва от държавните стратегии и изтънчените интелектуални кампании. Днес нашите държави основават своята легитимност върху способността си да поддържат сигурността. Но това легитимиране има за свой корелат нуждата да се показва постоянно чудовището, което ни заплашва, и непрекъснато да се поддържа чувството за несигурност, което смесва рисковете от криза и безработица с рисковете от разпад или задушаване, за да се покаже как всичко кулминира в неминуемата заплаха от ислямистки тероризъм. Крайната десница просто добавя цветовете на плътта и кръвта към стандартния портрет, който рисуват министерските мерки и прозата на идеолозите.

Така нито „популистите“, нито народът действително съответстват на ритуалните обвинения в популизъм, които ги извикват на сцената. Но за онези, които развяват техните чучела, няма голямо значение. Отвъд полемиките за имигрантите, комунитаризма или исляма, за тях е по-важно да омесят в едно идеята за демократичния народ с образа на опасната тълпа. Оттук искат да стигнем до заключението, че трябва да освободим от тях нашите управници и че всяко оспорване на последните отваря вратата за всички тоталитаризми. Както гласеше един от най-апокалиптичните лозунги срещу Льо Пен от 2002 г., „По-добре бананова република, отколкото фашистка Франция“. Днешната врява за смъртната опасност от популизма цели да обоснове теоретически идеята, че нямаме друг избор.

в. Либерасион, 3 януари 2011

Превод от френски: Жана Цонева, Момчил Христов
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile