cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
От мемоарите на Р.Х. Стоун, "Из африканските гори и джунгли", 1899 г.
Из мемоарите на Р.Х. Стоун, "Из африканските гори и джунгли" (1899 г.), New York Public Library.

Империята – или империите – никога не съществуват във вакуум. Те винаги са предмет на дискусия, на критика, на анализ, както от вътрешноимперски агенти и чужди империи, така и от антиимпериалисти. Дори критици на империята, съзнателно или несъзнателно, използват нейния език и сродни такива (например езика на расизма) в опитите си да я делегитимират. Това есе използва няколко случая от американската история, за да преосмисли връзката между империята, расизма и (нео)либерализма.
За целта ще представя на българските читатели три провокативни тези: 1) расизмът е имперски език, чиито аксиоми са дотолкова втъкани в имперските структури, че фигурират дори в критиките на империализма; 2) американската империя е структура на 400 години и познаването на дългата ѝ история предоставя широко поле за критичен анализ; 3) неолиберализмът е новият език на империализма.

Нека започнем с първото основно твърдение, а именно, че расизмът е език (или семантично поле) за легитимация на империята. Тъй като фокусът на тази статия са Съединените щати, не би било трудно да открием множество примери за това как расизмът легитимира американската империя. Расистки стереотипи срещу семиноли, мексиканци и филипинци са част от имперския арсенал на американски политици и публицисти в навечерието на Семинолските войни (1817 – 1818; 1835 – 1842), войните срещу Мексико (1846 – 1848) и Испания (1898). Американски експанзионисти излагат превъзходството на бялата раса като аргумент за нейното географско разширение и за господството над други, „по-низши“ раси. Тези раси (на коренните индиански народи или на католическото испаноговорящо население, например) се възприемат като пречки срещу така наречената „Предначертана съдба“ (Manifest Destiny) на бялата, протестантска, англоговоряща раса да насели и доминира континента. По този начин империалистичният расизъм формулира изтребването и изтласкването на коренното индианско население, както и на испаноговорящите католици, не като етнически геноцид, а като естествен продукт на човешкия (разбирай бял, англоговорящ, евроатлантически) прогрес. Чрез изтребването на „другите“, т.е. индианците, мексиканците, католиците и т.н., империалистите претендирали, че всъщност правят услуга на „човечеството“.

Но това е само едната страна на проблема. Когато говорим за империализма като за универсален език, ние имаме предвид и това, че той предоставя платформа дори и за хората, явяващи се критици на империята. Редом с привържениците на имперския расизъм, дори критици на северноамериканските имперски интервенции през XIX и ранния XX век използват расистки аргументи срещу военна агресия, излагайки опасността от расова амалгамация (или смесване между расите) като основен недостатък на придобиването на нови територии обитавани от предимно цветнокожо население. Дори антиимпериалистите използват езика на имперския расизъм, макар и в крайна сметка да застават в опозиция на имперската експанзия. За тях, империята е начин да се запази бялото надмощие, но прекомерното ѝ разрастване заплашва с „размиването“ на бялата раса.

Така вместо да разглеждаме расизмa като компонент на империализма, историята ни учи, че е по-целесъобразно да разглеждаме расизма и империализма като семантични полета, взаимно обуславящи съществуването си. Идеята за бяло надмощие дава огромен тласък на американската империя, легитимирайки нейната континентална експанзия, като в крайна сметка същата тази идея ограничава експанзията, тъй като в един момент именно тя се превръща в основна заплаха за бялото надмощие. По подобен начин имперските победи и господство над индианци, ведно с поробването на хора от Западна Африка, създават идеята за бяло надмощие. Използването на военни методи за физическата ликвидация на „по-низшите“ раси пък поражда огромно негодувание именно сред някои от участниците в европейския колониален проект. Бартоломе де лас Касас например, е виден католически отец, който искрено вярва в мисията на Испанската империя да разпространява християнството. Начинът, по който испански империалисти експлоатират и изтребват индианското население обаче, го подтиква да се превърне в един от първите защитници за техните права.

Това, че антиимпериалисти могат да говорят езика на расизма и антирасисти този на империята, ни показва нуждата от една цялостна и радикална критика на тези два взаимосвързани езика. Когато не вървят ръка за ръка, критиката на расизма и тази на империализма рискуват просто да превърнат един проблем в друг. Така например антиимпериалистите от XIX век целели да защитят бялата раса от „смесване“, ограничавайки имиграцията от Източна и Южна Европа, като по този начин засилили международното възприемане на тези народи като по-низши, небели и заемащи цивилизационна позиция някъде около африканците или коренните индианци. От друга страна, въпреки своята защита на индианците, де лас Касас остава безмълвен пред логичното следствие от забраната за поробване на коренното население – експанзията на европейската търговия с африкански роби. Пълното отхвърляне на расизма е възможно само в пълното отхвърляне на империализма и обратното. Неслучайно именно аболиционистите, които са радетели за премахването на африканското робство, се превръщат в първото организирано пацифистко движение в света.

Подобно полагане на расизма и империализма като взаимосвързани феномени налага преразглеждане на историята на американския империализъм. Дефиниран по този начин, той започва не след Втората световна война и конференцията в Бретън Уудс, не и след Първата световна война и разпада на концерта на Великите сили, не води началото си дори и от създаването на Съединените щати през 1776 г., а от заселването на първите колонисти в Джеймстаун през далечната 1605 г. Расистките аргументи за заселването на „девствени“ земи, обитавани от примитивни нации, съпътстват първите английски поселения в залива Чесапийк, където заселниците водят няколко войни срещу местните индиански племена Поухатън до тяхното пълно изтласкване и почти пълното им унищожение. Американският империализъм започва „у дома“, така че нашата равносметка за него трябва да започне именно там и да обхване последните 400 години. Империализмът е неразривна част от американската история, той е част от тъканта на американския исторически опит и следва да бъде разглеждан в своята цялост, а не само в най-модерната си премяна – тази на неолиберализма.

Докато подобно твърдение за дългата имперска история на Франция, Великобритания или Испания например, не би изненадало никого, то е доста ново „откритие“ в областта на американската история и следва да се запитаме защо – какво прави американския империализъм толкова устойчив на анализ и критика? Аз твърдя, че това е неговата аморфност, неговото свойство непрекъснато да извлича стратегии от огромен род идеологии, включително такива, които по същество нямат нищо общо или дори са противоположни на империализма. Това прави американския империализъм качествено различен от други имперски формации в историята. Испанската империя например използва като своя легитимация „откриването“ на Америка и разпространяването на християнството, докато Френската такава пропагандира своята „цивилизационна мисия“ да разпространи европейски научни и културни достижения из колониалните си владения. Колкото до Британската – тя легитимира себе си през мантрата на „свободната търговия“, защитата на своите презокеански капитали и аболиционизма (премахването на търговията с роби). Това са само основните щрихи на имперските идеологии (или, по Макс Вебер, на техните „идеални типове“), като често различните имперски агенти прибягват до смесица от подобни идеологически стратегии, чрез които да оправдаят икономическите, политическите или дипломатическите си интервенции.

Американската империя също има своя характеристика, а именно идеологията на американската изключителност (американския ексепционализъм). По същество обаче това е качествено различна идеология от тези на останалите европейски империи. Американската изключителност се базира на аморфната идея, че всяка характерна черта на американската империя просто не подлежи на сравнителен или критичен анализ, тъй като Съединените щати са качествено различен „исторически експеримент“ от всички останали общества в човешката история. По този начин, дори наличието на имперски практики може да се отхвърли като „неамериканско“. За разлика от европейските империи, чийто наследник се явява американската, в Съединените щати до последните десетилетия например господства доктрината, че северноамериканската република е не- или дори антиимпериалистично политическо образувание, което само в определени исторически моменти (гореспоменатите Мексиканско-американската и Испанско-американска войни, например) е „превзето“ от имперски амбиции. Според това вече остаряло виждане, политическата, идеологическата и социалната рамка на американската история е демокрацията, която по същество е несъвместима с империализма.

Именно историците са тези, които първи преразглеждат подобен прочит на американската връзка с империализма. Най-радикално в ревизията на имперската генеалогия изглежда е третирането на най-ранната национална история на САЩ, в която в крайна сметка се крие зародишът на въпросната „изключителност“. Контрастът между по-ранните и по-скорошни исторически трудове върху историята на ранната република (ок. 1776 – 1865) не може да е по-явен. Първите третират създаването на северноамериканската република като еманация на антиимпериалистични тенденции, породени от изконно автономните стремежи към самоуправление на северноамериканските колонисти. За разлика от тях, подсиленото внимание на историците от последните две поколения към взаимодействията между атлантически империи и отношенията между колонисти и коренното американско население внушава, че имперският дискурс е всъщност дълбоко заложен и основен катализатор в исканията за независимост на американските колонисти. Империята не е нещо, което се случва „навън“ и може да ограничим само до войните между САЩ и Великобритания, семинолите и Мексико. Тя не е и нещо изконно несъвместимо с демократичните процеси у самата северноамериканска република. Напротив, от самото създаване на Съединените щати идеята за равенство между белите заселници върви ръка за ръка с тази за маргинализирането, изтласкването и изтребването на небелите народи.

Тук следва да споменем, че макар американските историци успешно да установяват идеята за ранната американска империя в местната обществено-интелектуална сфера, те далеч не са първите, които я формулират. В този аспект американските историци са с няколко десетилетия след техните източноевропейски и латиноамерикански колеги и публицисти, които разглеждат северноамериканския империализъм като историческа даденост много преди разпространението на този възглед на Запад. Понятието за „американска изключителност“ например, води началото си не от някой американски историк или анализатор, а от изказване на съветския лидер Йосиф Сталин в далечната 1929 г. Десетилетия са нужни на американската историография, за да възприеме изначално марксистката критика на американската история, включително и на „бащите основатели“ на американската нация като имперски агенти.

Характерно е, че подобна критика от „Изтока“ или „Юга“ често среща хладно отношение сред западни експерти преди в крайна сметка част от тях да ѝ подражават и да я превърнат в своя. По този начин, макар и да са истинските носители на новаторския поглед върху американската история, източно- и южноевропейските, както и латиноамериканските марксисти и до днес си остават маргинализирани в северноамериканските академични среди. Както обаче стана дума по-горе, имаме нужда от именно такива радикални критики на империализма и расизма, ако желаем да формулираме истински прогресивна политическа алтернатива.

Една такава радикална критика може да срещнем в книгата на Доменико Лосурдо „Либерализмът: една контраистория,“ която за съжаление не получи добър прием сред американската академична общност. В нея Лосурдо задава простичкия въпрос: Томас Джеферсън, Джордж Уошингтън и Джеймс Мадисън („бащите на американската нация“) либерали ли са? И ако приемем, че са, то какво следва от това за либерализма? Значи ли например, че идеите за свободни пазари и социално равенство могат да бъдат разглеждани отделно от наличието на „свободен“ пазар за роби (или по-коректно изказано, „нелегални миграционни работници“) и от наличието на расова дискриминация? Тези неудобни за либерализма явления какво място трябва да заемат в историята му – това на „негативни външни ефекти“, на негови системни противоречия или на нещо по средата?

В опит да отговори на тези въпроси, американският политолог Дженифър Питс използва термина „либерален империализъм“, който разглежда като водещата идеология в Британската и Френската империя през ранния XIX век. В най-общ смисъл, „либералният империализъм“ е смесица от доктрината за социално равноправие между белите граждани и идеята за империята като носител на световен прогрес. Чрез създаването на „свободни пазари“, либералните империалисти от XIX век всъщност са целели да глобализират тази имперска система.

Подобна либерална форма на империализма – равноправие за едни и експлоатация за други – доста добре описва историята не само на Британската и Френската империя, а и тази на Съединените щати. Всъщност един от основните недостатъци в труда на Питс е, че тя не взема под внимание ролята на расизма в създаването на либералния империализъм – нещо, което е от основно значение в историята на САЩ. Именно Лосурдо може да ни помогне тук. За разлика от Питс, Лосурдо е много по-критичен към евроамериканския „имперски либерализъм“, който той смята за зле прикрит език на расизма. Така например Лосурдо напомня, че Томас Джеферсън, един от „бащите основатели“ на САЩ и автор на американската конституция, е едър робовладелец, който държи в робство собствените си деца, родени от неговите робини. Всъщност чрез прокарването на конституционна клауза, Джеферсън не само отхвърля правото на робите да гласуват, но и прехвърля техните „гласове“ в съотношение 3/5 към техните робовладелци. Тази клауза от 3/5 се оказва основополагаща за господството на робовладелци в американската политика. Седем от първите осем американски президента са робовладелци, а самият Джеферсън бива подигравателно наричан от своите съвременници „черния президент“, тъй като е избран в следствие на механизма 3/5. Може ли, пита ни Лосурдо, да наречем подобна система „либерална“? Либерализъм за кого е това и на чий гръб работи той? (Въпрос, който със сигурност е актуален и днес.)

Всъщност, ако следваме Лосурдо и приемем либерализма като идеология на свободата, то следва да определим всичките тези президенти като антилиберали, тъй като вместо да реализират джеферсъновата „империя на свободата“ (идеята, че всеки бял американски гражданин има равно право на собствена нива в западните земи), те всъщност подпомагат разпространяването на робството. Как да разрешим това историческо противоречие? Отговорът на този въпрос не касае само историографската общност. Либерализмът е устойчив исторически феномен и много от нас са запознати с неговото съвременно отроче – неолиберализма. Той, макар и различен от „имперския либерализъм“, се явява негов идеен наследник. Неолиберализмът по същество притежава също толкова натрапчив език, също толкова изкусен е в прикриването на вътрешните си противоречия и, в крайна сметка, се явява също толкова удобен партньор на империята.

Подобно на „имперския либерализъм“, неолиберализмът е начин на говорене и мислене, който доминира широк спектър на политическия дебат. И двете партии, които доминират политическия дебат в Щатите към момента, критикуват същата тази неолиберална система на свободни пазари и свободно движение на капитал, която до преди няколко десетилетия поддържаха. Идеята за либерализиране на световните пазари обещаваше да доведе до всеобщо благополучие и да издигне „Третия свят“ до статута на „Първия“. Докато неолиберализмът обещаваше повече приходи за предимно белите западни световни елити, неговото основно противоречие – свободно презгранично движение на капитал, но не и свободна миграция на хора – не беше проблематизирано. В момента, в който първоначалното натрупване на неолиберализма приключи, а държави и граждани от Третия свят започнаха да се възползват от противоречията на неолибералния момент, той се превърна в анатема за западния политически елит.

За съжаление десетилетното мълчание на западните „леви“ елити относно явните противоречия на неолиберализма сега се завръща като бумеранг в крайнодясната реакция. Вместо днес левите партии да дебатират как може да се решат тези противоречия – а именно, чрез интернационализация на профсъюзите, чрез международна харта на трудовите права, универсален базов доход и защита на миграционните работници – те предоставят инициативата на десните си опоненти. По този начин достигаме до абсурдната ситуация десни защитници на бизнес интереси да се самопровъзгласяват за най-големите противоборци на „неолиберализма“, сякаш не именно те бяха главните печеливши от досегашната система. Но левите не могат да се надяват на повече, докато окачествяват потенциална победа на марксиста Бърни Сандърс над Хилари Клинтън или Джо Байдън като едва ли не единствения път на изолациониста Доналд Тръмп към Белия дом. Пример за тяхното късогледство е, че радикалните им източно- и южноевропейски, както и латиноамерикански колеги, очевидци на разрухата от „шоковата терапия“, бяха (и са) далеч по-резервирани към Клинтън и Байдън. Тези критици виждат двамата радетели за агресивен американски интервенционизъм в „глобалния Юг“ не като приемливи кандидати или по-малко зло, а като основен симптом за кризата в ляво.

Въпросът тук е не дали по-умерените или по-радикални либерали са и по-„прави“, а по-скоро дали и как лявото пространство в Щатите, а и отвъд тях, трябва по-успешно да интегрира въпросите касаещи американската империя и нейното геополитическо значение в публичната дискусия и обществената памет. Именно тук историята може и следва да даде своя принос, тъй като архивът на американската империя е богат и пъстър. Неговото познаване със сигурност поставя нови акценти, създава нови перспективи и може да предложи нови решения пред съвременните и бъдещи дипломатически и политически лидери. В крайна сметка, само осъзнавайки историческите – а оттам и аналитични – параметри на американската империя, можем да измислим пътя си извън нея.

Симеон Симеонов е докторант към университета в Браун (САЩ). Дисертацията му се занимава с атлантическите взаимоотношения през призмата на международното право, трансатлантическото робство и аболиционизма. Преподавал е курсове по История на капитализма, История на модерна Латинска Америка, История на модерния Близък Изток и Конституционална и правна американска история. Можете да научите повече за него от личния му уебсайт.

Съкратена версия на тази статия е публикувана на сайта на Българското дипломатическо дружество „Експерт“.
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile