cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

Вниманието на международната общeственост е насочено към Гърция в навечерието на парламентарните избори, които ще се проведат на 25-ти януари. Прогнозираната победа на СИРИЗА, партията-представител на радикалното ляво, представлява заплаха за режима на бюджетни съкращения, наложен на страната от т.нар. “Тройка”: Европейският съюз, Европейската централна банка и Международния валутен фонд.

Капиталистическата класа в Гърция, Европа и по целия свят, години наред налага бюджетни съкращения на населенията в координирана кампания за рефинансиране на банките. Капиталистите и техните застъпници в политиката се опитват да прехвърлят финансовата тежест на кризата, породена от капитала, върху работещите хора. Кампанията им срещу избирането на СИРИЗА, основана върху заплахи и насаждане на страх, се гради на собствения им страх, че успехът на партията ще бъде подет из цяла Европа и по света. Едно ляво правителство в Гърция ще бъде изправено пред сериозен икономически и политически натиск, както вътре в страната, така и на международно ниво. Възходът на крайната десница в условията на мизерия и бедност, породени от бюджетните съкращения, е особено тревожен. 

Ние, ляво-ориентирани групи и активисти от Централна и Източна Европа, вярваме, че политиката на бюджетни съкращения поражда мaсова бедност и призоваваме тя да бъде прекратена. Заставаме зад хората в Гърция и правото им да избират правителството си без заплахи и външни вмешателства. Призоваваме за организирането на солидарни акции в защита на едно бъдещо ляво правителство, което отхвърля нелегитимния дълг и бруталния режим на бюджетни съкращения в Гърция.

Заедно с това, ние виждаме подема на лявото в Гърция като основание за надежда за движенията срещу капиталистическата глобализация. Време е да скъсаме с идеята за „края на историята“, която легитимираше политиките, наложени от Тройката не само в Гърция, но и в други страни на Балканите и в Централна и Източна Европа през последното десетилетие и половина.

Ще продължаваме строителството на прогресивна алтернатива в собствените си страни като единствена гаранция за края на един свят, в който печалбата се поставя над нуждите на хората.

Декларацията е подписана от леви активисти и групи от България, Румъния, Сърбия, Македония, Албания, Косово, Хърватско, Босна и Херцеговина, Словения, Турция, Чехия, Унгария, Литва, Полша, Украйна и Русия. Текстът и подписите са публикувани на портала LeftEast.

Превод от английски език: Цветелина Христова

Аз съм Шарли. Всички сме Шарли. А ти, ти наистина ли си Шарли? Защо не скандираш лозунга в съзвучие с колективната емоция? Част ли си от нея?

Дали при Франсоа Оланд националното единство не рискува да се изкриви и да се обърне срещу имиграцията, както се случи с националната идентичност по времето на Никола Саркози? Пълният текст ...

Този текст е разширен вариант на речта, произнесена на Протеста срещу дискриминацията и расизма спрямо ромите в България на 21.12.2014 г. в София.

Днешният протест е специален. Той не е насочен срещу конкретни личности, макар че скорошните изказвания на двама конкретни политици са прекият повод да се съберем тук. Днес протестираме срещу институционализирането на расизма от най-високо държавно ниво. Ужасните изказвания на министър Москов и на народния представител и коалиционен партньор Валери Симеонов са симптом за безпрецедентни по своята тревожност процеси.

На първо място, очевидно е, че конституцията и правовият ред са подложени на дълбока ерозия от собствените им пазители. Държавата ни се самообявява за “правова”, но нейните представители по високите етажи са неспособни да схванат, че във всяка модерна демократична държава правна отговорност носят само индивиди, а не групи или етноси.

На второ място, едно правителство, което категорично заяви себе си като носител на европейски ценности в опозиция на ксенофобската идеология на партии като “Атака”, в същото време съвсем официално споделя с тези партии идентичен расизъм срещу ромите. Вече няма нито една водеща формация, която да не се е подала на ксенофобията и расизма. Позициите на крайно-десните расисти пронизват абсолютно всички партии във властта.

Днес крайно-дясното е на власт. И то води целеносочено антисоциална, антидемократична и расистка политика. В момента неговите разнолики представители работят не за правова държава, както обещаваха преди изборите, а за притивозаконни и антиконституционни мерки, които уж са “против привилегиите”, но всъщност свиват достъпа до конституционни права на етнически принцип, т.е. въвеждат режим на етнически привилегии. Това е расов и икономически апартейд, в който етносът, цветът на кожата и икономическият капитал са ценз за достъп до грижи и услуги. Към пакета антидемократични и противоконституционни политики трябва да добавим и антисоциалните политики, които расизмът идва да оправдае.

Протестът срещу расизма се представя от клеветниците му като протест за политическа коректност. Така се създава впечатлението, че антидемократичната политика на Москов би била приемлива, ако беше артикулирана по политически коректен начин. Трябва да изоставим този псевдо-спор за политическата коректност, защото думите на г-н Москов не са просто думи на вятъра, а имат съвсем реален и осезаем практически ефект: от много места дойдоха сигнали, че линейки не се отзовават на повиквания от роми. Това превръща държавата ни в държава на расов апартейд, където практическата употреба на расизма от властта не е просто случайна проява на “лош вкус” или “изпуснати нерви” - т.е. на политическа некоректност, а жест, който цели да легитимира антисоциални политики: например, орязването на бюджетите за публични услуги, за да бъде спрян достъпът на "малцинствата-паразити" до тях. Но в действителност ще бъде ограничен достъпът на всички ни, а расизмът идва да помогне за изграждането на един иначе труднопостижим консенсус зад такива реформи. Само че ако междувременно насилието в обществото се изостри заедно с изострянето на конкуренцията за остатъците от социалните услуги - например, увеличат се побоищата пред лекарските кабинети заради отказ за издаване на направления и лечение, - пак ли ще обвиним ромите? Пълният текст ...

Най-популярната партия в Испания в момента е и най-младата – Подемос (Можем). Вдъхновена от движението на „възмутените” (15-М) от 2011, Подемос бързо печели симпатизанти в Испания и на Европейските избори тази година събира 8% от гласовете, само няколко месеца след основаването си. Понастоящем партията е втора по големина по брой на партийните членове и води убедително според прогнозите на социолозите за следващите парламентарни избори.

На среща със симпатизанти, проведена по-рано през годината във Валядолид, генералният секретар на Подемос Пабло Илгесиас излага мислите си относно това какво е нужно, за да може лявото да постигне победа. Видеото е качено в интернет от Хоакин Наваро, а преводният текст е направен по преписа на Енрике Диаз-Алварез за списание Jacobin.

Много добре знам, че ключът към разбирането на историята от последните петстотин години е появата на особени социални категории, наречени "класи". И по този повод ще ви разкажа една случка. Когато движението 15-М се появи за първи път на Пуерта дел Сол, някои студенти от моя факултет по политически науки - много политически [образовани] студенти, които бяха чели Маркс, които бяха чели Ленин - за първи път в живота си участваха [в протест] с обикновени хора.

Бяха изгубили надежда: "Те не разбират нищо! Казваме им ‚ти си работник‘ дори да не го знаеш!" А хората ги гледали сякаш са от друга планета. И студентите се прибирали вкъщи отчаяни, казвайки си „Те не разбират нищо." Пълният текст ...

Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв. Всъщност дори дивите животни разбират когато искаш да им помогнеш и не нападат… От утре [8.12.2014] навсякъде, където е... имало такива инциденти, екипи на Спешна помощ ще влизат само след постигнато споразумение с местните ‚лидери на мнение‘ на общността за персонализирана отговорност за поведението на въпросната популация или с екипи на полицията. С нарочна моя заповед ще сваля отговорността за тези решения от регионалните центрове и екипите. Това ще са решения, за които отговорността ще бъде моя“. – д-р Петър Москов, 7.12.2014

„...нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи пенсии по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки“. – Валери Симеонов, 17.12.2014

 

Дехуманизацията

Не можем да се скандализираме от Валери Симеонов за изказаните думи, не можем да осъждаме непрекъсналата го Цецка Цачева, не можем да порицаваме Петър Москов за дискриминация. Първо, защото в противен случай няма да можем да говорим за извършената от тях дехуманизация – нещо много по-радикално от „битовия расизъм“, който засяга определени и набедени като изкупителни жертви групи като ромите и бежанците. Второ, защото реформаторското решение да се пуснем по инерцията на междуетническа омраза и така да имитираме „радикална“ законова реформа на ръба на закона не е никак новаторско – нещо повече, то не е новаторско дори и за либерали.

Пълният текст ...
Кристен Годси е американска антроположка, специалистка по България. Докторската си титла получава в Университета Бъркли; понастоящем е Director and John S. Osterweis Associate Professor in Gender and Women’s Studies в Бодоуин Колидж, Мейн. Авторка е на The Red Riviera: Gender, Tourism and Postsocialism on the Black Sea (2005), Muslim Lives in Eastern Europe: Gender, Ethnicity and the Transformation of Islam in Postsocialist Bulgaria (2009) и Lost in Transition (2014).


На 1-ви февруари 2013 г. България чества официалния „Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим“ за трети път откакто правителството обяви деня за официален празник през 2011-та [1]. Датата отбелязва решението на българския комунистически „Народен съд“ от 1-ви февруари 1945 г. да екзекутира общо тримата регенти на младия български цар, 67 депутати, 22-ма министри, 40 генерали и офицери от българската царска армия, както и няколко други политически фигури.

Статия в англоезичен български вестник съобщава, че на този ден „бившият политически и военен елит на България е ликвидиран с един удар“. Асошиейтед Прес (АП) публикува история, за да отрази честването през 2013-та, в която пише: „Сред паметните жертви се срещат много политически опоненти на комунизма екзекутирани след септември 1944-та, когато българските комунисти си присвояват властта в тази малка балканска държава“.

Историята на АП е публикувана и препубликувана в новинарските сайтове по света под заглавието „България почита жертвите на комунизма“. Никъде обаче не се споменава, че тези жертви са част от правителство, което е било в съюз с Хитлер.
Антирасизмът повече не може да се ограничава до борбата срещу расизма от едно време. Още през 1980-те години се наложи да обърнем внимание на един расизъм, който е повече културен, отколкото биологически. От тогава насетне стана необходимо да си даваме сметка и за расови дискриминации, чийто системен характер не може да бъде сведен до расистката идеология или пък до някаква преднамерена дискриминация. Днес е налице нещо повече. Трябва да признаем, че са в ход политики на расово белязване. Вече не можем да се борим срещу идеологическия расизъм и расовите дискриминации без да оспорваме не само бездействието на публичните власти, но и техните действия – както онова, което те вършат, така и онова, което не вършат.
Пълният текст ...

Плячкосването е една от най-справедливите тактики срещу превъзходството на белите в американската история.
Източник

Докато протестите във Фъргюсън продължават с неотслабваща сила седмица след убийството на Майкъл Браун от полицай, иначе симпатизиращи с протестиращите ъгълчета в Туитър и в левите медии започнаха яростно да критикуват плячкосващите в протеста. Някои твърдяха, че всъщност белите протестиращи крадат и унищожават собственост, а други се притесняваха, че това ще доведе до стереотипно и вредно медийно отразяване. Изглежда имаше и протестиращи, които се опитваха да спрат плячкосването, и те бяха поне толкова (ако не и повече) колкото самите плячкосващи. Не съм съгласен с тази тактика, но разбирам, че нейните застъпници действат от загриженост за борбата и отдавам чест на смелите им и вдъхновяващи действия от последните седмици.

Някои от политиците на място във Фъргюсън, като например Антонио Френч от градския съвет или членове на Партията на новите черни пантери, блокират плячкосването, за да поддържат собствената си водеща роля в протестите и за да намалят съпротивата, но има много други, които го правят заради ангажимента си към етически и политически изгодна позиция. Предлагам своята критика в солидарност с тях – и с плячкосващите – срещу политиците и „умиротворителите“ навсякъде, за да укрепя дискусиите между хората въвлечени в борбата с потисничеството във Фъргюсън и навсякъде другаде, където полицията увековечава бялото господство и заселническия колониализъм. С други думи, навсякъде в Америка.

Пълният текст ...


Публикуваме съкратена версия на статията, появила се като „History’s Restless Ruins: On Socialist Public Monuments in Postsocialist Buglaria,“ в: boundary 2, 41.1 (Spring 2014).

Какво да правим с паметниците от социалистическото минало? През последните двадесет и пет години постсоциалистически живот този въпрос припламва хронично, често под формата на продължителни обществени дискусии, които най-често водят до тежки кавги, задънени улици и накърнени политически чувствителности. Социалистическият период в България е завещал голям брой амбициозни обществени паметници, които през десетилетията са се превърнали в огромни ансамбли, дълбоко вкоренени в тъканта на градския живот и географията на държавността. След 1989 г. те бяха обезценени културно, търпящи забрава и разруха, оскърбления и грабежи. Изоставени като остатъци от една безполезна история, те въпреки това се превърнаха в едни особени места, без които трудно бихме могли да си представим постсоциалистическия обществен живот. Всъщност много от тези паметници продължават да водят неспокоен и бурен политически живот. Заедно с отворените пространства, които ги заобикалят, техните занемарени, но колосални фигури, както и разнообразните им повърхности и форми, се превърнаха в достъпни обществени платформи за активистки [
grassroots] форми на политически израз. Те продължават да вдъхновяват творчески намеси и спонтанни интерпретации, ненадминати по своята интензивност и комуникативна сила. Подслоняват много разнообразни събития като концерти, фестивали и пазари, и приютяват различни субкултури на градската младеж, маргинализирана вследствие на променящите се нормативни режими на постсоциалистическото обществено пространство. Износените им монолитни тела са вечно покрити със свастики, графити, любовни послания, обяви, изсъхнали цветя и восък от свещи, но те остават все така непомръднати, понасяйки търпеливо настоящата си историческа съдба.

Пълният текст ...
Публикуваме превод на статията на Иля Будрайцкис от 17 ноември 2014 г. в LeftEast

Иля Будрайцкис е историк и активист от Москва. В момента учи в Института за световна история към Руската академия на науките. Между 1996г. и 1999г. той участва в проекта на Авдей Тер-Оганян Училище за съвременно изкуство, а от 1998г. до 2000г. участва и в семинарите по критическа теория на Анатоли Осмоловски. От 2005г. той работи с Давид Тер-Оганян и Александра Галкина по общи арт проекти и изложби. Иля Будрайцкис е един от организаторите на руските протести срещу Г-8, Европейския и Световен форум. През годините е бил и все още е активист на различни радикално леви организации. Будрайцкис е член на редколегията на Художественный журнал и на Левая Политика.

Наблюдатели говорят за „Новата Студена война“ сякаш е очевидна и неоспорима реалност. Още през пролетта, новите контури на международната политика, оформени от санкции и взаимни реторически нашествия, са разпознати от широката общественост в Русия, Европа и САЩ (включително и от онези, които са много далеч от вземането на решения) като завръщане към познатите и плашещи принципи от втората половина от XX век.

Преди близо седемдесет години, тези принципи са въведени за пръв път от управляващите елити, а след това биват установени на всички нива в обществото: от съзнанието на интелектуалците до всекидневните практики на мнозинството. За обществото, реалността на постоянна психологическа мобилизация и напрегнатото очакване на глобален военен конфликт се превръщат в начин на живот, възпроизвеждан от две поколения, за които верността към убежденията е била винаги неразривно свързана със страх и чувство за безпомощност в лицето на съдбата. Безпрецедентната деструктивна мощ на новите супероръжия има обезоръжаващ ефект върху двете страни на невидимия фронт, чиято сила сега може да бъде измерена само чрез способността им да карат хората да приемат изборите, вече направени вместо тях. Парадоксално е, че постоянното чувство за риск се оказва едно от най-стабилните условия на скорошната модерна история, поради което споменът за това чувство винаги поражда подсъзнателна носталгия.

В наши дни, призракът на Студената война се завръща и пробужда не само дипломати от старата школа, но и генерали и/или пропагандисти, които най-накрая усещат, че отново могат да стъпят на по-стабилна почва. Ситуация, в която е наложен избор между два „лагера“, е очевидно не по-малко пленителна за онези, които обичайно считат себе си за внимателни критици на всеки идеологически конструкт. Припознаването с една от страните в конфликта изглежда като интригуващо решение на общата криза на идентичността на интелектуалците от последните двайсет години. При първите непотвърдени сигнали за стара-нова Студена война, интелектуалците са готови да заемат позиция веднага и да внесат яснота относно очертанията на конфликта, който всъщност все още не е придобил крайната си форма. Ако първата Студена война започва с военните и политически решения, които чак след това намират своята идеологическа форма (Хирошима предшества речта във Фултън), то в своето съвременно носталгично повторение, събитията се влачат след производството на реторика.

Пълният текст ...