cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Спирането на радиопредаването Деконструкция с водещ Петър Волгин доведе до поредния опит разделението в българското общество да бъде формулирано по линия „леви“ и „десни“. Но този път още в самото начало на дискусията се появи и мнение, което разкритикува това разделение като постави под въпрос левите претенции на екипа на Деконструкция и списанието A-specto. Изхождайки от леви позиции, Мария Черешева, която е част от Асоциацията на европейските журналисти, твърди, че „лявото не е и не може да бъде расистко, хомофобско, ислямофобско“[1]. Според авторката, Волгин и A-specto си присвояват претенции за ново ляво. Редно е да добавим, че не става въпрос само за „присвояване“, а и за много щедро „подаряване“ на етикета „ляво“ от страна на десните в България, които упорито третират думите „Русия“ и „ляво“ като синоними. Но тук по-важно е да отбележим, че, за разлика от причините, поради които Черешева не е солидарна с Деконструкция, СЕМ и БНР не отбелязват проявите на хомофобия, ислямофобия и расизъм като мотивация за крайните им решения. Преустановяването на излъчването е в резултат на „цензура“, „едностранчиво представяне на фактите“, „липса на плурализъм“ и „липса на обективност и многообразие на гледните точки“[2].

Тази статия разширява дискусията, подета от Черешева, като обаче обръща внимание на причините, поради които расизмът не е проблем за СЕМ и БНР. В статията си Черешева повдига въпроса за противоречията във Волгиновото „ляво“. Този текст продължава дискусията, като анализира Волгин като медиен продукт и посочва противоречията не само “вляво“, но и при десните апологети на спирането на Деконструкция. Статията се фокусира и върху идеите за „плурализъм“ и „обективност“, като поставя въпроса за приложимостта им в сферата на медийната регулация и медийните академични изследвания.
Пълният текст ...

Според мен, Петър Волгин е много по-талантлив като пропагандатор, отколкото като журналист. В неговите емисии и текстове идеологическите внушения преобладават за сметка на информацията и анализа. В този смисъл, напълно споделям очакването на Любослава Русева, че неговите най-славни дни предстоят. Свалено от ефира на БНР, занапред словото му ще звучи и по-силно, и от повече на брой трибуни. Но това е само едно лично мнение, което в случая няма никакво значение. А сега по същество.

Пълният текст ...
Източник

Никога не се дава откуп: това е златното правило, за да не се окуражава вземането на заложници. Същото важи и за тероризма: за да го победим, не е достатъчно (въпреки че е необходимо) да се борим с терористите. Преди всичко, трябва да покажем, че техните действия са неефикасни и че следователно те не могат да ни наложат политика на отговор. В противен случай, този успех ще окуражи и други, които на свой ред ще извършат самоубийствени атентати. Тъкмо това обаче изглежда не разбират нашите управляващи. В действителност, те се стараят да дадат на терористите всички причини да повторят действията си.

„Ние сме във война“, отсича министър-председателят. Както през януари 2015 г., и сега войнолюбският език на Мануел Валс подписва победата на терористите, които се обявяват за бойци на Даеш [арабски акроним на „Ислямска държава в Ирак и Леванта“, който във Франция се използва вместо „ИДИЛ“; б.пр.]. Ако според президента на Франция, „това е военен акт, извършен от една терористична армия“, тогава защо продължаваме да отхвърляме названието Ислямска държава? За да разберем какъв е залогът тук, достатъчно е да си спомним, че Франция всячески избягваше да говори за „война в Алжир“. Говоренето за „събитията“ бе не просто евфемизъм, а преди всичко отказ да се признае Алжирската революция. Днес, обратно, ако Франция е във война с Даеш, тогава трябва да се признае, че наистина съществува Ислямска държава. Впрочем, както показа Давид Ван Рейбрук, Франсоа Оланд изглежда повтаря дискурса на Джордж У. Буш след 11 септември: „Врагове на свободата извършиха военен акт срещу нашата страна“. Налага се да заключим заедно с белгийския писател: „Господин Президент, паднахте в капана! Пълният текст ...

Криза

Бежанската криза в Европа е изфабрикувана. Подобно на повечето “кризи”, и сегашното движение на хора от Сирия, Ирак, Афганистан, Бангладеш и Пакистан към Европейския Съюз, е репрезентация. Този проблем се поставя в рамките на специфични тълкувания на законодателните рамки и хуманитаризма. Рамкирането работи както навътре, така и навън. Работейки навътре, то установява една доминантна регулативна норма - идея за “бежанеца” - която дава възможност за сравнение и неравенства в тази вътрешна рамка  (например различните типове защита). Насочено навън, рамкирането спомага за генерирането на разбиране за комплексни ситуации - абстрахирано разбиране - и позволява на политици и коментатори да подходят към “бежанската криза” като към извънредно състояние. Възприета като изключение, кризата бива разглеждана и третирана като “събитие”, отделно от политическата “норма” и това прави възможни вертикални политики. Кризата е държавата действаща в привичната си роля на протектор, както пише Чарлс Тили, който дефинира опасност или заплаха и чрез това затвърждава своята власт и право над територията.

Разглеждането на движението на хора, или на който и да било социален феномен, като “криза”, поставя един комплексен социален процес в рамка и ефективно го отделя исторически, социално и политически от останалите социални феномени, не-кризите. Такова прочитане създава серия от дуализми, където “кризата” е по-малко желания огледален образ на една по-подредена форма на това, което е по своята същност един и същи  феномен (мобилността на населението). Бежанската криза е противопоставена на порядъчните, разрешени с виза форми на миграция. Тя е криза само дотолкова, доколкото е съпоставена с възможността и желанието за по-дисциплинирани форми на същото. Тоест, образът “криза” е тревожен, базиран на страх. Това подсказва, че “бежанската криза” се отнася към държавите и към тяхната способност да защитят териториалния ред, който гарантират. Това е вид изместване, при което въпросът се превръща в спешна държавна отговорност и следователно легитимира ограничените етически и морални основи, върху които държавата гради решенията си за отговорност. При това положение сме свидетели на гротескната гледка на държави, които сe пазарят за това за какви и за колко бежанци могат да поемат отговорност.

Пълният текст ...

в. Льо Монд, 21 март 1997 г.

Разпространението на расистките идеи във Франция днес изглежда се е превърнало в национален приоритет. Расистите действат в тази посока и това не е толкова важно. Но във време, когато идеите са нещо съмнително, усилията на пропагандаторите на една идея си имат граници и за да ги преодолеят, те често се нуждаят от съдействието на своите противници. В това се състои забележителният характер на френската ситуация: през последните години политици, журналисти и всевъзможни експерти успяха да изнамерят доста ефикасни начини да обслужват своя антирасизъм посредством все по-настойчивото прокламиране на расистки идеи. В този смисъл, всички по-долу изброени правила вече са в употреба. Само че това става в пълен безпорядък и без ясното съзнание за тяхното значение. И тъй, за да се осигури тяхната максимална ефикасност, е желателно те да бъдат представени на своите потенциални ползватели в експлицитна и систематична форма.

Пълният текст ...

Изглежда философията на обществения слух повелява, че това, което е по-истинно от лъжата, е само вярата в нея. Точно като вярваме в една лъжа или приумица сме способни да задушим съчувствието си до безскрупулна пасивност и морализаторска жестокост. Това се отнася много силно до хомосексуалните мъже. Отнася се както до вътрешните, така и до външните и наложили се за тях стереотипи. Отнася се обаче и до садистичния принцип отново и отново да ставаме свидетели на стратегии за обвиняване на жертвата.

Когато истеризираме колективно и морализаторстваме постпревантивно над съдбите на непознати хора, както в случая с пребития 3-годишнен Христо, ние сме поставени в абсурдната ситуация да заклеймяваме последни самите насилници. Не става дума само за това, че „майката е виновна“ априорно; спомнете си и за всички онези жълти заглавия, които превръщат гей мъжете в специална порода убийци: Зверско гей убийство! Порно актьор уби и разчлени приятеля си, Гей левскaр убил по зверски начин любовника си, 21-годишен гей уби любовника си и направи гривна от тестисите му.

В продължение на векове жените са отъждествявани с животното, но също и не-белите мъже (напр. комплексът Джезабел-Мандинго в южните Щати). Поне от 18 век насам общественото въображение за хомосексуалността я добавя в списъка с животински недостатъци на човечеството. Но и днес не сме много далеч от предпоставките на тази анимализация на някои части от обществото.  

Пълният текст ...

Изказване на Алана Лентин от 14 април 2015 г. на форума „Защо не е антисемитско да се бойкотира Израел“, организиран от групата Boycott, Divestment and Sanctions в Университета на Сидни, Австралия.

Източник

Хана Аренд била порицана за това, че в Произход на тоталитаризма говори за опаката страна на антисемитизма: филосемитизмът.

Тя обаче била наясно, че антисемитизмът в действителност почива на една привидна любов към евреите. Или другояче казано, филосемитизмът създава антисемитизъм.

Аренд се занимавала с историческите условия, довели до Холокоста, но филосемитизмът е проблем и днес, що се отнася до ролята на евреите спрямо израелската държава.

Пълният текст ...

Изказване нa Хурия Бутелджа в Дома на литературата в Осло на 3 март 2015 г., в рамките на конференцията „Малцинства, национализъм и национални държави“.
Източник


Като начало бих искала да припомня, че съвестта на французите е здраво структурирана около паметта за еврейския геноцид, обикновено наричан „Шоа“, и че тази съвест представлява гръбначния стълб на френския антирасизъм.

На първо време, ще обърна внимание на различни държавни лапсуси, както аз ги наричам, които показват несъзнавани истини. Ето три от тях:

1. Първият бе произнесен от Реймон Бар на 3 октомври 1980 година. Бомба убива трима души пред синагогата на улица „Коперник“ в Париж и министър-председателят съобщава за „отвратителен атентат, който целял да удари израелтяните, отиващи в синагогата, и покосил невинни французи, пресичащи улица ‚Коперник‘“. Така според министър-председателя „израелтяните“ не са французи, тъй като са противопоставени на „невинните французи“.

2. Вторият лапсус бе направен от президента Жак Ширак по време на неговата реч от 14 юли 2004 г.: „Живеем във време, когато проявите на расизъм заплашват нашите еврейски и мюсюлмански съграждани, а понякога и просто френски граждани“. Заедно с мюсюлманите, тук евреите също са разграничени от френското национално тяло.

3. Третият лапсус бе произнесен миналата седмица [февруари 2015 г.] от Франсоа Оланд, няколко дни след поругаването на едно еврейско гробище. В своята реч по време на вечерята на Представителния съвет на еврейските институции във Франция [CRIF] той каза: „Миналата седмица бях в Сар-Юнион, в гробището, унищожено от младите гимназисти, автохтонни французи, както казват“. Когато президентът използва израза „автохтонни французи“, той обозначава единствено белите християни (каквито всъщност бяха извършителите на престъплението) и изключва от автохтонността както мюсюлманите, така и евреите.

Пълният текст ...

Ако вярваме на нашите медии, гръцкото правителство на Сириза се състои от група популисти и екстремисти, които пропагандират „ирационални“ и „безотговорни“ популистки мерки. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Напротив, тъкмо политиките на ЕС бяха и продължават да бъдат отявлено ирационални. След 2008 г. Гърция бе принудена да въведе крайни мерки на финансова дисциплина, за да сложи в ред своите финанси; само че днес, седем години по-късно, страната е в ужасяваща рецесия, а гръцките финанси са в още по-голям безпорядък. И наистина, държавният дълг скочи от малко над 100% от БВП на близо 175% и сега възлиза на 320 милиарда евро. Ако това не е ирационално, то тогава тази дума няма никакъв смисъл. Защо тогава ЕС причинява това на Гърция?

На всички ни е известно, че политиката на ЕС към сериозно задлъжнели страни като Гърция е политика на „раздуване и преструване“ – раздуване на периода за издължаване и преструване, че все пак всички дългове ще бъдат върнати. В такъв случай защо фикцията за издължаването е толкова непоклатима? Не е само защото така немските гласоподаватели биха приели по-лесно раздуването на дълга; нито пък и защото евентуално опрощаване на гръцкия дълг би довело до подобни искания от страна на Португалия, Ирландия и Испания. Истинската причина е, че просто властимащите не искат наистина дългът да бъде изплатен докрай. Истинската цел на отдаването на пари в заем не е печалбата от връщането на заема, а по-скоро безкрайното удължаване на дълга, което държи длъжника в постоянна зависимост и подчинение. Едно десетилетие по-рано Аржентина реши да изплати дълга си към МВФ преди крайния срок (с финансовата помощ на Венецуела) и реакцията на Фонда бе смайваща: вместо да се радва, че си е върнал парите обратно, той (или по-скоро неговите най-видни представители) изрази тревога, че Аржентина може да използва новоспечелената си свобода и финансова независимост от международните финансови институции, за да захвърли строгите финансови политики и да започне безгрижно да харчи… Дългът е инструмент за контрол и регулиране на длъжника и като такъв се стреми към собственото си раздуване и възпроизводство.

Непрестанният натиск на ЕС върху Гърция да въведе мерки на финансова дисциплина се връзва чудесно с онова, което психоанализата нарича Свръх-аз. Собствено казано, Свръх-азът не е етически, а садистичен агент, който бомбардира субекта с невъзможни изисквания и изпитва скверна наслада, когато субектът не успее да се справи с тях. Както Фройд ясно забелязва, парадоксът на Свръх-аза е, че колкото повече се подчиняваме на изискванията, толкова по-виновни се чувстваме. Представете си някакъв извратен учител, който постоянно дава на учениците си неизпълними задачи, и след това садистично се подиграва на тяхната паника и тревога. Ето това е ужасно сбърканото в изискванията/заповедите на ЕС: те дори не дават шанс на Гърция – нейният провал е част от играта.

Пълният текст ...





















11х2 тези

1. Не е вярно, че т.нар. спасителни планове не работят – те работят обратно на заявените си цели. Те създават трайна ситуация на застой-към-рецесия, която прави невъзможно Гърция някога да излезе от дълговата спирала. Дори МВФ го призна.

2. При все това, Тройката непреклонно настоява на повече от същото. По-малко от 10% от bailout парите влизат в гръцкия бюджет; всичко останало се влива в немските и френските банки-кредиторки на Гърция. Спасителните планове спасяват спасителите, не спасените.

3. По-важно, спасителните планове целят да спасят системата, която породи потребността от самите тях. Те не осигуряват благоденствие, а отлагат кризата на банковата система и финансовите пазари. Капиталът не решава кризите си, а само ги изтласква във времето и пространството: дълговете в частния сектор (129% през 2009 г.) се трансформираха в криза на държавния дълг като в последните пет години БВП на Гърция се срина с 25% и дългът скочи от 120% на 180% от него. Спасителните планове са проявление на болестта, което мимикрира като нейна терапия, но всъщност я хронифицира.

4. Изискванията на Тройката се основават на същата логика, която подчини държавите-членки през кризата. Самоцелни излишъци, орязване на разходи, приватизация на публичния сектор, социализиране на рисковете. В огледалото на кризисните мерки виждаме разкривения, но верен образ на финансовата политика, наложила се като нормална.

Пълният текст ...
canlı bahis siteleri