cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Публикуваме превод на статията на Ричърд Сиймур от 30.07 в The Guardian
 
Наскоро, пишейки за протестите в Бразилия, един колумнист на New Yorker открои ребуса на „бунта сред сравнителен просперитет”: „ От 2003 г. насам около 40 милиона бразилци се присъединиха към средната класа ... протестите бяха широко разпространени, народни и, най-изненадващо от всичко, доминирани от средната класа.” Обяснението, казва той, е в това, че Бразилия е страна на средната класа с инфраструктура на бедна страна. 
 
Това не е нова тропа. Според главният помощник-секретар на ООН Хералдо Муньоз, отговорна за вълната от протести из Латинска Америка е една „нова средна класа”. Франсис Фукуяма, пророкът на „края на историята”, казва че сме по средата на глобална революция на средната класа. Този анализ внушава, че протестът произлиза от осуетените домогвания на една напираща нова дребнобуржоазия. ООН ни казва, че членът на новата глобална средна класа получава межу 10 и 100 долата на ден и следователно разполага с неизползван доход за потребление. На тази основа от ООН изчисляват, че средната класа ще нарасне от 1.8 милиарда през 2009 г. до 3.2 милиарда през 2020 г. 

Financial Times
разяснява: „След като основните им нужди са задоволени, те започват да гледат на нещата по-нашироко ... тези цели са равнозначни на призив за развитието на напълно функциониращи демокрации, чрез управлението на закона, финансова прозрачност и уважение към малцинствените права”. 
 
Това е претоплено фукуямство. Тезата за „края на историята” беше, че след студената война либералният капитализъм вече не среща сериозна конкуренция. Този анализ интерпретира протестите като опит на средната класа да разшири и задълбочи либералния капитализъм. И докато някои хора доловиха в Арабската пролет предизвикателство към консенсуса след 1989 г., тези анализатори откриват единствено по-нататъшното му потвърждение. 

Тук има една новост. Според традиционната популярна социална теория, средната класа е крепостта на стабилността, която неутрализира антагонизма между работниците и капиталистите. Посредством социална мобилност тя ще разложи и двете антагонистични класи в един общ бъркоч, слагайки край на класата като такава. Накратко, средната класа е класа-без-класа. Когато Тони Блеър заяви, че класовата война е свършила, това бе свързано със схващането му за едно като цяло среднокласово общество. Днес, далеч от това това да бъде фактор за сплотеност, средната класа е „революционна”. Само дето пределът на революционната й амбиция е задълбочаването и консолидирането на неолибералния консенсус. 

Чрез един странен похват на преобръщане, същият този анализ е използван и за да делегитимира протести, да свързва протестиращите с един глобален елит на финансирани от Сорос, пръстоскролващи айпадите си либерали, у които няма загриженост за бедните. Обаче и двете версии на теорията по същество се съгласяват, че бедните и традиционната работническа класа не могат вече да играят значима историческа роля, освен вероятно като пасивна подпора на корумпираните и реакционерски режими или техните разполагащи със смартфони опоненти. 
 
В този тип анализ има множество проблеми. Първо, в сърцевината на тази триумфалистка идеология „средната класа” не изглежда като класа. Да можеш да консумираш повече от това, което на човек му трябва строго погледнато не е нищо специално. Да обусловиш това чрез определен доходови диапазон е произволно. В следвоенната епоха се смяташе че работниците се „обуржоазяват” щом притежават автомобили, перални машини и ходят на почивка в Маргейт. При днешния капитализъм 10 долара на ден са достатъчни.

По-дълбокият проблем, обаче, е как това схващане по-подразбиране определя една произволна базова скала на „нуждата”, отвъд която всякакво друго потребление е „среднокласов” бонус. Няма такова нещо като нужди които до някаква степен не са относителни или социално конструирани. 

Дали изводът е, че всеки, който разполага с над 100 долата на ден е „по-висока класа”? Пеленачето на Кеймбридж [авторът има предвид новородения престолонаследник на Великобритания; бел. прев] няма да помръдне от кошарката си за 100 долара на ден. 
 
По-нататък, забележете колко блудкав е аргументът. Бедните хора протестират защото нямат някакви неща и защото ги искат. Хората от средната класа протестират понеже щом вече си имат неща, те искат други, в по-малка степен веществени неща. Този аргумент не прави нищо друго, освен да се приплъзне по повърхността на събитията. 

В крайна сметка той просто е в грешка относно подробностите в днешните въстания. Южноафриканският бунт срещу полицейската бруталност е задвиждван от работническо движение, чиито членове бяха застреляни от полицията в най-ужасното клане след Шарпвил. В Египет никаква революция нямаше да е възможна без стачките в Махала и възхода на организирания труд. В Латинска Америка, от Аржентина през Бразилия до Боливия, демократичните движения бяха предизвикани от бедните хора. 
 
Пол Мейсън е документирал надигащия се растеж на работническата класа южно от екватора. Това са работници, чиито единствен актив е трудовата им сила, която продават за да оцелеят. Печалбата – крайната, ръководеща цел на глобалното производство – зависи от това те да го правят. Това дава на работниците потенциална власт. 
 
Това не значи да се отрича централната роля на средната класа в бунтовете. Но трябва да разберем по-добре средната класа, за да проумеем нейния принос. Исторически средната класа се състои от малки търговци и професионалисти. През 20 век този прослойка се сви и се появи една „нова средна класа”, състояща се от средни управители и надзорници и от разпространилата се прослойка държавни служители, които нито управляваха, нито бяха напълно подчинени. Те упражняваха повече автономия и социална власт от повечето работници, и все пак тази автономия и власт бе делегирана на ръководния кадър. Това, което тези прослойки носят на едно протестно движение са пари, връзки и културен капитал. Те са по-образовани, по-добре използват технологиите и е по-малко вероятно да бъдат използвани от медиите. 

Поради всичко това ние не наблюдаваме просто „революции на средната класа”. Ако работниците не са предвождали политически тези глобални движения, то те привнесоха движеща сила и мощ – в Египет, в Турция, в Бразилия. Дори и в българското сложно въстание срещу строгите мерки, приватизацията и корупцията, заплахата от работническо действие променя нещата. 
 
В тези бунтове работническата класа навлезе в широк, народен съюз не като пасивна подпора, а като потенциално мощен фактор, със свои собствени интереси. Популистите, които си затварят очите за това до голяма степен не предусетиха събитията от 2011 г. За тях вероятно има още скрити изненади. 
 

Превод от английски език: Станимир Панайотов
 
 
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile