cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Антирасизмът повече не може да се ограничава до борбата срещу расизма от едно време. Още през 1980-те години се наложи да обърнем внимание на един расизъм, който е повече културен, отколкото биологически. От тогава насетне стана необходимо да си даваме сметка и за расови дискриминации, чийто системен характер не може да бъде сведен до расистката идеология или пък до някаква преднамерена дискриминация. Днес е налице нещо повече. Трябва да признаем, че са в ход политики на расово белязване. Вече не можем да се борим срещу идеологическия расизъм и расовите дискриминации без да оспорваме не само бездействието на публичните власти, но и техните действия – както онова, което те вършат, така и онова, което не вършат.
Пълният текст ...

Плячкосването е една от най-справедливите тактики срещу превъзходството на белите в американската история.
Източник

Докато протестите във Фъргюсън продължават с неотслабваща сила седмица след убийството на Майкъл Браун от полицай, иначе симпатизиращи с протестиращите ъгълчета в Туитър и в левите медии започнаха яростно да критикуват плячкосващите в протеста. Някои твърдяха, че всъщност белите протестиращи крадат и унищожават собственост, а други се притесняваха, че това ще доведе до стереотипно и вредно медийно отразяване. Изглежда имаше и протестиращи, които се опитваха да спрат плячкосването, и те бяха поне толкова (ако не и повече) колкото самите плячкосващи. Не съм съгласен с тази тактика, но разбирам, че нейните застъпници действат от загриженост за борбата и отдавам чест на смелите им и вдъхновяващи действия от последните седмици.

Някои от политиците на място във Фъргюсън, като например Антонио Френч от градския съвет или членове на Партията на новите черни пантери, блокират плячкосването, за да поддържат собствената си водеща роля в протестите и за да намалят съпротивата, но има много други, които го правят заради ангажимента си към етически и политически изгодна позиция. Предлагам своята критика в солидарност с тях – и с плячкосващите – срещу политиците и „умиротворителите“ навсякъде, за да укрепя дискусиите между хората въвлечени в борбата с потисничеството във Фъргюсън и навсякъде другаде, където полицията увековечава бялото господство и заселническия колониализъм. С други думи, навсякъде в Америка.

Пълният текст ...


Публикуваме съкратена версия на статията, появила се като „History’s Restless Ruins: On Socialist Public Monuments in Postsocialist Buglaria,“ в: boundary 2, 41.1 (Spring 2014).

Какво да правим с паметниците от социалистическото минало? През последните двадесет и пет години постсоциалистически живот този въпрос припламва хронично, често под формата на продължителни обществени дискусии, които най-често водят до тежки кавги, задънени улици и накърнени политически чувствителности. Социалистическият период в България е завещал голям брой амбициозни обществени паметници, които през десетилетията са се превърнали в огромни ансамбли, дълбоко вкоренени в тъканта на градския живот и географията на държавността. След 1989 г. те бяха обезценени културно, търпящи забрава и разруха, оскърбления и грабежи. Изоставени като остатъци от една безполезна история, те въпреки това се превърнаха в едни особени места, без които трудно бихме могли да си представим постсоциалистическия обществен живот. Всъщност много от тези паметници продължават да водят неспокоен и бурен политически живот. Заедно с отворените пространства, които ги заобикалят, техните занемарени, но колосални фигури, както и разнообразните им повърхности и форми, се превърнаха в достъпни обществени платформи за активистки [
grassroots] форми на политически израз. Те продължават да вдъхновяват творчески намеси и спонтанни интерпретации, ненадминати по своята интензивност и комуникативна сила. Подслоняват много разнообразни събития като концерти, фестивали и пазари, и приютяват различни субкултури на градската младеж, маргинализирана вследствие на променящите се нормативни режими на постсоциалистическото обществено пространство. Износените им монолитни тела са вечно покрити със свастики, графити, любовни послания, обяви, изсъхнали цветя и восък от свещи, но те остават все така непомръднати, понасяйки търпеливо настоящата си историческа съдба.

Пълният текст ...
Публикуваме превод на статията на Иля Будрайцкис от 17 ноември 2014 г. в LeftEast

Иля Будрайцкис е историк и активист от Москва. В момента учи в Института за световна история към Руската академия на науките. Между 1996г. и 1999г. той участва в проекта на Авдей Тер-Оганян Училище за съвременно изкуство, а от 1998г. до 2000г. участва и в семинарите по критическа теория на Анатоли Осмоловски. От 2005г. той работи с Давид Тер-Оганян и Александра Галкина по общи арт проекти и изложби. Иля Будрайцкис е един от организаторите на руските протести срещу Г-8, Европейския и Световен форум. През годините е бил и все още е активист на различни радикално леви организации. Будрайцкис е член на редколегията на Художественный журнал и на Левая Политика.

Наблюдатели говорят за „Новата Студена война“ сякаш е очевидна и неоспорима реалност. Още през пролетта, новите контури на международната политика, оформени от санкции и взаимни реторически нашествия, са разпознати от широката общественост в Русия, Европа и САЩ (включително и от онези, които са много далеч от вземането на решения) като завръщане към познатите и плашещи принципи от втората половина от XX век.

Преди близо седемдесет години, тези принципи са въведени за пръв път от управляващите елити, а след това биват установени на всички нива в обществото: от съзнанието на интелектуалците до всекидневните практики на мнозинството. За обществото, реалността на постоянна психологическа мобилизация и напрегнатото очакване на глобален военен конфликт се превръщат в начин на живот, възпроизвеждан от две поколения, за които верността към убежденията е била винаги неразривно свързана със страх и чувство за безпомощност в лицето на съдбата. Безпрецедентната деструктивна мощ на новите супероръжия има обезоръжаващ ефект върху двете страни на невидимия фронт, чиято сила сега може да бъде измерена само чрез способността им да карат хората да приемат изборите, вече направени вместо тях. Парадоксално е, че постоянното чувство за риск се оказва едно от най-стабилните условия на скорошната модерна история, поради което споменът за това чувство винаги поражда подсъзнателна носталгия.

В наши дни, призракът на Студената война се завръща и пробужда не само дипломати от старата школа, но и генерали и/или пропагандисти, които най-накрая усещат, че отново могат да стъпят на по-стабилна почва. Ситуация, в която е наложен избор между два „лагера“, е очевидно не по-малко пленителна за онези, които обичайно считат себе си за внимателни критици на всеки идеологически конструкт. Припознаването с една от страните в конфликта изглежда като интригуващо решение на общата криза на идентичността на интелектуалците от последните двайсет години. При първите непотвърдени сигнали за стара-нова Студена война, интелектуалците са готови да заемат позиция веднага и да внесат яснота относно очертанията на конфликта, който всъщност все още не е придобил крайната си форма. Ако първата Студена война започва с военните и политически решения, които чак след това намират своята идеологическа форма (Хирошима предшества речта във Фултън), то в своето съвременно носталгично повторение, събитията се влачат след производството на реторика.

Пълният текст ...

Публикуваме краткото съобщение на организацията „Безпристрастност и точност при отразяването“, провела проучване, което установява слаба опозиция срещу атаките на Съединените щати в Ирак и Сирия в американските медии.

 

Докато конгресът се подготвя да обсъди продължаващите войни в Ирак и Сирия ново проучване на „Безпристрастност и точност при отразяването“ (Fairness and Accuracy in Reporting) установи, че по време на най-критичните моменти довели до ескалацията на военните действия на САЩ, основните медии не представиха почти никакъв дебат.

Изследването на ключови новинарски, телевизионни дискусии от 7 до 21 септември показва че гостите, които са против войната, са оскъдни. 


Проучването разгледа дискусии и дебати в дискусионни неделни предавания (CNN's State of the Union, CBS's Face the Nation, ABC's This Week, Fox News Sunday и NBC's Meet the Press), PBS NewsHour и представителна извадка на кабелни новинарски емисии, които включват дискусии и интервюта (CNN's Situation Room, Fox News Channel's Special Report и MSNBC's Hardball).

 

Пълният текст ...

В поздравителната еуфория на честванията "25 години свобода", под егидата на президента Росен Плевнелиев, постоянно се натяква на мнозинствата, че "нямали памет", че трябвало да се помни. Самият Плевнелиев си “припомни”, че е “посрещнал” 10-ти ноември с плакат в ръце на “прословутия митинг”, макар и тогава точно “прословут митинг” да е нямало. Освен чисто комичната страна на нещата, а тя при президента вече е баналност, в това “спомняне” има и нещо симптоматично. Десните антикомунисти, борещи се за “правилна” памет, са принудени постоянно да я изфабрикуват за настоящи свои политически цели. Това производство на памет обаче може да функционира само чрез кухи идеологически лозунги, като “25 години свобода”, а вглеждането в конкретиката на всяко отделно измерение на припомняното разтваря куп противоречия и несъстоятелности. Употребата на фигурата на Георги Марков е добър пример за този процес.

Тази година се навършват 85 години от раждането на българския дисидент и писател Георги Марков. Вчера бе открит и паметник на писателя в столицата от трима президенти, десни активисти и интелектуалци. По този повод се заровихме в Задочни репортажи за България и представяме на вашето внимание няколко цитата, които антикомунистическите употреби на Марков са принудени да пренебрегват, но които не можем да окачествим по друг начин, освен като иманентна, т.е. вътрешна критика на социализма. С други думи, в репортажите често ще срещнете критика на режима опосредена от (днес неглижирани) леви позиции и предпоставки.

Целта на този текст не е да отвоюва “истинския” Георги Марков от десните и да го направи годен за (нова) употреба. Това би било абсолютно същият пропаганден жест и насилие, както при антикомунистическата екплоатация на образа му. Целта е да се покаже, че даже съвсем бегъл поглед към конкретни текстове на Марков стига, за да се разколебае изпразненото от съдържание антикомунистическо знаме “Георги Марков”. Това знаме е удобно за развяване за десните политически каузи днес (“25 години свобода”), но изисква забравяне на твърде много “неудобни” текстове и идеи на автора. Не претендираме, че посочваме скритата същност на автора, а само искаме да посочим насилието, необходимо за изфабрикуването на “антикомуниста Георги Марков”. Десните антикомунисти трябва постоянно да жертват конкретни негови социалистически позиции (от гледната точка на “автентичния” социализъм срещу “изкривяванията” на реалния социализъм), за да удържат пропагандния образ така, че да не се разбяга във всички посоки и разпадне.

Пълният текст ...

Вие, българските демократи (т.нар. център-дясно), които винаги сте единствена и незаменима алтернатива на свободата: вие смятате, че има по-добри и по-лоши господари. Вие смятате, че онези, комуто служите, са по-добрите господари. И че това ще направи самите вас по-добри господари. Това разбира се ви прави по-добрите слуги.

Поводът: Анти-ТПТИ протестът от вчера, 11.10.2014 г. (ТПТИТрансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции). Накратко, както бе обяснено от организаторите, Еврокомисията е дала мандат за сделка, която заобикаля волята на гражданите на ЕС и поставя тайни арбитражни трибунали над националните закони. За наш срам, нашите правителства подкрепят безрезервно договор, чието съдържание дори не знаят.

След като през деня се наслушахме на дежурната безалтернативност, идваща от дясната овчедушна любов към добрия западен капитализъм, е време да си дадем сметка колко са зле наистина нещата в общуването между леви и десни. Не, не очаквах че точно вие ще дойдете на протеста. Не, не очаквах че ще ни спестите надменността си. Вие стоите точно там, където сте избрали да бъдете, и заслужавате избраната от вас самите надменна независимост – точно както според икономическото клише за стойността на труда, че той струва толкова, колкото човек прецени – „независимо“ от натиска на пазара, разбира се. 
Пълният текст ...
В Европа не минава и ден без да разобличават рисковете от популизма. Само че не е толкова лесно да се разбере какво точно значи тази дума. В Латинска Америка от 1930-те и 1940-те тя служи за обозначаване на определен начин управление, който установява между един народ и неговия лидер отношение на пряко въплъщаване, заобикалящо формите на парламентарно представителство. Този начин на управление, чиито архетипи бяха Варгас в Бразилия и Перон в Аржентина, бе прекръстен от Уго Чавес „социализмът на двайсет и първи век“. Но днес в Европа с думата „популизъм“ се обозначава нещо друго: не начин на управление, а напротив, определена нагласа към отхвърляне на господстващите управленски практики. Какво представлява популистът според дефинициите на нашите управляващи елити и техните идеолози? Посредством различните смислови колебания на думата, господстващият дискурс изглежда го характеризира с три същностни черти: стил на говорене, който се обръща директно към хората, прескачайки неговите представители и величия; твърдението, че правителства и управляващи са загрижени повече за собствените си интереси, отколкото за публичните дела; реторика на идентичността, която изразява страх и отхвърляне на чужденците. Пълният текст ...
Една неделна сутрин наскоро, докато си пиех кафето и разцъквах каналите, имах удоволствието да попадна на някакъв сутрешен блок. Някакъв журналист – експерт по извънземни ни обясни, че е съществуването на извънземни е „научно доказано“. Пригласяше му някакъв професор, който обясни, че съществуването на секретен полигон в САЩ доказва, че американското правителство е получило технологии от извънземните срещу правото извънземните да си правят експерименти с американски граждани. Правенето на експерименти с по-нисши видове било нормално, каза професорът, само не било ясно и будело възмущение, че това се пази в тайна. Ухилена като медена питчица, елегантно облечена водеща се радваше на тия разкрития. Тук някъде реших, че съм получил сутрешната си доза кафе и безумия и влязох да си взема душ.
Пълният текст ...

Време за действие: превръщане на възмущението в политическа промяна

Както и в предишни исторически моменти, така и днес, сме свидетели на един европейски континент, който е затънал в неяснота. Докато мнозинството гледа с носталгия към изгубеното минало, за силните малцинства, без друг критерий освен собственото им оцеляване, натрупването на богатства е знамето, а безнаказаността на хоризонта им. Никога досега в Европа не е имало толкова хора изпълнени с недоволство от загубата на права и в същото време изправени пред толкова малко перспективи за насочване на недоволството към електорална възможност, която да ги развълнува, показвайки способност за представителство на афектираното мнозинство. Няма достатъчен капацитет за ефикасно управление и ангажираност с осъществяването на най-добрите възможности. За мнозина е нетърпим факта, че по време на най-дълбоката криза на системата от 1929 г. насам  силите, наричащи себе си прогресивни, демонстрират своята най-сериозна слабост, осъждайки  мнозинствата в нашите държави, на меланхолия, отчаяние и политическа депресия. Факт е, че сме преминавали и през по-тежки моменти, в които сме успявали да преодолеем трудностите. Защо сега да е различно?

Пълният текст ...
canlı bahis siteleri