cs go crosshair
Нови Леви Перспективи
"По-лесно е да си представяш края на света, отколкото края на капитализма." Фредрик Джеймисън

    


…или за всенародните протести


I. Връщането на травмата

Сметката: симптом на потиснатия опит от логиката на либералния капитализъм.

Според психоанализата, човешката психика фунционира така, че гарантира целостта и здравето си чрез потискане на разни особено травматични моменти от живота (напр. загуба на близък, любовна раздяла, преживяно физическо насилие и т.н.). Потискането обаче не може да е тотално и понякога отслабва хватката си. Споменът за травмата може да се върне по време на сън или в ситуация, която отключва механизма на потисната травма. Сметките за ток от последния месец отключиха потиснатия симптом от травмата на вече над 20-годишния Преход към либерална демокрация и капитализъм.

След народните протести, провокирани от последните сметки за ток, вече нищо няма да е същото. Безпрецедентната масовост, включването на хиляди протестиращи от десетки градове в България продължава повече от десет дни. Мащабите и значимостта им разтърси из основи обществено споделените политически опорни точки. Никой не може да си позволи да оспори справедливостта на гнева, породен от бруталната неспособност на огромна част от населението да продължи да заплаща за основни битови нужди. Ужасяващият сблъсък с Реалното в Сметката провокира и опит за самоубийство, възрастен човек си преряза вените след като я видя. Пълният текст ...



I. Откраднатото удоволствие


Последните дни бяха маркирани от покушението срещу Ахмед Доган. То провокира масови интерпретации на случващото се, мобилизирайки дълбоките находища от национални фантазмени богатства. Най-интересни бяха спонтанните приложения на въпросните ресурси за целите на гражданското разследване на случая. Като най-впечатляващите и показателните са следните двe преплитащи се фантазии:

A) Покушението е плод на “задкулисен сценарий”.
Б) Пишман-убиецът бе не само пребит, но и изнасилен анално на подиума.

Важно е да се отбележи, че тези две тропи се споделят и отляво, и отдясно. Несъзнаваната фантазия успя да пропука съзнателния его-дискурс “Ние не сме расисти, инцидентът беше между турци, ние само искаме справедливост” [1]. Но по-какво съдим, че си имаме работа с (расистка) фантазия?
За психоанализата расизмът представлява фантасмагоричен сценарий на начина, по който Другият организира своя jouissance. (Jouissance e френската дума за това амбивалентно удоволствие, граничещо със страдание. Типичната ситуация, която французите описват с тази дума е оргазмът: винаги омаломощяващ, завършващ със смъртническо треперене и прескачащ границата на удоволствието, когато става непоносимо, боли и казваш “стоп”.) Jouissance-ът на Аза, според психоанализата, винаги принадлежи на Другия. Причините са структурни, но няма да се впускаме сега в обяснения защо. Само ще дадем малко примери за артикулация на идеята, че Другият се кефи за наша сметка: Пълният текст ...

Лицемерие е да се атакува предходната система като общество на страха и при това да откажем да признаем, че капитализмът и неговата  либерална демокрация не предоставиха освобождение от страха за голяма част от населението в един важен период от техния живот.


Ще започна с една тавталогия: страхът е нещо страшно. И, разбира се, за да може едно човешко общество да бъде и човечно общество, то трябва да работи за минимизирането на това страшно нещо. Страхът не може да изчезне изцяло, тъй като съществуват и биологични, и естествени причини, които го предизвикват и за тях малко може да се направи. Но съществува и страх, предизвикан от обществени причини, от доминантния вид междучовешки отношения в едно общество, а във връзка с това може и трябва да се направи нещо. Ако целта на човешките същества е да създадат по-хуманна среда за себе си и останалите.

Пълният текст ...
Препубликуваме статията от в. Труд

Ако днес съществуват политически субекти, които оперират с идеи - при това политически - то те не са обявените извън закона революционери на 19-и век, нито са предварително примирилите се бунтовници на 20-и. Всички политически идеи на прогреса днес са леви, невъзможни и непредставени.

"Новото" и "лявото" нямат територия, държава, националност, споделен език. Защото всяка идея на прогреса е виртуална (утопия, остров, плаващ в неизвестността кораб) и оттук неизчерпаема. Защото тези идеи идват от царството на невъзможността, мечтите и надеждите, а не от затворите на възможното и реалността. Невъзможността е онази стара категория, която води до прогрес. Царството на очевидното и апологията на реалността са десен проект. Както и фарсът да се прави политика от икономика - един цял континент, Европа, доказва това. Пълният текст ...
Докато авторитаризмът хвърля сянката си върху модерните либерални демокрации, Растко Мочник разпознава две форми на неофашизъм в Словения: културна и технократска. Каква е причината за появата им? Каква социална динамика стои в тяхната основа?

Вглеждането в едновременната поява на фашистки елементи в сегашните общества позволява да се разбере, че фашизмът произтича не от „злото” или от „липсата на просвещение”, а от логиката на обективния исторически процес и от вътрешните напори и напрежения. Следователно борбата срещу съвременния фашизъм трябва обезателно да се води на това обективно ниво: чрез адресирането на измененията в историческата структура и процесите, които тази структура „автоматично” генерира. Моралистките кампании, насърчаването на толерантността и други не могат да са ефективни, защото те не отчитат историческите причини. Те водят само до объркване и отклоняване на вниманието, а доста често спомагат или дори въвеждат процесите, причиняващи сегашните фашистки практики. Във въпросните моралистки кампании, провеждани на правителствено или на европейско ниво, може да се забележи авторитарния елемент, присъщ на настоящата либерална политика. При демокрацията народът би следвало да казва на управляващите какво да правят; но сега управляващите дават указания на народа за това какво да прави, мисли и чувства, както и относно това какво е добре за него.
Пълният текст ...
Публикуваме превод на статия на Зигмунт Бауман, написана специално за анархисткия журнал за теория и действие Occupied London.

Градовете, конкретно мега-градовете като Лондон, са сметища, в които се натрупват проблемите на глобализацията. Те са и лабораториите, в които се експериментира, тества и (надявам се, надявам се...) развива изкуството да се живее с тези проблеми (но не и с решаването им). Най-значимите следствия от глобализацията (разрива между власт и политика, прехвърлянето на предишната роля на политическата власт към пазара, а и още по-надолу – към индивидуализираните политики-на-живота [life-politics]) вече са детайлно описани и анализирани. Затова, ще се огранича до един аспект от глобализационния процес, твърде рядко поставян в контекста на парадигмалната промяна в изследванията и теорията на културата, а именно - променящите се модели на глобалната миграция.

Пълният текст ...
Наближващите избори във Венецуела за пореден път започват да вълнуват американските медии и политически среди. Макар в момента републиканци и демократи да твърдят, че имат дълбоки различия и да описват Мит Ромни и Барак Обама като представители на два коренно различни модела за американското общество, предстоящите избори във Венецуела (7 Октомври 2012г.) отново демонстрират, че либерали и консерватори имат и някои допирни точки. Враждебността към венецуелския президент и кандидат на Обединената социалистическа партия на Венецуела (PSUV) Уго Чавес се споделя дори от противополюсни медийни личностти като Джон Стюърт, едно от най-разпознаваеми съвременни лица на американския либерализъм и водещ на The Daily Show (Comedy Central), и Бил О’Райли, крайнодесния водещ на The O’Reilly Factor (Fox News). Всъщност отявлената им опозиция срещу „диктатора” Чавес, както и безрезервната им подкрепа към политиката на Израел са може би единствените теми, по които тези две разнородни личности достигат пълно съгласие.i Но докато демократи и републиканци в САЩ са обединени в позицията си към Уго Чавес от 1998г. година насам, Венецуелските президентски избори тази година поставят лявото пространство, както в Северна Америка, така и по целия свят, в една немалка дилема. В България пък не само предстоящите избори във Венецуела, но и Латинска Америка като цяло представлява „периферна тематика” в медийната среда.ii Това е жалко, защото тази част на света предлага едно много по-различно развитие на демокрацията след края на Студената война от това, което наблюдаваме у нас. Макар че социалните процеси в Латинска Америка, и по специално във Венецуела, съдържат редица противоречия, които смущават дори хора с леви виждания, българската публика би могла да научи много от съвременната история там.

Пълният текст ...
Понятието „общи блага”[1] - стоки и услуги, които се управляват от и служат на интересите на общността, която ги произвежда – отново привлича вниманието на европейските социални движения. Различни теоретици и учени подхванаха с нова сила дебата за това кои са тези блага, организации се захванаха да ги бранят, а тази година в малък частен колеж в Торино, Италия, дори беше създадена „Европейска харта на общите блага”[2]. В последно време Италия е най-добър пример за успешно и положително връщане на темата за общите блага и в партийната политика, и в социалните движения. След референдума, който спря приватизацията на водните услуги, италианците заговориха и за културата като за общо благо. Редица държавни театри в цялата страна бяха окупирани и реорганизирани. Актьори и сценични работници започнаха да ги управляват хоризонтално и безплатно в имено на гражданите. За първи път това се случва в Teatro Valle, първият обществен театър в Рим, който е окупиран от юни 2011, но неговият пример е последван от театри в Милано, Неапол и други градове. В редица европейски държави, като Австрия и Германия, на преден план също излиза въпросът за водата, а в други – за подслона на бездомни и хора в неравностойно положение и мигранти (Испания, Франция). Към борбата за общи блага, този път дигитални, спада и пан-европейската кампания срещу споразумението ACTA, засягащо правата върху интелектуалната собственост, против което протести се проведоха и по българските улици. Пълният текст ...
Pussy riot: етика, политика и нови дисиденти?
Показателно е, че основният двигател на интереса към делото срещу Pussy Riot извън пределите на Русия станаха големите световни медии, едва след които ангажирани поп-звезди и чак след тях обществени активистки движения и политически групи. При това именно последните следват  вече създаденото течение, без да могат да го променят те самите.

В същото време, докато в Лондон се случва значително по-важната в международно-политически контекст драма на Джулиан Асанж, медиите разиграват отдавна познатата схема на противопоставянето на свободните индивиди и руската деспотична власт. Особено показателно е, че действително безпрецедентните събития в Москва от 6-ти май, когато за пръви път станахме свидетели на мащабни стълкновения с полицията, не заслужиха и една десета от вниманието, обръщано сега на делото срещу Pussy Riot. Протестиращите десетки хиляди не съвпадат с размера на представяната като Прокрустово ложе неизбежна историческа съдба на Русия, където против властта могат да въстават (и неизбежно да губят) само личности, но не и масите, които от векове пазят консерватизма и покорността.
“Русия” често служи като отправна точка за българкия политически мироглед. Русия в кавички, защото не става дума за конкретната страна, със специфичните й социално-исторически процеси, позицията й в международните отношения, нейната култура, изкуство или друго конкретно нещо. Става въпрос за начина, по който те символизират един анти-исторически ( и геополитизиран ) мироглед, смесващ идеологически отломки от края на студената война и ориенталистко-расистки клишета. Тук “руската душа” е своебразна мисловна отправна точка, спомагаща на хората да се оразличат, да мислят за себе си като леви или десни, стъпвайки на въображението си за това какво “всъщност” е Русия. Всичко вече е разпределено между “русофили” и “русофоби” и стъпката отвъд е със статута на богохулуство, разкъсващо космологията, която прави политическия дебат в България възможен. Всички са принудени да са родени експерти “по Русия”, да имат “информирано” мнение за глобалната енергийна стратегия на Барозу и Путин, за точните количества залежи на газ, колко точно ефективна/неефективна ще е АЕЦ Белене и др. Но винаги тази “информираност” е белязана от една предпоставена идеологическа схема за това какво Е “Русия” като такава, независимо какво конкретно се случва, ние по принцип “си я знаем”. Всички знания (разбира се в профанизираната им кръчмарска версия) - геоинженерни, исторически, икономически, физически, по история и теория на изкуството и др. - могат да се сведат от отговора на аксиоматичния въпрос: “Кефи ли те Русия?”

Пълният текст ...
canlı bahis siteleri