cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

1. Паникьосани от скорост

(Нео)либералите и християндемократите бълнуват хиперинфлация и народен съд. Тревогата се люшка между дестабилизацията на икономиката така, сякаш тя не е феодална, и лелеяното от управлянизиращите ни завръщане на напарфюмирания от историята спасител-приватизатор. Още малко и народът ще излезе виновен за спекулациите с борсови облигации. За което му се полага съд още преди той да е установил самия народен съд. По-страшна от него е само невидимата ръка на капитала, но в света на (нео)либерализма единственото политически легитимно тъждество е това между неврополитиката и финансиализацията.

Оста комунисти-социалдемократи се впечатлява от способността си да говори политически език на народа, след като е осъществила цялата възможна логорея на неолиберализма и не остави нищо за последния. Блянът „власт на народа” е скрит толкова дълбоко, че политизацията му от народа го прави невъзможен в публичната им лексика. Страхът от бумерангов ефект надделява и червените сили се завръщат в статуквото на критиката на статуквото, изтрили от колективната си памет критиката на критическата критика. В този почервенял до синьо свят единственият останал съсирек парализира кучето на Павлов вътре в самия комунист. Светлина, смърт... нищо не се вижда, комунистите пак са забравили да умрат.
Бизнесът и честният частник се колебаят между неучтивата тухла в посока на електромера и прииждащата перспектива за по-милостиво данъчно облагане. Монополизацията е врагът, капитализмът - упование на по-добрия апроприатор. Вместо юмрук в лицето на капитала, прът в спиците на монопола. Страхът от народен съд над дребния предприемач още не е събуден, защото големият такъв не е казал всичко, което има да каже на бълнуващите трибагреници освободители на собствения си неосъществен капитализъм: цивилизацията предстои, уважаеми протестиращи. И на какво, в крайна сметка, освободители? По-всичко изглежда - на предприемача в мен, в семейната ми констелация, на предприемача заклещен в колелото на историята, от чийто фарс ще бъде освободена силата на по-добрия капитализъм. Този ориенталистки цирк на първоначално натрупване/окончателно струпване може да завърши добре само в затвора на щастливите евродискурси. Дискурси - не народи. За разлика от по-добрия оксидентален капитализъм, по-добрият народ е оставен на аналитичната милост на неправителствения разум и експертите на прехода. Мумията на първите зеленикави дисиденти, апаратчикът на московския КОРЕКОМ, покаялият се кейнсианец: всички до един защищават народа от самата възможност НПО-разумът да изчезне от колективната рецептурна книжка по направление „Неолиберален капитализъм”. Политическото тяло не е готово за промяна, а за още по-строги мерки на факултативен цинизъм. Народът винаги е бил елитът, но той просто не знае как да говори сам на себе си. Така че - дискури, никакви народни елити. Някъде в дълбочината на колективното несъзнавано в пристъп на гняв към гнева на народа медиите решават да свършат определено количество библейски деяния, които дължат на себе си, и едва ли на народа.

2. Устремени към унищожение

Народът е отчаян от опиянението на собствения си бунт. В отчаянието си, че е изгубил способността си да се отчайва успешно, така щото катарзисът вече не помага на трагедията да се завърне към очистителния ритуал на козеубийството, а фарсът е само далечен спомен за народните маси, последните забравят да се подиграят с идеята за репрезентация и да я окървавят, впускайки се в преговори по саморазпускането на пролетариата доста преди да е бил припомнен на общия интелект от самия него. Класическото отчуждение на либералното гражданско общество не служи вече като седатив за самия седатив. Там, където народът вижда отчуждение, политиката вижда борсови акции; там, където политиката съзира последната си пролука за възсъздаване на справедливост - срещу самата себе си, - депресията се мобилизира като народно оръжие. Неолибералните фармацевти посещават само психиатри, които посещават психиатри. Процесът се забързва и аутизмът на политиката среща акселерационизма на капитала. За пореден път крепко неолиберализираният порядък на дискурса се здрависва с по случайност умно самоснелия се пролетариат. Системата работи: ще има по-включваща система, ще има по-цивилизован капитализъм, ще има повече от същото - и неговото тъждество с народа ще пребъде, защото ще се появи онзи Владетел, който най-добре умее да управлява депресиите на масите: с данъци за потта, социални придобивки за послушание и отдих срещу добрата стара намаляваща норма на печалбата. Процесът е дотолкова забързан, че Владетелят профучава покрай масата и бива пощаден от милостивата случайност, която в един по-добър свят би го разпнала между щастливо тъждество с народа или щастливо разпване от народа. В тази скорост спасители няма, а спасението може да бъде само отуждение на отчуждението. Единственият останал изход на масата е да бяга стремително през обръчите от отчаяние към себе си така, че да се прегази сама. Спасителният изход е само и единствено това, самият себе си, и нищо повече. Той води само към скоростта на едно искане: повече от същото, повече от нас самите, още тъждество! Народът е изходът, репрезентацията е отходна яма, тук няма избор. Между скоростта и унищожението стои само изходът на общата парализа на политиката: новата свобода на политическото. Изходът и акселерационизмът, който води до него създават черна политическа дупка. Всеки народ може да бъде обединен от ентропията. Малцина обаче се спасяват от негентропията: само най-бързите. Ако тази маса днес търси унищожението на политиката, тя трябва да се прости с идеята за морален съдник на политиката, защото всяко представителство на комуната е нейното унищожение. Масата трябва да изиска политическото не по-малко от собственото си отчуждение от и тъждество с властта. Т.нар. изход е в по-малкия и вероятно поне по-красивия парадокс. Ако това представителство трябва да умре, ако масата се е решила на колективно снемане на властта, на абстракциите й, на „системата”, единственият останал избор - т.е. единствената свобода - е в скоростта, в забързването на унищожението на политиката и нейната това-ст, както се изразяват Дельоз и Гатари. Но тази свобода трябва да е готова да умре от собственото си забързване и да седиментира в политиката. Ние, всички народни маси трябва все пак да научим – да апроприираме – нещо от най-изкусните мениджъри на скоростта: неолибералите пазари, фашистката индустриализация и болшевишкото колхозничество. Ако народът победи, то ще е само защото е бил по-бърз от сянката на собствената си репрезентация, а от тази скорост не може да бъде по-политически дори самият неолиберализъм. Това означава, че днес забързването на исканията на масите ги въоръжава с последния отломък свобода на избор, който е едновременно и собствената си заплаха. Войната е между скоростта на капитала и скоростта на масата. А депресията никога няма да изчезне: неолибералните шамани и тъмносините комунисти само ще променят фармацевтичните стандарти на поносимата екзистенция. Днес между тази непоносимост на екзистенцията и непоносимостта към самата непоносимост стои единствено акселерационизмът на свободата да унищожаваш политиката, обществото и самият избор за свобода.


Станимир Панайотов е докторант по философия и джендър изследвания и част от екипа на Социален център “Хаспел” и “Нови леви перспективи”.
Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile