cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Като потенциални носители на вируса, ние самите сме това, от което всички като нас са ужасени. Страхът, другият, животното: някои ирационални страни на епидемията.

В предпоследния ден на февруари се почувствах невероятно уморена и разбита. Този ден имах доклад в Любляна — представяне на книгата ми за животните, преведена на словенски език. COVID-19 вече беше една от основните теми на разговорите — но все още не най-важнaта. В Словения основната тема в онези дни беш политиката — десните бяха взели властта; на представянето дойдоха и участниците в протестите против тях. Но вече се чувстваше всеобщо безпокойство заради вируса. Хотелът, в който постоянно пребивавам в този град, мепосрещна с необичайна липса на китайски туристи. Вирусната епидемия беше започнала съвсем наблизо, в Италия; имаше новини за заболели в района на австрийските ски курорти, но в Словения все още нямаше регистрирани случаи. Самото мероприятие на такъв новинарски фон ме разтревожи: би било ужасно да дойда, да говоря публично и да заразя някого, но тази мисъл ме посети след събитието, а не преди.

През нощта вдигнах температура. Събудих се в три часа в пълна увереност, че това  евирусът, и написах няколко имейла наведнъж, за да отменя всички срещи, насрочени за следващия ден. Това бяха важни срещи за мен — с хора, които рядко виждам, на които се възхищавам, приятелства, на които държа. Сутринта отидох до централната аптека и открих, че няма маски. През деня ме успокоиха. "Това е само сезонен грип" — твърдеше Славой Жижек. Говорихме по телефона, а бяхме на съседни улици. Жижек обеща скоро да дойде в Русия, ако самолетите летят, а аз отговорих: "Разбира се, къде ще отидат!" Идеята, че могат да затворят границите, не ми мина през ума.

Пътувах обратно с нощен влак от Любляна до Мюнхен. В четири часа сутринта на границата между Австрия и Германия полицаите влязоха във вагона, почукаха в купето и ни поискаха паспортите. За първи път виждах такава проверка на тази граница. Подозирах, че има нещо общо с вируса, но защо не проверят температурата вместо паспортите ни? По-късно един колега ме просвети: полицаите не се интересуват от вируса, а от гражданството: има лов за бежанци от Сирия и Близкия изток. Представих си какво би му било на сирийски бежанец, преминаващ от влак на влак към просперираща Германия и ми се поиска да стана невидима, нематериална и микроскопична, да се настаня на дръжката на вратата на купето, за да ме пренесат в Мюнхен и оттам в Берлин. За вируса няма граници, той лесно преминава паспортен и митнически контрол. От ръката той се пренася на паспорта, от него — на ръката на полицая, от нея — на паспорта на пътника от съседното купе, който ще излезе в Нюрнберг и ще отиде на конференция или бизнес среща.

Вирусът е много мобилна форма на живот. Всъщност той обитава пространството между живота и смъртта. Жижек пише, че "това колебание между живота и смъртта е от ключово значение: вируситене са нито живи, нито мъртви в обичайния смисъл. Това са живите мъртви: вирусът е жив поради желанието си да се възпроизведе, но това е един вид нулево ниво на съществуване, биологичната карикатура не е толкова дори заради привличането си към смъртта, колкото за живот на нивото на най-тъпото повторение и възпроизводство". Вирусите не са единствените обитатели на това ниво. Навремето барон Якoб фон Юкскюл описва как е устроен светът на кърлежа. Осемнадесет години кърлежът е бил в лабораторията в състояние на анабиоза — нито жив, нито мъртъв, при липса на храна. Кърлежът съществува в очакване на стимул да живее и да се движи. Стимулът в неговия случай е миризмата на кожата на топлокръвно животно, което в естествена среда, където той просто трябва да падне успешно.

Джорджо Агамбен нарече такова състояние "гол живот". Това понятие се отнася и за хората. Голият живот е лишен от човешко, т.е. символично измерение; той е извън закона. Попадането в сивата зона между живота и смъртта ни се струва малко вероятно, като се има предвид привидно безкрайните културно-символични резерви на човечеството, както и впечатляващият набор от права и свободи. Въпреки това, както отбелязва Агамбен, цялата тази хуманистична инфраструктура моментално се срива, щом се стигне до извънредно положение. Жертваме всичко, само за да не се заразим — казва той. Хващаме се толкова страхливо за живота, че той става неразличим от смъртта. Днес N е уважаван член на обществото, утре пише в авторитетни медии за "лицата на китайската националност" в микробусите, а вдругиден купува всички налични в магазина ролки тоалетна хартия, за да не останат за друг. Загубата на човешкото се случва пред очите ни. Започва с малодушие, с подозрителни погледи към другия — чужденец, мигрант, чужденец — като потенциално заразен.

Но първо под подозрение попадат животните. Мишките и плъховете са под подозрение още от Средновековието поради чумата, а миналата година в Монголия мармотите се считаха източника на заразяване с бубонна чума. В началото на 2000 г. летях до Япония и се разболях точно когато целият свят започна с ужас да обсъжда епидемията от птичи грип, идваща от Югоизточна Азия. Обратният полет беше от Осака през Амстердам, където прекарах няколко часа в хотел, в треска и пот. Носейки плътна японска маска, внимателно заобиколих група китайски туристи в летището. Тях ги отбягваха всички, но още повече отбягваха гълъбите. След това имаше свински грип, а сега и този. И кой е виновен на за всичко това? Прилепите, змиите и покритите с удивителни люспи панголини. Животните, алчността и жестокостта към които е непонятна. Животните, натрупани в купчина на зловещия ухански пазар — мястото, където се губят всякакви различия и се стига до голия живот. Сърцето ми се свива, като си помисля за тях. Представям си се като труп на панголин или купчина прилепи на кантара. Искам да изкристализирам от тази крещяща с безпомощни уста биомаса, да стана вирус, да скоча в нечии ръце или очи, да се размножа, да стана анонимно невидимо множество.

Всъщност, пише Агамбен,"врагът не е отвън, той е вътре в нас". Това може да се разбере двойно. От една страна, врагът е нашата собствена страхливост, граничеща с ксенофобия. Ще затворим границите и пътищата, ще затворим вратите и прозорците, ще затворим устите си, ще си измием ръцете, а ако трябва, ще се отвърнем от болните съседи, дошли да споделят нашия хляб. От друга страна, като потенциални носители на вируса, ние самите сме това, от което всички като нас са ужасени. Не си спомням как се наричаше един от няколкото филма, които гледах за зомби апокалипсиса, но в него имашеи такъв епизод: съпругата се заразява със зомби вирус, а съпругът — от тези, които ще спасят човечеството от заразата до края на филма — остава здрав. Полицията или армията създават заграждения, извън които остават тези, които вече са безнадеждни, включително съпругата на нашия герой, и постепенно губят човешкия си облик. За него това, разбира се, е сурово решение, но в купа заразени тела той вижда жена си за последен път. Чистотата на човешкия род е по-важна, нали така? Тогава за първи път осъзнах, че ще остана от външната страна на оградата, сред без формена маса от зомбита. Не със здравите, не с тези, които са оцелели, а с тези, които отговорното човечество, пресметнало шансовете за оцеляване, счете за нужно да остави зад борда; с онези, за които не стигата апаратите за изкуственото дишане, които не са приети в болница без осигуровки, които ги набиха за това, че се изкашляха в автобуса. Солидарността изисква интензивна работа на въображението — да се постави на мястото на този, от когото се отдръпват в страх от заразяване. За да победиш вируса, трябва да се превърнеш в него.

 

Оксана Тимофеева е руски философ, работещ в областта на философията на животните и съвременната континентална философия и философска антропология.

Πревод от руски език: Росен Джагалов

Joomla SEF URLs by Artio
canlı bahis siteleri
instagram web viewer instagram profile