cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън
Непоправимо десни ли са „Ранобудните“? Или пък в окупацията на университетите има място и за ляв дискурс? Достатъчни ли са няколко случая, както например интервюто на неизбран „лидер“ на студентите, или пък поканата на десен интелектуалец да държи лекция, за да се определи едно цяло движение като обречено на дясното? Трябва ли да мълчим пред наглите опити на десни партии и интелектуалци (вкл. тези боядисани в червено) да манипулират всеки опит за мобилизация на хората в България? Защо хората, които протестират в повечето случаи нямат социален дискурс, а ползват мъгливи понятия като „морал“?

Щеше да е толкова хубаво да се събудим една сутрин и да видим, че изведнъж около нас хиляди хора са излезли на улицата с лозунги срещу неолиберализма, с призиви за пряка демокрация и с ясни социални искания. Би било наистина хубаво, но за съжаление нищо подобно не става. Все нещо не е наред с протестите, независимо дали на власт е Бойко Борисов или Пламен Орешарски. Миналата зима по време на протестите се викаше „Българи юнаци“, някои хора произнасяха открито расистки речи, други искаха мажоритарен вот и имаше няколко много съмнителни „лица на протеста“. Лятото пък викаха „червени боклуци“, писаха се статии, в които де факто се подиграваха с „грозните и бедните“ от зимните протести и се организираха антикомунистически пърформанси. Сега някои студенти гостуват в немското посолство или канят бившия американски посланик, докато други симпатизират на неолибералите от Реформаторския блок. В такъв контекст не е странно, че левите активисти, които се борят за социални каузи и срещу неолиберализма, се разделят, а понякога направо се карат.
Днес всеки от нас ежедневно се сблъсква с хиляди реклами на неща, които ни обещават щастие, лекота и безгрижие. Заливат ни послания за продукти, уж насочени да задоволяват всичките ни желания...Но дали това е така? За запазване на потребителската култура не само не е икономически изгодно продуктите да се правят по-ефективни и максимално удобни, а напротив – има интерес да са неефективни и неудобни, защото като такива, носят повече печалба. Парадоксално е, че обикновено логиката на печалбата върви срещу рационалното мислене. Реално можем да се замислим дали изобщо има случаи, в които съвпадат. Ако имате един наистина добър, удобен и траен продукт, той ще задоволява потребностите ви и няма да си купувате нови. Напротив, ако се разваля бързо и трудно се поправя, ако не е ефективен и няма всички удобства, постоянно ще трябва да се купуват нови и ужким все по-добри продукти. Да разгледаме няколко конкретни примера.
Българският Великден и Българският Благовец [1]
 
Млади хора с плакати “Искам да остана в България”. Младежи, които се оплакват, че държавната политика ги принуждава да напуснат и заплашват с емиграция като част от тактиките си на протестиращи. Това е един от тропите, които гражданското ни общество произвежда в последните две десетилетия – младите, образовани хора, които напускат България, като показател за провала на държавните политики. Мотивът за изтичане на мозъци, общ между другото за държавите извън списъка на развитите западни страни, присъства в публичното пространство в изказвания на политици, статистики и анализи. Миналата година председателят на КТ “Подкрепа” Константин Тренчев изчислява, че от изтичане на мозъци България е загубила 40 млрд лева за 10 години [2]. Преди това, още през 2000 г. Иван Костов стартира акцията “Българският Великден”, която цели да привлече образовани хора с кариера на Запад, които да помогнат за развитието на страната. Изтичането на мозъци е една от трагедиите на прехода – страната има нужда от квалифицирани и активни хора, а не може да ги привлече или задържи.
В крак с времето ли са българските медии? Десетоноемврийският „Поход на справедливостта“ и неговото представяне в българската преса и телевизия.
 
На 10 ноември се състоя протест на „Ранобудните студенти“ под надслов „Поход на справедливостта“. В по-голямата си част, българските медии намериха протеста за важен и дори за главна новина. Въпросът обаче е какво ни казаха медиите за протеста? Пълният текст ...
Основната причина протестите да не постигат задоволителни резултати е, че си поставят твърде скромни цели. Звучи парадоксално, но оставката на поредното правителство, от което не зависи почти нищо, е нещо, което действително управляващите винаги могат да предоставят на публиката, затова не бързат да го правят. Ситуацията би се променила рязко, ако протестиращите поискат нещо, на което консервативните елити (консерватизмът е традиционната идеология на десницата, но в Източна Европа десните минават за революционери, борещи се със статуквото) никога не биха се съгласили. Например в случая със студентите, искания за премахване на таксите, които ограничават достъпа и влошават качеството на висшето образование или постепенно увеличаване на парите за това перо от бюджета, така че поне леко да се доближат до средноевропейските нива и то не количествено, а като процент от БВП, биха уплашили управляващите неимоверно повече от обвинението, че не са морални.
В последната си книга Ярост и време Петер Слотердайк твърди, че „етиката на дара“, насочена срещу обичайния егоизъм на пазарната размяна, може да превъзмогне дълбоките „антиномии“ на социалната държава. Предложението му ни води неочаквано близо до нещо, което може да се нарече комунистическтият възглед. 

Слотердайк предлага нов вид културна революция, радикално психосоциално превключване, основано на прозрението, че в наши дни, експлоатираната производителна социална класа не са работниците, а (горният сегмент на) средната класа: те са истинските даващи и допринасящи, чиито данъци финансират образованието, здравеопазването и общото добруване на мнозинството.  

За да постигнем промяната, трябва да изоставим абсолютисткия остатък на етатизма, необяснимо оцелял в демократичната епоха, или идеята, неочаквано силна дори сред традиционната левица, че държавата разполага с безспорно право да облага с данъци гражданите, да определя и присвоява – при нужда и чрез правна принуда – част от техния продукт. Излиза, че не гражданите дават доброволно част от дохода си на държавата, а като че ли са ѝ а приори задължени.
Пълният текст ...
Когато чух за студентската стачка, първоначално много се зарадвах. Стори ми се смислено заставането не просто срещу правителството, но срещу представителите на Конституционния съд в Софийския университет след скандално (не)обоснованото решение за връщането на Делян Пеевски в Народното събрание. Стори ми се значимо, че както в Чили, САЩ, Англия, Хърватия или Унгария, българските студенти прибягват към окупация и нови форми на израз и организация, за да изразят бунта си. Стори ми се тактически  важно това, че свикват асамблеи и се учат на нови похвати на вземане на решение и дебат в нарастващата криза на политическото представителство и вълна на улични протести, в която трибуна за обсъждане липсва. Все още ми се струва че е така и подкрепям окупацията.
На 21 октомври в Мюнхен, Германия, група от около 30 български имигранти са наблъскани в eдин заден двор от 20 полицаи от Финансова полиция (Finanzkontrolle Schwarzarbeit). Инцидентът се случва в района около Централната ЖП гара, където мнозина се опитват да си намерят работа като надничари, принудени да го правят по ъглите поради строгите регулации на „трудовия пазар“. Тогава започва и двучасовото сплашване. Имената на хората се записват в списъци. Постоянно им се припомня, че нямат право да работят. Някои от тях са принудени да подпишат документ, чието съдържание не разбират и не им е дадено копие от него. Но най-притеснителното действие се случва момент преди групата да бъде разпусната: българите са принудени да си сложат пластмасови зелени гривни, като им е обяснено, че това ще предотврати повторна проверка от страна на полицията. Хората в групата заключават, че носенето на тези гривни е задължително. И така, на 21 октомври, 30 български работници са белязани от мюнхенската ФП. На следващия ден можеха да бъдат видяни маркирани български мигранти, шляещи се в района. Не сваляха гривните от притеснение, че в тях може да има чипове, които следят движението им. Както се оказа, чипове няма, а гривните могат лесно да се срежат. Но срамът, унижението и гневът, които неизбежно съпътстват едно такова зверство, са чипът, който следи всички нас.
Пълният текст ...
На Доминик и Оксана

Пред един от лъскавите небостъргачи в Долен Манхатън и на прилично разстояние от входа му се е събрала група хора. Входът е грижливо охраняван от пазач, който следи за разстоянието със зорко орлово око и сурово изражение. Групата се състои основно от служители в извисяващите се над улицата офиси, но и от туристи и няколко особняка, които приличат на клошари. Целта на тази скромна сбирка, съставена от около дузина индивиди, е пушене.

Групата е разнордна. Служителите носят по-скоро официално облекло и можем лесно да си ги представим нейде из заплетените операции на финансовия капитал; туристите са накичени с нелепи шарени такъми и са поспряли насред добре планирания си маршрут из градските забележителности; клошарите пък са в провиснали и изпомачкани дрехи. Всяка група надлежно се вписва в отредения ѝ стереотип. Пушим си мирно и тихо, сравнително близо един до друг, тъй като самото място сякаш е пристегнато от невидими нишки. Без съмнение съблюдяваме някакви правила, наложени от бог знае каква власт; но всеки гледа в различна посока от срам или поне от неудобство, понеже отреденото ни място е едновременно встрани от представителните улици – за да изолира това безобразие, но и някак на показ - тъй като в гъсто населената зона няма как да се скриеш напълно. Тук всеки се чувства като във витрина, а минувачите и посетителите, прекосяващи величествения вход на зданието, хвърлят косо нескрити и пълни с неодобрение погледи към новите парии. Пълният текст ...

Това, което обединява демонстрациите от Гърция до Франция, е липсата на ясна стратегия. Време е да преоткрием езика на комунизма.

Започвам с един афект, с едно чувство, което може би е лично и неоснователно, но което аз все пак изпитвам при наличната ми информация: чувството за общо политическо безсилие. Това, което в момента става в Гърция, е нещо като сгъстен израз на това чувство.

Смелостта и тактическата изобретателност на прогресивните и антифашистки демонстранти са, разбира се, повод за ентусиазъм. Нещо повече, тези действия са абсолютно необходими. Но има ли нещо ново в тях? Съвсем не. Това са непроменливите черти на всяко истинско масово движение: егалитарност, масова демокрация, създаване на лозунги, сърцатост, бързина на реакциите... Всички тези неща сме ги виждали подети със същата – пропита от радост, но и от малко безпокойство – енергия през май 1968 във Франция. Видяхме ги дори съвсем наскоро на площад Тахрир в Египет. Всъщност, тези неща са били в действие още по времето на Спартак и на Томас Мюнцер. Пълният текст ...